Много преди Европейския ден на донорството през седмицата направихме този разговор между един дипломиран лекар, режисьор на много игрални и документални филми, един от тях „Живот от живота“, за донорството – Стефан Командарев, и началника на Клиниката по чернодробно-панкреатична и трансплантационна хирургия на ВМА проф. д-р Никола Владов, национален консултант по трансплантология и председател на Българското хирургическо дружество. Екипът на ВМА е извършил 85 трансплантации на черен дроб от 2007 г. досега.
Стефан Командарев: У нас донорските ситуации са малко. Но когато на близките на потенциалния донор се обясни смисълът на даряването, повечето хора не отказват да дарят органи за трансплантиране. Но докато снимахме „Живот от живота“, имаше няколко случая на отказ.
Проф. д-р Никола Владов: В Хърватска, с най-много донори на глава от населението, съгласията са само 47%. Което показва, че не е въпросът в съгласието, а в търсенето на донори.
С.К.: Винаги правя паралел между трансплантациите и ваксинирането в COVID пандемията. В нашето общество с най-голямото неравенство в цяла Европа и абсолютен срив на вяра в институциите, както и развитие на конспирации, базовото доверие е много ниско. Ако то се повиши, отказите ще са по-малко.
Н.В.: Проблемът се появява дори само при една негативна публикация за донорството – и следва пълен срив, раждат се слухове за отнемане на органи срещу пари.
С.К.: Това върви точно при такива обществени нагласи. Трансплантациите са черешката на тортата в здравеопазването. Не може то да е разсипано от безумни реформи и трансплантирането да върви.
Н.В.: Да, това са огледални процеси. Преди 10 години го казах в интервю, което така и започва: Трансплантациите са огледало на здравната система.
С.К.: Огромният процент лекари, на които вярвам, споделят, че когато една система е разядена, защото болницата е търговско дружество и работи по клинични пътеки, няма как да вървят и трансплантациите. В провинцията управители на болници не искат и да чуят за „донорска ситуация“, губели се пари.
Н.В.: През миналата година промениха законодателството и на координаторите по трансплантация се заплаща.
С.К.: Един координатор в болница ми каза: Ако има донорска ситуация, аз няма да спя 48 часа и за тях ще получа 400–500 лв. Такива пари се изкарват в частната болница за една упойка за 10 мин… И ето абсурд – когато се омешат нечии финансови интереси.
Н.В.: То и без пари няма да стане, но тази работа изисква и сърце. Не трябва да мислиш за пари. Аз съм се прибирал от Копенхаген през Мюнхен до София, вземам самолет за Варна, експлантирам органи на донора, връщам се в София и трансплантираме с колегите. И не съм го правил за пари.
С.К.: Но за да стане масово, транплантирането трябва да има финансов гръб. Във филма ни стана дума, че в Испания във всяка болница има координатор по донорство, който работи само това.
Н.В.: Аз отдавна предлагам в България да се въведе професия координатор по донорство. Трансплантирането по света не е луксозна работа, а координаторът по донорство в Европа е медицинска сестра, която търси активно наличието на донори. Донорите се поддържат от анестезиолозите реаниматори. Координаторите за донорство в Европа работят максимум 2 години – научно е доказано, че те са ефективни в първите 2 години от дейността си, следва плато, а после и срив, износват се физически и психически в тези разговори с близките на донорите. Всяка болница си има комисия за установяване на мозъчната смърт, координаторът обявява в агенцията по трансплантации за донор в болницата. И по листата на чакащите от агенцията заявяват най-спешните случаи. Сега на 6 окръга се предвижда един координатор, а колкото процедурата е по-сложна, толкова по-трудно се реализира.
С.К.: Има координатори по донорство, в чиито болници никога не се случват донорски ситуации.
Н.В.: Проф. Куманов като началник на агенцията преди години при всяка донорска ситуация лично отиваше и даваше рамо на екипите на място, разговаряше и с близките на донора.
С.К.: Не разбирам мотивите да се закрие Агенцията по трансплантация и да стане отдел на Медицински надзор.
Н.В.: Тя трябва да се отдели като самостоятелна структура.
С.К.: Спестяват се заплати от свиването на структурата, а за огромния лист на чакащи, каквито са бъбречно болните, всеки втори ден държавата налива пари в много по-скъпата хемодиализа.
Н.В.: Така пациентите се подават по-късно за трансплантация, защото след години хемодиализа те са с атрофирали пикочни мехури, кръвоносните им съдове са съсипани.
С.К.: У нас трансплантациите ги обявяват по новините. А в Румъния например само за ден се случват по 3 донорски ситуации.
Н.В.: И ние сме имали по 2, но те са на светлинни години пред нас. През 2017 г. колегите там честваха хилядната трансплантация, а са започнали през 1999-а. А за да бъде един трансплантационен център валидиран пред трансплантационното общество, трябва да прави минимум 20 трансплантации годишно.
С.К.: Един от героите на филма, фитнес инструкторът Ангел, беше на хемодиализа. Докато снимахме, той откри биологичната си майка и я убеди тя да му дари бъбрек. Направи го в Турция срещу 25 000 евро, когато у нас е безплатно. Защото там правят по 10 трансплантации на ден, а у нас – по 20 на година.
Н.В.: Трябва и да се знае, че парите по трансплантациите не се изплащат от търговските дружества на болниците, нито от Здравната каса, а от Министерството на здравеопазването. И да се върнем на въпроса: Трябва да има самостоятелна агенция, тя да има отговорен директор, който да разбира от тази работа. А ако всичко е както трябва и чакащите са трансплантирани, някои клиники за хемодиализа ще останат без работа.
С.К.: Абсурд е и, че сме на първо място по жертви на пътя от катастрофи в Европа, по смърт заради мозъчни инсулти и инфаркти и да сме на последно място по донорски ситуации. Значи, нещо е генерално сбъркано. В Испания например дори спешните екипи са обучени да правят реанимация на донор в мозъчна смърт още в линейката или хеликоптера. Трансплантациите наистина са огледалото на здравната ни система.
