В този полк служих като лейтенант само една година, но и тя бе достатъчна, за да остави у мен дълбоки незаличими следи. После, в следващото поделение, службата ми се струваше като приказка. Става въпрос за пловдивския 95-и свързочен полк. Някои го наричаха черен, други по-късно го определяха като легендарен. Създаден е на 15 декември 1943 г., а на 1 юни 2008 г. беше закрит. Осигуряваше свръзката на 2-ра армия, а след това и на нейните наследници 2-ри армейски корпус, Сили за бързо реагиране, Корпус за бързо реагиране и Командване „Оперативни сили”. Щом те бяха ликвидирани, и съществуването на полка стана безсмислено, въпреки че част от ротите в полка участваха и при учения на други поделения. Например, радиорелейчиците прекарваха на полето по няколко месеца в годината.
В района на самия полк се водиха занятия от сутрин до вечер, предимно по свързочна подготовка. До обяд радиотелеграфистите усвояваха морзовата азбука, следобед – също. Като командир на взвод си позволявах да пусна войниците за половин час да поиграят футбол и след това отново ги прибирах в радиозалата.
А в края на работния ден, някъде към 17,30 ч., командирът на полка поставяше следващите задачи, като изпълнението им продължаваше понякога и до полунощ. Това го казах и на тогавашния началник на Свързочното управление на Сухопътните войски полковник Георги Калпакчиев (по-късно генерал-майор и началник на Свързочни войски) при срещата му с нас, новите лейтенанти. И изявих желание да бъда преместен в което и да било друго поделение в армията. Скоро забравих за тази моя постъпка, но явно тя имаше последици.
За отпуск на офицер през лятото не можеше да става и дума. Нямаше и такова понятие като болнични, почти забранени от командира. Когато някой офицер или сержант отиваше при доктора на поделението, той му казваше: „Мога да ти издам смъртен акт, но не и болничен“. Ротният ми командир капитан Вихър Захов сякаш приемаше всичко случващо се в полка за нещо съвсем нормално и напомняше с усмивка как като лейтенант командирът на полка го е задържал до среднощ, макар че същата вечер бил неговият годеж. И гостите си помислили, че се е отказал от избраницата си. Дали пък още не съжаляваше, че тогава не е останал цяла нощ в поделението?
Когато си лейтенант на няколко месеца служба като офицер, всяка среща с голям командир и началник се помни. Няма да я забравя и моята с генерал Д.В., тогава командващ 2-ра армия. След това съм имал и други с него, но първата бе най-впечатляваща. Водех занятие на радисти, а на последните маси в радиозалата шофьорите бяха разтворили учебници по устройство на автомобилите, или по-скоро дремеха над тях. През прозореца, залата беше на втория етаж, видях, че генерал Д.В. и командирът на батальона ни подполковник Георги Вълканов идваха към учебния корпус. Набързо проверих сведението на дъската за отсъстващи, присъстващи и т.н., казах на тримата шофьори да вземат по един морзов ключ и текст и да се „преквалифицират” като свързочници. Отделен въпрос е кой трябваше да им води занятия, но в полка най-важни бяха свързочниците.
Вратата се отвори и генералът и подполковникът влязоха. Последваха команди и рапорти. Генералът веднага се загледа в сведението на черната дъска:
– Защо имате сержант в отпуск?
– Полага му се…
– А другите от взвода защо не са в залата?
По-лесен отговор от този нямаше. Та и на дъската го пишеше:
– На учение са.
– Не те питам къде са. Защо не са тук? – продължи да пита генералът.
Повече не продумах, защото подполковникът ми правеше знаци да не говоря. И млъкнах. Отначало приех този разговор с дълбоко огорчение, но после го приех като едно весело преживяване. Все пак съм имал лична среща с такава голяма личност.
След време – на поредно учение, видях в друга светлина този генерал. Току-що бяхме развърнали радиостанциите в ротата и той пристигна. Вместо да ни скастри за някаква неуредица, той разрита таблата с бойните листове около машините, като се развика: „Вие маскирате автомобилите, а политиците демаскират…“.
Е, щом се сетих за този случай, да продължа. В полка имахме заместник-командир по политическата част (ЗКПЧ) щатен партиен секретар, щатен комсомолски секретар, пропагандист, както и трима ЗКПЧ на батальоните. Веднъж нашият ЗКПЧ на батальона – старши лейтенант, ме уведоми, че излиза в отпуск и е докладвал, че аз ще го замествам в задълженията му. И ме успокои: Не се притеснявай, нищо няма да правиш.
Тези думи бързо станаха известни в полка и се превърнаха като закачка, когато някой трябваше да поема други задължения.
А задълженията на истинските свързочници бяха много. И въпрос на чест бе да се изпълнят. Когато попитах на едно занятие старшина Борис Порязов дали ще установи свръзка той, като че ли се засегна. И отвърна: „Ако няма свръзка и жена си няма да мога да погледна, не само началниците“. Как ще забравя старшините Пулев, Георгиев, Топчийски, Маджев, Кавалджиев, Гидиков… Помагаха ми много, защото често се налагаше да замествам ротния командир.
