За сержантите, служили в нашия 2-ри радиотехнически батальон от 2-ра армия, която пък бе в състава на Сухопътните войски, е добре да се пише или хубаво, или… още по-хубаво. Това се отнася и за батальона, който съществува само двайсетина години. Даже и сградата му във военния район „Гладно поле“ в Пловдив изгоря. Това стана след закриването на формированието, когато я бяха превърнали в склад. А причините за този пожар не се изясниха. Нещо подобно като онзи често цитиран случай, когато натоварен от тиловаците кон паднал в река. И когато нещо липсвало, все казвали, че било на коня.
Но едва ли някой се е сетил за имуществото в сградата, като си спомня за времето на съкращенията на военните формирования, наричани авторитетно трансформации и реорганизации, че и реформи. Например само от артилерийския зенитен полк на „Гладно поле“ бяха натоварени ешелони с техника, броих ги до 14 и се отказах. Един генерал само напомняше да не се изгуби оръжие, другото – както и да е.
А преди това, при т.нар. ревизии, се плащаха и какви ли не дреболии, които вече за нищо не ставаха. С войнишки колан проверяваха колко бензин има в резервоарите на военните автомобили. И ако коланът беше изваден сух, сержантът плащаше 2 лв., за толкова бяха оценени няколкото липсващи литра гориво. Веднъж попитах началника на радиостанция старшина Георги Василев защо държи едно реле с надпис „Неизправно”. То е изправно, но надписът е средство против кражба, отговори с дяволита усмивка старшината.
Но става въпрос за сержантите във 2-ри батальон. Те се деляха на специалисти – радиолокационни и свързочни, старшини на роти, щабни, склададжии… И всички си изпълняваха задачите, ако някой трудно се справяше, намираха му друга длъжност. Формированието ни беше малко и се разбираше бързо кой не си е свършил работата. Командирите държаха най-вече на специалистите, защото бойната работа беше издигната в култ. Първият командир на батальона подполковник Петър Манолов упрекваше понякога сержантите, които не можеха да постигнат нужното ниво на подготовка, с думите: „Нали ходите на цирк. Виждали сте, че мечките карат колело а вие класна специалност не може да вземете“. Но това беше само в началото…
Имаше един сержант Георги Петков, който не ставаше за оператор на радиолокационна станция. Майсторът в специалността старши сержант Кольо Колев – Бруса, имаше пререкания с него и щом в някой момент виждаше, че Георги се усмихва, веднага се доближаваше до него и загрижено му напомняше: „Трябва да се подготвяме за класна специалност!”. И усмивката на сержанта замръзваше. Но се намери място и за него – назначен бе за старшина на рота. А кой е по-старши – операторът на станция или старшината на рота? По този екзистенциален въпрос непрекъснато спориха специалистът старшина Коста Терзийски и старшината на рота Петър Димов, особено при срещи на маса. Така и бяха запомнени двамата със своя до края неразрешен дебат.
Трима сержанти се грижеха за складовете – Стефан Стефанов – Теко, Васил Зидаров и Петър Кънев. Когато някой търсеше определено имущество, обясняваха със загрижен тон – сега няма, защо не дойде вчера? Една вечер Теко, леко почерпен, в снежната виелица сбъркал посоката към вкъщи и се качил на последния автобус за с. Ягодово. На жп прелеза той се усетил и слязъл. И поел пеш по жп линията, добрал се до Централна гара при изгрева на слънцето, но пристигна навреме на работа.
Веднъж, на поредното учение на полето, трябваше да замине един от двамата сержанти – Величко Рангелов или Васил Зидаров. Бяха приятели, запалени риболовци и винаги изобретателни в различните ситуации. Защитаваха се един друг, но пък в случая нямаше как да предложат трети сержант, тъй като само те бяха компетентни в своята специалност на диктори в разузнавателния информационен център.
Офицери от щаба бяхме на съвещание при подполковник Манолов, когато се почука на вратата и влезе сержант Зидаров. В свободното си време помагаше в свиневъдството на бащата на жена си в с. Прослав, сега квартал на Пловдив. „Гледам свине майки, след няколко дни ще имат малки и няма кой да се грижи за тях.” Друго не можа да измисли. И излезе от стаята на командира, твърдо убеден, че аргументът му е железен. На вратата почти се сблъска с влизащия сержант Рангелов и му се усмихна, сякаш му казваше: „Готви се за учение!” Величко обаче го изгледа с леко пренебрежение. Явно беше добре подготвен. И театрално разтреперан промълви с лека въздишка: „Жена ми е в родилния дом за задържане и всяка вечер й нося храна, тъй като тя не понася тази, която й дават.” Командирът не се колеба дълго и отсече: „Зидаров ще отиде на учение. Все пак грижите за жената са по-важни.”
