Автор: Ивайло ПАШОВ
Изминаващата 2022-ра е белязана от множество събития, посветени на 60-годишнината от създаването на Ракетните войски на Българската армия. В тази връзка споделяме спомените на полковник Тодор Желев – първият главен инженер на някогашната 66-а ракетна бригада на Трета армия. Те са разказ за службата му с оперативно-тактическите ракети „Скъд”, дислоцирани край Ямбол.
„Подготовката за първата стрелба на бригадата на полигон в бившия СССР започна с идването ми в бригадата. Продължи 6 месеца. Главната ми задача беше формирането на контролна група за подготовката на разчетите на техническата батарея по хоризонтална проверка на ракетата и зареждането й с гориво и окислител. Изискванията бяха много строги по отношение на време, качество и скритост. Най-много тревоги в процеса ни създаваше компресорната станция за зареждане на ракетата с въздух. За него се изискваше да бъде сух до определени параметри. Те се измерваха със специален прибор, който много рядко даваше нужния показател.” – спомня си полковник Желев. И продължава своя разказ:
„Товаренето на ешелона за полигона Капустин яр започва в края на май 1963 г. Дотам пътувахме 12 денонощия. За стрелбата бяхме натоварили една батарея с пусковата установка и техническите средства – кран, езотермични машини и цялото тилово осигуряване – общо 10 вагона.
Оръжията и задачата бяха строго секретни и за да запазим всичко в тайна, трябваше да „легендираме” (маскираме) техниката. Наложи се стартовите двигатели да бъдат леко повдигнати отзад, за да се получи нещо като покрит вагон. Така избягвахме стрелата, която очертаваше ракетата като силует. Стартовите агрегати бяха верижни и излизаха извън габаритите на вагоните с около 10–15 см. Поради това на румънска територия ни отклоняваха от стандартните маршрути и пренасочваха по обходни за извънгабаритни товари. Изпитвах сериозни опасения за техниката, защото по жп трасето имаше големи наклони и съществуваше реална опасност тя да се свлече. Налагаше се на някои от гарите да слизам и да измервам дали верижният механизъм не се е изместил.
Пристигнахме благополучно на полигона Капустин яр и се разтоварихме. Според процедурите съветските специалисти извършваха приемане на техниката и изпит на личния състав, че я познава. Без това допуск до стрелба не бе разрешен.
Дойде денят на пуска – 26 юли, 7,00 ч. сутринта. Проверката на ракетата премина добре. Зареждането с основно гориво и окислител – също. Проблемът дойде отново от въздуха – не можеше да влезе в норма. Между другото, няколко дни преди нас стреля бригада от чехословашката армия и именно по такава причина се провали пускът им. Тяхната ракетата излетя само на стотина метра и… падна.
Мислех, че повредата е в прибора за измерване на въздуха, и взех същия от дошла на стрелби румънска бригада. Резултатите бяха същите – извън нормата. Консултирах се с контролиращите специалисти от полигона. Дадоха ми уклончив съвет. Ракетата беше вече на стартовия агрегат и трябваше да се зарежда с въздух и пусково гориво.
Рискът беше огромен, а напрежението за мен невероятно. Трябваше да подпиша протокола за стрелбата. Стиснах зъби и си помислих: Да става каквото ще! Подписах го и се отдалечих от стартовия агрегат.” Тогава парадността на полигона е голяма. Присъстват все отговорни командири от България и СССР. Всички проверки по подготовката на ракетата от огневото отделение се предават по високоговорители.
„Онемял и оглушал за всичко, чух само: „Старт!”, „Борд питание”, „Главная”. След това последваха силен грохот и тътен. Земята сякаш стенеше. Изпод ракетата излязоха пламъци и тя леко се поклати. Изтръпнах в очакване на нещо неприятно! Но след няколко секунди тя полетя… Изведнъж ми олекна. Екзалтиран, хвърлих шапката нагоре и извиках: „Ура!”
Малко по-късно ни казаха, че ракетата е попаднала в целта, а комисията ни е поставила оценка „Отличен“. След пуска разговарях със съветските офицери и те казаха, че са останали удивени от нашия висок професионализъм. Не са очаквали, че за толкова кратко време да овладеем такава сложна техника и извършим безпогрешен пуск. Признаха, че българите сме едни от най-добрите ракетчици във Варшавския договор” – споделя бившият офицер.
Когато се завръщат в поделението, главният инженер на бригадата се заема със създаването на учебно-материална база, оборудване на ремонтна работилница и отопляеми хранилища за съхранение на приборите и техниката, които изискват специални условия. Оборудвано е и учебно поле в местността „Ормана”. По негова идея голяма част от възлите и агрегатите от ракетата са начертани на стъкло и оцветени в различни цветове. Това улеснява изучаването им. За самата ракета и други възли и агрегати са изготвени действащи макети.
„Поддържането на ракетното оръжие в техническа изправност и постоянна бойна готовност беше доста сложна и прецизна дейност. Те трябваше да се съхраняват при специална температура от 20–23 градуса. Лятно време, когато стане много горещо, например обливахме с вода складовете, за да го охлаждаме” – казва полковникът.
Дълбоко в съзнанието му е запечатана една случка: „През лятото на 1964 г. излязохме на тактическо учение с ракетите край Стара Загора. Преди това развърнахме лагер за войската. Но преди да започнем реалните действия по отиграване на тактическата обстановка, се изви страшна буря. Ураганът беше невероятен. Срина и помете абсолютно всички палатки. Наложи се да градим отначало. Не ни беше лесно, защото знаехме, че у нас ще дойде да наблюдава маневрите лично самият върховен главнокомандващ войските на Варшавския договор маршал Андрей Гречко. А тогава дисциплината, взискателността и професионализмът в армията ни бяха издигнати в култ и грешките не се прощаваха. Въпреки напрежението извършихме всичко по учебник. Маршалът остана възхитен и ни постави оценка „Отличен“. А на мен лично ми връчи съветски транзистор „Сокол“ – една от най-скъпите награди, които съм получавал в живота си.”
Впоследствие ракетчикът продължава службата си като началник на отдел „Артилерийско въоръжение” в Трета армия, научен сътрудник в Министерството на отбраната, зам.-началник и началник на отдел към Генералния щаб. Пенсионира се през 1982 г., но остава на работа като сътрудник по планирането до 1990 г., когато напуска системата с 43 години, отдадени на армията.
По записки, предоставени от Силвия Желева – дъщеря на полковник Желев