Войниците пък много искаха да ходят на учения, защото така времето им минавало по-интересно и по-неусетно. Но и в района на полка не беше толкова скучно. През март дойдоха поредните новобранци в ротата и веднага се разбра, че един от тях е тренирал бокс. В малко свободно следобедно време сержантите го извикаха и поканиха старшината на друга рота, бивш боксьор в тежка категория, казваше се Папазов.
Бяха взели боксови ръкавици и им устроиха спаринг-среща, колкото да разберат уменията на много по-лекия новобранец. Той се оказа доста пъргав и взе че почукна тук-там старшината, под напътстващите възгласи на насъбралата се публика. Папазов видимо се ядоса и рязко замахна, войникът се наведе, отскочи встрани и тежкият удар попадна в лицето на старшината, организирал спаринга. Поосвестил се след нокдауна, той процеди през зъби към новобранеца: „Ти защо се навеждаш?”. И двамата с Папазов започнаха да се карат на прегрешилия войник.
Интересни бяха и т.нар. сутрешни разводи на целия полк. На един от тях демонстративно, пред целия строй, бяха счупени в кофа намерени бутилки с алкохол. След всяко счупено шише се чуваха силни възклицания. Но се появи и съмнение, че откритите във войниците бутилки са били много повече.
Веднъж, в един неделен ден, като бях дежурен по поделение, усетих силна миризма на мастика. Излязох на терасата на дежурната стая и видях как бдителният старшина Папазов, дежурен по КПП, чупеше в кофа намерени от него бутилки в багажа на влизащи от отпуск войници. Беше усвоил добре уроците от сутрешните разводи.
И пак на сутрешен развод командирът на полка изкара пред строя двама войници – младши сержанти, които през нощта организирали рали „Монте Карло”. Извращението им бе, че подчинените им войници бръмчали с нощните си шкафчета на плаца и се състезавали, все едно участват в рали „Монте Карло”. След командира думата взе неговия заместник-командир по политическата част и с по-кротък тон укори виновните: „Лошо е, че сте извършили извращение. Но още по-лошо е, че сте нарекли ралито „Монте Карло”, а не примерно „Златни пясъци”. Какво е това чуждопоклонничество?”.
Един следобед командирът на полка, неговият заместник, ЗКПЧ-то и началник на щаба бяха изпаднали почти в несвяст.
Оказа се, че новият дежурен по полк не е дошъл, нямало го и у тях, направо бил в пълна неизвестност. Започнаха и предположения, че може да е напуснал и страната, да е взел някои секретни документи, а и знаел много военни тайни. Какви ли наказания се очакваха?
Но скоро се разбра, че капитанът – химикът на полка, се обадил по телефона, бил далеч от града и забравил за дежурството. Даже се уточни, че той бил на вила с някаква компания. Но не се знаеше и колко дни е отсъствал.
И командирът, и ЗКПЧ-то заминаха за министерството да докладват за случая с капитана и да поискат неговото уволнение. Върнаха се на другия ден и не съобщиха какво се е случило. Мълчаха известно време, но заместникът по политическата част не издържа: „Министърът ни каза, че не може да уволнява капитан за това, че пиел и ходел по жени, както бяхме писали в рапорта, защото щял да остане без офицери. И ако настояваме за уволнението, да посочим други причини“.
Но тези командири явно бяха научили за моето изказване на срещата с полковник Калпакчиев и както се казва – бавят, но не забравят. Неочаквано вечерта на един лагер-сбор ме извикаха, все едно на съд. Говориха срещу мен назидателно, един по един. Подполковник Георги Вълканов ме защити и дойде ред на щатния партиен секретар капитан П.П. С него често вървяхме заедно до полка, тъй като живеехме в един квартал.
Аз изказвах впечатленията си от ученията и от организацията в поделението, а той ме прекъсваше с думите: „Остави ги ученията. Гледай момичетата с късите поли!“. Така че дойде ред на партийния секретар да каже нещо за мен. Беше пределно кратък: „Аз му говоря за ученията, а той ми казва – гледай момичетата с късите поли!“. Е, признавам си, не можех да реагирам по никакъв начин. Но си взех и една поука – има една червена линия в живота на човек, която не трябва да се преминава. Преминеш ли я, няма връщане назад. Всеки може да направи някакви компромиси, но… до линията на съвестта.
По-късно, вече бях в друго поделение, видях П. П. цивилен да продава лимонада на близкия пазар, но не го заговорих. След това разбрах, че бяха го уволнили от руска академия за финансови злоупотреби, пак като партиен секретар.
А когато стане въпрос за лейтенантите и другите млади офицери, си спомням един случай, години по-късно. Присъствах като журналист на заседание по въпроси за висшите учебни заведения, когато големи началници говореха с леко пренебрежение за подготовката и уменията на младите офицери и за разликата с тяхното поколение. Тогава тактично се намеси началникът на Военната ни академия генерал-лейтенант Иван Стефанов. Той цитира казаното от древногръцки мъдрец: „Днешната младеж е много зле“, като допълни, че от тогава до сега всяко поколение така определя следващото.
