Има динамика в отношенията ни със Северна Македония, но случаи като стрелбата по „Цар Борис III” в Охрид засенчват всичко.
Трима министри от служебния кабинет на България се стовариха в един и същи ден на територията на Република Северна Македония. Денят е петък, 25 ноември 2022 г., а министрите са тези на вътрешните работи, на земеделието и на културата – всеки по задачите си. Иван Демерджиев – в Охрид за финала на съвместното учение между специалните части на двете страни. А земеделският Явор Гечев с колегата си Любчо Николовски, за да обсъдят европейската перспектива на Северна Македония и помощта ни по този път.
В Скопие беше министърът на културата Велислав Минеков, за да открие новите помещения на Българския културно-информационен център там. И да даде официално ход на работата му на новото му място. На мило и многолюдно тържество в присъствието на доста хора от България и от Северна Македония Минеков поздрави гостите и заедно с колежката си от Скопие Бисера Костадиновска-Стойчевска отвориха пътя към новите зали и салони на Българския културно-информационен център. Имаше и бивши наши народни представители с отношение към темата, без да изключим присъствието на лидера на „Възраждане” Костадин Костадинов заедно с част от депутатите от парламентарната група на партията. Може и да придаде тежест на церемонията, но появата на Костадинов бе използвана от някои местни медии, очевидно целенасочено, търсейки го и задавайки му определени въпроси, за да се създаде допълнително напрежение. Както стана ясно по-късно, на базата на тези публикации на отговорите на българския депутат премиерът Димитър Ковачевски каза, че
не иска „този човек” да бъде пускан повече на територията на Северна Македония
Което не попречи на властите да осигурят на Костадинов и хората му солидна охрана по цялото трасе до Скопие, а после и до Охрид, където той се срещна с момчетата от клуб „Цар Борис III”. При такива ситуации винаги възниква въпросът: Дали целта на подобни охранителни мерки е да го пазят, или е начин да контролират какво прави, къде ходи и с кого се среща? Пък после… тежко на тези, които са се видели с него.
След години работа в Скопие като кореспондент на български медии винаги съм се страхувал от посещения там на български министри на културата. Не от самите визити, а от това, че със самочувствието на политици от висок ранг някои от тях са навлизали несръчно в сложната и оплетената материя на отношенията ни със Северна Македония. С други думи, да се правят на политици, без да съзнават рисковете от това, че край Вардар стоят на тънък лед, който може да се счупи дори след произнасянето на една-две думи. Това е голямо изкушение за всеки един министър, но вместо да акцентират на ролята на културата, както бе в случая, за опознаването на хората от двете страни на границата в един момент Минеков, пък и неговата колежка, министърът на културата на Северна Македония Бисера Костадиновска-Стойчевска, взеха да предлагат идеи и да дават оценки, които, поне в нашия случай, са най-малкото противоречиви. Според Минеков „двата народа” щели да направят това и онова, културата щяла да ни сближи…
Кога решихме, че от двете страни на границата живеят два народа, бе, хора?
Или и това ще преглътнем – както много неща в отношенията ни със Скопие? От друга страна, си мисля, че такова едновременно стълпотворение на български министри оттатък границата би могло да означава, че всъщност двустранният ни институционален диалог не е прекъсвал. Въпреки сложната политическа обстановка у нас и липсата на редовен кабинет, въпреки че служебните ни министри уж трябваше само да гарантират провеждането на честни, демократични и свободни предсрочни парламентарни избори, има динамика в отношенията ни. Сега, на 25 ноември, открихме новите помещения на български КИЦ в Скопие, а в началото на декември се подготвя солиден бизнесфорум с участието на стопански ръководители от двете държави. Нататък ще продължат срещите в петте ресорни групи.
На откриването в петък присъстваха и членовете на българската част от Съвместната комисия за история и образование, които имаха поредното си заседание в Скопие. Е, след края на заседанието отново, за пореден път, не бе отчетен някакъв сериозен напредък при обсъждането на периоди от Средновековието, но хората се събират редовно, изслушват се, спорят, приемат или не приемат оценки от другата страна и т.н. Това си е жива и непосредствена форма на опознаване между учените от двете страни, независимо от това дали се изпълнява очакването за бързи и взаимно приемливи решения. Хайде да не съм максималист, но срещите между тези компетентни хора би трябвало да излъчват и сигнали за политическите настроения сред управляващите в двете държави, колкото и членовете на комисията да държат на академичния и неполитичните тон и същност на дебата. Просто не могат да бъдат изолирани от процесите в двустранните отношения, а и от техните решения зависят последващите ходове на държавниците. Следващото заседание в София ще е през януари 2023 г.
Колкото и да изглежда уплътнен диалогът между София и Скопие
това остава далеч встрани на фона на случаи като този с обстрелването на клуб „Цар Борис III” в Охрид. Колко по-приятно занимание за медиите в Северна Македония е да обсъждат подобни случаи. Цяла седмица преди откриването на КИЦ-а в Скопие безнадеждно се опитвах да обясня на колеги и приятели от Северна Македония, с които от години се стремим да даваме принос в развитието на двустранните ни отношения, че този „клуб”, който ще открием на 25 ноември, няма нищо общо с онези, които толкова ги дразнят. Като клуб „Ванчо Михайлов” в Битоля, или въпросният „Цар Борис III” в Охрид, или планирания за откриване с името на цар Фердинанд в Кавадарци. Културно-информационният център на Република България в Скопие, на улица „Никола Вапцаров” № 6, е един от елементите, записани в Спогодбата за културно сътрудничество между двете съседни държави през 2003 г. и е открит 3 години по-късно – през 2006 г. на основата на реципрочността по принципа на международните отношения. И Република Македония тогава откри на основата на същата Спогодба, свой Културно-информационен център в София, на улица „Оборище”, който работи активно. Казано с прости думи – и зад двата центъра стоят двете държави с целия си ресурс и политическа и дипломатическа защита. Техни принципали са Министерството на културата на България и ресорното Министерство на културата на Северна Македония. Ако има разлика между двата КИЦ-а, тя е в това, че този на Северна Македония продължава да съществува на адреса, на който бе открит. Докато българският смени 2 помещения и сега откри новото си пространство за показване на българската култура и за взаимни прояви за опознаване на хората от двете държави. Докато
другите клубове са с частно финансиране
и са сдружения на българите от някои градове на Северна Македония. И те искат да обогатяват културното сътрудничество между държавите ни, но станаха цел на провокации и нападения само защото носят неприемливи за някои местни хора имена. Но доколкото техните учредители или членове имат и българско гражданство, държавата ни е длъжна да защитава техните права и интереси. Всички мои приятели от българската общност край Вардар, с които разговарях, са на твърдото мнение, че не имената са проблем пред местните власти, а самата проявена смелост те да бъдат създадени. И че въпреки спешните законодателни инициативи и мерки на правителството в Скопие да ги накара да променят имената на клубовете, създателите им са решени да не отстъпват, дори да отидат с проблема си в европейските институции.
А това не се харесва на политиците в Скопие, които не усещат, че е
отминало времето на хибридната репресия срещу българите
в държавата да стоят мирни и да не надигат глава, както по времето на Тито и несъществуващата вече СФРЮ. Една държава, която се стреми към европейско членство, не може повече да бъде територия с права за едни и с тяхната пълна липса – за други.
