Много неща се натрупаха през изминалите дни в отношенията между България и Република Северна Македония, без които щяхме доверчиво да смятаме, че политиците край Вардар искрено се стремят да развиват връзките си с нас. И в същото време да вървят напред в европейската интеграция. Но се случиха неща, които е трябвало да се случат, за да се види грозната картина на двуличното поведение на политическия елит в Скопие както към диалога със София, така и към европейското бъдеще на страната му.
Трябваше председателят на Европейската комисия Урсула фон дер Лайен да отиде в Скопие като част от обиколката си из страните от Западните Балкани, за да стане ясно, че нещо в договореностите относно предложението на френското председателство не е наред. Тя присъства на подписването на договора на Северна Македония с Фронтекс, агенцията на ЕС за гранична охрана. Нищо лошо, то бе придружено с чек от 80 милиона евро, който Фон дер Лайен предаде на местните управляващи за преодоляване на кризата с енергийните ресурси. Но хората в страната всъщност не разбраха за по-големите възможности за ефикасна защита на границите на държавата. Акцентът, който премиерът Димитър Ковачевски изтъкна като най-важен, бе това, че документът е подписан на „чист македонски език“
И за да няма допълнителни въпроси, той побърза да уточни, че няма никакви прилагателни, определения, кавички или бележка под черта за характера на езика. Т.е. дори още да не е започнал по същество преговорният процес за членство в ЕС, Скопие вече може да се бие в гърдите, че ако нейната езикова норма е спорна за България, то за членовете на европейското семейство тя вече е приета.
На всичко отгоре самата Урсула фон дер Лайен отправи няколко думи за въпросната норма, които колкото и да имат куртоазна стойност, бяха приети с ръкопляскания. Очевидно това е маниер на брюкселската администрация да научава няколко ласкави слова на местно езиково наречие и да приветства своите домакини като знак за интерес и за ангажимент. Нали помните – Доналд Туск като председател на Съвета на ЕС също дойде в България и се обърна в Народното събрание на чист български език. Дали и не издекламира нещо, не си спомням. Нашите депутати му ръкопляскаха.
Пък ние сега питаме какво остана от договореностите в Протокола за двустранните ни отношения със Северна Македония, неотменима част от френското предложение. Нали там бе записано, че при всяко официално споменаване на служебния език на съседната ни страна ще има бележка, която да отразява българската позиция по него. Какво означава това? Че и най-високопоставените представители на администрацията в Брюксел не спазват договореностите? Или че продължава тенденцията страната, кандидат за членство, да се ползва с повече симпатия от тази, която е вече е част от европейското семейство? Нека дипломацията ни да каже.
Междувременно президентът Стево Пендаровски заяви в интервю, че вписването на българите от Северна Македония в нейната конституция не е приоритетна задача за държавата. Трябвало да бъде извършено наблюдението от страна на експертите на ЕС в продължение на 14 месеца и чак тогава да се мисли за това. Пък и в момента нямало шансове да бъде събрано мнозинство от две трети от пратениците в Събранието, които да подкрепят такава промяна на основния закон. Когато се появели такива шансове, тогава българите щели да бъдат вписани в конституцията. Чакайте, не беше ли това изискване, вписано, както се казва, пред скоби в двустранния Протокол? Да, така беше и е – без изпълнението на условието българите край Вардар да бъдат вкарани в преамбюла на основния закон на Северна Македония няма да може да се проведе втората междуправителствена конференция на правителството в Скопие с ЕК. Тази конференция трябва да отвори пътя на преговорния процес по същество. Така че какво ни казва Пендаровски? Че в Скопие нямат намерение да се съобразят и с това условие. Че искат да тупкат топката дотогава, докато се създаде благоприятно съотношение в парламента така, че вписването на българите в конституцията да стане реалност.
Или което е по-лошо – че политическият елит край Вардар отново се надява на благоразположението на европейските бюрократи, които, да си признаем, се чувстват неудобно пред страните от Западните Балкани затова,че дадоха бърза писта за Украйна и Молдова. И Урсула отиде затова в района – хем да успокои духовете, хем „да купи“ още търпение на местните елити, които възроптаха открито срещу намерението да бъдат пренебрегнати и класирани по-назад по пътя към европейското членство. Очевидно, че Пендаровски е разчел това като знак, че може да си позволи де ревизира договореностите от френското предложение, или най-малкото – да не бърза да полага усилия за тяхната реализация. Българите в страната му, онези, които отварят клубове с „неприятни имена“, ще има да чакат.
Трябваше да се появи съобщението за откриването на македонски клуб в Благоевград с името на Никола Вапцаров, за да се потвърди още веднъж двойната игра, която политиците в Скопие играят по отношение на България. Особено когато стана ясно, че това е инициатива на частни лица, в която държавата Северна Македония не е ангажирана. Има си хас и да е ангажирана! И Пендаровски, и Ковачевски, а впоследствие и външният министър Буяр Османи ни представиха сценки от пиеса, която спокойно можем да определим като гротескова. Пендаровски нямал покана, но пък изпрати шефа на кабинета си в Благоевград на откриването. Ковачевски уж бе против, но пък когато Клубът стана факт, побърза да се зарадва, че македонците ще имат свое място, където да пръскат култура. Османи се задоволи да изрази учудване за частната инициатива на някаква организация от Канада – и толкова.
Най-далече обаче отиде Ковачевски. Щял да внесе официални документи за откриване на клуб в същия български град пред българските институции. Той щял да съществува паралелно с „Никола Вапцаров“. Този човек или ни взима за глупаци, или наистина е решил да го кара през просото. Северна Македония вече има свой културен център в София, на улица „Оборище“, в самото духовно сърце на българската столица. И той е резултат на Договора за сътрудничество в областта на културата, подписан от двете страни, според който и България откри свой Културен център в Скопие. Всяка друга инициатива за нови клубове или центрове, финансирани от държавата, която е извън тази договореност, може да се тълкува като чиста провокация на друго равнище. Пък и защо в Благоевград? Защо не в Пловдив, Варна или Велико Търново? Ако ще обогатявате познанието за културата на Северна Македония, както твърди Ковачевски, защо не го направите в по-големи градове, където и без това има много фамилии, наследници на бежанци от Македония? Отговорът е прост. Ами защото наоколо са онези сепаратисти от ОМО „Илинден“, които приеха откриването на „Н. Вапцаров“ като своя победа над местните власти. И защото цялата политика на Скопие през годините е насочена към това да промива съзнанието на хората тъкмо от Пиринския край.
Трябваше премиерите да направят поредната първа копка на строителството на жп линията от Скопие за София, за да се види цялата абсурдност на ситуацията. След 28 години отново надуваме тръбата за това колко важен е проектът за пряка железопътна връзка между съседните ни държави като част от прословутия, но отдавна мъртъв проект Коридор № 8. Цяло едно поколение израсна с надеждата, че най-после тази жп връзка ще се случи.
Виждаме съвпадението на рестартирането на трасето и провокацията в Благоевград. Какво ни казват с това – че дори и да изградим липсващата инфраструктура помежду ни, хората като Мицковски и компания ще продължат да се държат като хора от миналото?
Трябваше да се случат тези и други неща, за да видим с кого си имаме работа в Скопие. И какъв отговор да очакваме на нашата добронамереност и откритост.
