Автор: Проф. д.н. полковник о.з. Димитър Недялков
Балканската война е първата масова война на европейския континент. За нас, българите тя е отечествена война. Тя е един от върховете на военната наука и практика, дала началото на оперативното изкуство в историята на войните. Подобно твърдение се дължи на признатите постижения на Българската армия, поела основната тежест на победата в тази война. Неслучайно в плановете на Османската армия за воденето на войната, Българската войска се оценява като основен противник.
Основният консултант в турската армия и планиращ кампанията й на Балканския театър на войната – генерал Рюдигер фон дер Голц, предвижда с бързи удари да приключи разгрома на сръбската, черногорска и гръцката армия, които той оценява като неспособни да се противопоставят. С флангови действия от запад и юг да се изтощи Българската армия, след което основните сили на турската войска да настъпият от Източна Тракия към Пловдив и София.
Великите сили са еднозначни в оценката си за предстоящата война и не се съмняват в успеха на Османската армия. Тя е далеч по-добре въоръжена, логистично осигурена, облечена, нахранена и инженерно оборудвана с Одринска и Лозенградска крепости. За Лозенградската същият генерал фон дер Голц се изказва, че само германската армия има шанс да я превземе и то след тримесечна обсада.
Планът на Българската войска за водене на войната е революционен за своето време. За първи път група армии се предвижда да действат настъпателно под единно оперативно командване.
В Директива номер 1 Командването на Действащата армия поставя на Първа българска армия оперативната задача да се вклини в бойния ред на османската групировка и прекъсне комуникацията между одринската и лозенградската групировка, а на Втора армия – да блокира действията на многочисления одрински гарнизон и обкръжи крепостта. На следващата на 30 км в отстъп Трета армия се възлага специалната мисия да нанесе ненадеен сломяващ удар в района на Лозенград и изхвърли врага от този български град. Общият фронт за настъпление в началния етап на нахлуването е 100 км. Осигурената плътност за всяка дивизия е участък от 12-13 км. Скритата от османското разузнаване армия на генерал Радко Димитриев отстъпва числено на противника и разчита на оперативната изненада и на българския дух.
Така в централния и източния сектор на предстоящия фронт в Източна Тракия срещу 153 000 българи, с 360 оръдия и 124 картечници са построени заедно с резервите 192 000 османци, с 336 оръдия и 132 картечници. На 5 октомври 1912 г. българските полкове от Първа и Втора армия са заели изходните райони за атака. Османската армия получава също директива за настъпление. То трябва да започне на 9 октомври с основно направление на усилията към левия фланг на Първа българска армия. След нейния разгром да се развие успеха в северозападно направление. Назим паша напомня на подчинените си: „Не забравяйте да вземете със себе си своите парадни униформи, тъй като ще имате нужда от тях, за да дефилирате из улиците на София“.
След обявяването на войната на 5 октомври 1912 г. Първа българска армия преминава в настъпление в един ешелон. Под натиска на предните полкове намиращата се в приграничния район османска Самостоятелна конна бригада е отхвърлена на юг. До вечерта основните сили на армията извършват марш от 20 км и заемат заповяданите рубежи за атака.
Първите жестоки боеве на практика срещат армиите на двете държави – една млада, бедна, необлечена, с недобра санитарна служба и с висок боен дух, а другата имперска, стара, богато снабдена с всичко, но със слаб дух да воюва. Духът надделява. Българските войски навлизат в дълбочина на противникова територия, блокират одринския гарнизон и осигуряват десния фланг на развръщащата се от дълбочина Трета армия. Нейните 53 000 бойци с командващ генерал-лейтенант Радко Димитриев в ускорен марш за 6 дни са изминали 120 км без каквото и да е логистично осигуряване. Без отдих се развръщат в боен ред и на 8 октомври влиза в съприкосновение с противника на 15 км северно от Лозенград.
На 9 октомври българското командване нарежда на генерал Димитриев да настъпи и обхване Лозенград. Това съвпада с началото на атаката на Трети османски корпус срещу българския ляв фланг. Неговият командир Махмуд Мухтар паша очаква слаба съпротива, но вместо това, среща ужаса на устремната щикова атака на пехотните дружини на българските 4-а и 5-а дивизии. Сблъсъкът в района на селата Петра и Ескиполос е жесток, но кратък. Османските пехотни табори са обърнати в паническо бягство. Командирът им Махмуд Мухтар паша отчаяно се мъчи със сабя в ръка да спре своите отстъпващи войници и да ги организира за отбрана. Ужасени от шеметните щикови атаки на българите, турците се спасяват панически с бягство, като захвърлят своята артилерия и боеприпаси. Отчаяният от тази гледка Махмуд Мухтар паша по-късно ще заяви, че „военната история не познава друг случай, в който армия да избяга така, без дори да бъде преследвана от враговете.“
На 11 октомври 1912 г. след разгрома на османските войски частите на Трета армия, водени от Радко Димитриев, влизат победоносно в Лозенград тържествено посрещнати от местното българско население. В български плен попадат 58 оръдия, 2 самолета, стрелково оръжие и огромно количество боеприпаси. На генерал-лейтенант Радко Димитриев са поднесени като символ на победата златната сабя и сребърните пищови на Махмуд Мухтар паша. Българската армия дава в сражението 532 убити и 1420 ранени, а османската армия – над 1000 убити и 1500 пленени.
За победата на българската армия при Лозенград английският вестник “Дейли телеграф” пише: ”Превземането на Лозенград на седмия ден от началото на бойните действия е един от най-големите военни триумфи, които въобще военната история познава.”
Останалите сили на Османската армия на запад също търпят поражения и цялостната ситуация се влошава бързо. Абдуллах паша заповядва общо отстъпление, изоставяйки повече от 60-хиляден османски гарнизон в обкръжение. За съжаление след падането на Лозенград основните сили на разгромения противник не са преследвани. Така е пропусната възможността в следващите дни да му се нанесе окончателно поражение и бързо да се приключи войната. На противника бе позвлено да се съвземе и отново да организира съпротива по отбранителната линия Люлебургас – Бунархисар.