Малко служи в батальона старши сержант Стефан Инджов, но често бе споменаван и след като напусна. Винаги бе усмихнат, винаги в добро настроение. Никой не можеше да го упрекне за пряката му дейност като оператор на радиолокационна станция. Завършил бе сержантското училище в Шумен с добър успех и сякаш бе попаднал точно на мястото си. Сякаш…
Веднъж пред щаба се бяхме струпали офицери и сержанти, очаквайки края на работния ден и Инджов показа часовника си, на чийто циферблат бе залепил американското знаме – явно предизвикателство по онова време. Настъпи оживление, излезе и командирът подполковник Манолов и разбра за часовника. Проведе се следният разговор:
– Инджов, защо си сложил на часовника американското знаме?
– Защото е красиво.
– Българското знаме не е ли красиво?
– Красиво е.
– Защо и него не сложиш на циферблата?
– Ще го сложа.
Друг случай. Инджов беше назначен за дежурен по кухня. В огромната столова в района на „Гладно поле“ се хранеха военнослужещи от доста формирования и трудно се въвеждаше нужният ред. Един ден пристигна полковник от щаба на 2-ра армия и потърси дежурния по кухня. След около половин час отнякъде се появи и той – старши сержант Инджов, с цивилен панталон, а от джобчето на бялата му фланелка се показваше кутия с цигари. Полковникът не беше на себе си от възмущение, а Инджов го успокои: „Авер, не се ядосвай!“…
След време, в един следобед, с капитан Величко Славчев тръгнахме за мач. Покрай квартала ни минаваше тролейбус №5, който отиваше точно на градския стадион. (Сега и тролеи в Пловдив няма.) Качихме се от предната врата и ватманът ни посрещна с възторг: „Казвайте, къде да ви закарам!“. Беше уволненият от армията Стефан Инджов. Не го интересуваше маршрутът на линията, добре че той съвпадаше с нашето намерение. Закачливо го попитахме дали тролейбусът може да върви на заден ход. Може – отговори Инджов, и превключи. Пътниците се развикаха, но и ние с капитана, в настроение от неочакваната среща, продължихме – а до предишната спирка може ли да се върне? Може – извика Инджов, и отново превключи, но настана суматоха и опитът приключи. След това със Славчев се укорявахме за този случай…
За разлика от Инджов старшина Георги Янев не говореше много всъщност служеше почти без думи. Работеше като заварчик и очите му червенееха, все едно беше обърнал няколко ракии на екс. Вършеше обаче и други дейности. Когато началникът на работилницата му възлагаше задачи, едвам отронваше по едно „слушам”. Но когато му говореха сержантите от работилницата, той правеше неопределено движение с главата, което можеше да означава както „не”, така и „да”.
Веднъж организирахме екскурзия с личните си автомобили, за да видим „Плевенската панорама”. След четиричасовото пътуване и пристигането ни в Плевен шегобиецът старшина Илия Ганчев, в чийто автомобил се бе возил Георги Янев, уж възмутено отсече:
– Ей, този Янев ми наду ушите от приказки!
А не беше продумал и дума. Един ден в батальона получихме странна картичка, само с адреса на формированието, без никакъв надпис, дори името на подателя липсваше. Някой се досети, че Янев е във Военния санаториум в Хисаря и явно това бе неговият поздрав.
Скоро по телефона ми се обади старши сержантът от запаса Неделчо Илинчев, моя номер му беше дал Васил Зидаров. И говорихме около час, неговите безкрайни истории по време на службата и след уволнението край нямаха, дори ми предложи и книга да напиша за приключенията му. Беше амбициозен като свързочник, дойде по-късно в батальона и трябваше да наваксва с подготовката. Даже си беше взел морзов ключ вкъщи и се хвалеше, че предавал „на сухо“ целите текстове на вестници.
Но Илинчев имаше и някои трудно обясними постъпки. Например не беше отдал чест на подполковник от съседно формирование. И той му казал да се обади на прекия си началник за неуставната си проява. Но когато съобщавал за провинението си на своя командир, занимаващият се с някакви важни задачи подполковник Георги Караянев явно не разбрал добре думите на своя подчинен, само махнал с ръка: „Да се е… мамата!“ Но Илинчев се върнал при подполковника от съседното формирование и му предал отговора: „Моят началник каза да си е… мамата!“ И след това станаха доста разправии и наложени наказания.
Но и старши сержант Неделчо Илинчев беше попадал в неловки ситуации. Сам призна, че като водил кучето си на разходка, срещнал бай Наско – готвач в батальона, който го попитал: „Къде водиш тази овца?“ Неделчо отговорил обиден: „Това не е овца, а куче.“ Но бай Наско продължил: „Не питам теб, питам кучето!“
Минали истории, истински случки… Но ще се забравят, ако не са написани. Дори някои да не са толкова за разказване. Но както вече споменах – за онези сержанти от 2-ри радиотехнически батальона трябва да се пише или хубаво, или… още по-хубаво.
