Българите от началото на ХХ в. знаят, че се бият не за завоевание на чужди земи, а за свободата на свои сънародници, смята военният историк
„Имах шанса да започна моя път в историческата наука „в точното време на точното място“, както е прието да се казва – в самото начало на 1981 г. в Института за военна история при Генералния щаб на Българската армия. По онова време във връзка с честванията на 1300-годишнината на българската държавност нашата историческа наука направи решителната крачка за преодоляване на идеологическото ембарго върху изучаването на националния въпрос и за реабилитирането на Балканската война като война за национално освобождение и обединение на българския народ, а не като завоевателна война на българската буржоазия за нови пазари, както беше заклеймявана дотогава. През 1982–1983 г. на тази основа беше чествана 80-годишнината на Балканската война (1912–1913) с научни конференции и публикации, в някои от които и ние – младите тогава военни историци – имахме привилегията да участваме. Оттогава тази традиция продължава и затова мога да твърдя, че Балканската война днес заема, или поне би трябвало да заема, трайно и достойно място в българската национална памет. Дори нещо повече – събитията по света и близо до нас ни убеждават, че армията като институция и националната отдаденост като граждански и политически дълг са толкова важни, колкото са били и за нашите предци отпреди 110 години“. Това каза пред вестник „Българска армия“ професор д-р на историческите науки Светлозар Елдъров.
Той не се нае да прави класация на битките в Балканската война. „Войната не е самоцел, а инструмент на политиката, с който се постигат конкретни политически цели. Целта на Балканския съюз, чийто политически и военен лидер е България, беше да сломи военно Османската империя, за да могат балканските държави да намерят относително справедливо решение на своите национални програми и цели. Най-голямата заслуга за нейното осъществяване принадлежи на българската войска с победите на Тракийския театър на бойните действия, главен за цялата война. Без Лозенградската настъпателна операция нямаше да бъде възможна победата при Люлебургаз и Бунархисар, без отбраната на Булаир, Шаркьой и Чаталджа нямаше да падне Одрин. И все пак, именно атаката и превземането на Одринската крепост на 11–13 март 1913 г. със своята прецизна подготовка и невероятното си изпълнение е грандиозният и достоен епилог на Балканската война“, смята проф. Елдъров.
Обявяването на мобилизацията в България на 17 септември 1912 г. се превръща във всенароден празник, хората се поздравяват с „Честита война!“, мъжете в наборна възраст масово се стичат в сборните пунктове, всеки иска да е пръв. Оповестяването на манифеста за войната на 5 октомври става под звъна на църковните камбани в цялата страна, като за Великден. Българите от онази епоха много добре знаят и разбират, че се бият не за завоевание на чужди земи, а за свободата на своите сънародници в Одринска Тракия и Македония, за национално освобождение и обединение, за „Свобода или смърт“, както гласеше девизът на Българското възраждане.
„Ако миналото беше електронна игра, сигурно ние българите постоянно щяхме да живеем във виртуалната реалност на Балканската война и нейните грандиозни победи. Но животът тече и изисква дела и от нас. Не само не бива да забравяме подвига и саможертвата на нашите предци, но и трябва да се равняваме по техните дух и морал. Това обаче се отнася до всички – не само за обикновените хора, но и за онези, които са се предложили и са получили отговорността да водят държавните дела. Особено за тях. Подобен въпрос впрочем задават и журналисти в края на март 1913 г., когато десетина дни след падането на Одрин посещават града, за да открият тайната на невероятната победа. Като попитали генерал Георги Вазов, началника на Източния сектор, който оперативно подготви победния щурм, кому в крайна сметка се пада главната заслуга – на гения на висшите началници или на смелостта и жертвоготовността на войниците, той отговаря: „У нас беше само командването. Всичко останало е тяхно“, категоричен е проф. Елдъров.
Българската историческа наука точно и ясно е осветлила пътя към Балканската война.През 1878 г. българската държава поема своя самостоятелен път с тежестта на съдбовна мисия, завещана от политическата програма на Възрожденската епоха – да доведе докрай националните освобождение и обединение. Главната роля в нейното осъществяване е отредено на Българската армия. Затова още от първия ден на своето съществуване, освен като гарант на териториалната цялост и държавния суверенитет, тя се изгражда и като най-важното оръдие на националното обединение, а офицерският корпус – като негов активен двигател.
„Няма нито едно по-значително събитие от историята на борбите за национални освобождение и обединение от 1878 до 1912 г., което да не е белязано с участието на армията като институция и офицерския корпус като неин представител – от първите стъпки на македоно-одринската борба, през Илинденско-Преображенското въстание, до самото избухване на Балканската война“, смята военният историк.
„Да си представяме историята на България без Балканската война е толкова абсурдно и несъстоятелно, колкото да спекулираме на тема как би изглеждало нашето минало без Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, без Раковски и Левски, без революционните комитети и Априлското въстание, без Съединението и неговата военна защита. Ако говорим за това, дали е било възможно да се избегнат Междусъюзническата или Втората балканска война, в този случай отговорът ми е категоричен и еднозначен: Да, тя можеше и трябваше да бъде предотвратена! Неслучайно актът от 16 юни 1913 г. остава в националната памет като „Престъпното безумие“, т.е. двойно порицан като някаква аномалия в естествения ход на събитията. В този смисъл обяснението за „съюзниците разбойници“, концентрирано и символизирано в стихотворението на Любомир Бобевски, е само удобно алиби за провала на нашия военно-политически елит, който беше длъжен да устои на преднамерените провокации и предизвикателства на Сърбия и Гърция и да превърне подвига на българския войник при Лозенград, Люлебургаз–Бунархисар и Одрин в политически успех, а не в национална катастрофа, каквато беше предвидима и неизбежна с оглед на съотношението на силите в последвалата Междусъюзническа война, казва още професор Светлозар Елдъров.
С 300-хилядната армия няма нужда от друг съюзник
Измокрен, гладен, уморен, българският войник порази света със своя подвиг. Одринската епопея е една от най-славните победи в нашата военна история за всички времена, която не само на кръгли годишнини и юбилеи, а винаги трябва да помним, честваме и прославяме със заслужена гордост.
Именно в Балканската война ярко изпъква огромният напредък на българската държава, постигнат само за 35 години след Освобождението и най-вече във военното строителство и изграждането на армията като инструмент на националното обединение. Добере познати са достиженията на българската войска в областта на военното изкуство, нейните първенства в използването на артилерията, авиацията и пр. Още тогава добива популярност изказването на френския министър на войната Александър Милеран, че ако има на разположение 300-хилядната армия, няма да му е необходим друг съюзник.
„Извън подобни комплименти, които гъделичкат националното самочувствие, но бързо се забравят дори от техните автори, бих откроил човешкия фактор – българският войник. Статистиките от епохата показват, че по степен на грамотност на новобранците Българската армия превъзхожда не само армиите на съседните балкански държави, но дори тези на Австро-Унгария и Италия. Моралната подготовка и бойният дух на българския войник са на изключителна висота. Съчетани с оригиналното планиране на военните операции и умелото командване на офицерския състав, те осигуряват победите в Балканската война и оправдават нейното място в българската военна история“, твърди професор Елдъров.
