Между големите режисьорски имена и тежки премиери в Народния театър се промуши един спектакъл, който в малката зала „Апостол Карамитев” разтърсва зрителя – между смях и сълзи. Ако перифразираме една известна мисъл, артистът и добре да живее, доживява своя моноспектакъл. А спектакълът за Гичка Кукуто, за различния човек и самотата му, бърка в сърцето и крещи за повече човечност.
С буркан сладко и стар куфар Гичка Кукуто, намереница на селския свещеник, е сама в камбанарията на църквата. Историите й са безумно смешни и в тях се оглежда абсурдният изгубен свят на едно малко село. Те са едновременно с това и тъжни, защото детинската доверчивост не прозира злото, дори лице в лице с него.
Разказ за неистовото живеене на ръба на разума и за безусловната обич. Един живот, пълен с чудеса и спомени, побрани в кибритена кутия. Така е представен спектакъла на тази актриса, имала късмета да се учи и работи с безспорни режисьорски имена – от преподавателя й проф. Николай Люцканов до Рангел Вълчанов, Диана Добрева, Крикор Азарян, Александър Морфов, Мариус Куркински, Емир Костурица… На много сцени, преди да влезе в трупата на Народния. Където дванайста година главните роли все я заобикалят, макар „малките” й винаги да са характерни и запомнящи се.
Е, сега тя е и автор, и режисьор, и сценограф, и главен, единствен изпълнител. Нищо, че на сцената щъкат всякакви образи, преминали през живота на героинята й, и кучето й Вълчан. Интересно е, че режисьорът, когото актрисата много цени, но не е играла в негов спектакъл – Явор Гърдев, сега е и „кръстник”, и консултант на представлението й. На изпроводяк, пред премиерата, той пише: „Съвсем скоро тази авторска работа на Албена Ставрева ще поднесе огромна изненада. Неведоми са пътищата на таланта”. Пиесата се нарежда равностойно до другите „мъжки” моноспектакли в Народния като „Контрабасът”, „Плач на ангел”, „Караконджул”. С много автентичност, напомняща Николай Хайтовския свят и истинност, каквато само герои „на ръба” на цивилизования ни свят могат да си позволят. „Ние слепи сме понякога, не по рождение”, реди Гичка Кукуто. И твърди, че човекът „първо живее като видение, после заживява като невидение”…