„Голата рота“ преследва врага като привидение

Петър Димков е български офицер (полковник), по-късно народен лечител и родоначалник на ирисовата диагностика в България. Той е роден на 19 декември 1886 г. в София. Баща му Иван Хаджидимов е свещеник, а майка му Екатерина Димкова е известна народна лечителка. Веднага след създаването на Княжество България през 1878 г., осем години преди да се роди синът им Петър, семейството се премества в София.

През 1899 г. Петър Димков заминава за Петербург, където завършва военна академия. Неговата дъщеря Лили Димкова споделя, че там се запознава с трудовете на Лев Толстой, които стават основа на мирогледа му. По време на ученето си успоредно посещава и лекции по медицина в медицинския университет. Интересува се също от хомеопатия, посещава лекции, беседи по Тибетска медицина. Там намира и първите книги за ирисова диагностика на доктор Пекчели, която изключително много го заинтересува и става след това негов начин за диагностициране. Запознава се и с книгата на М. Платен за природосъобразен живот и лекуване, която става негова настолна книга.

По време на войните той винаги е лекувал успешно своите войници, заболели от холера, тиф, дизентерия и други болести с неговите си методи на лечение. „Запомнила съм една случка, разказана ни по-късно от негов подчинен, не без чувство за хумор. Било е по време на Балканската война. Между две сражения татко – млад офицер тогава – наредил на своите войници да се съблекат голи (същото направил и той) и да заровят всичките си дрехи в пръстта, за да се спасят от въшките, които по това време били истинска напаст не само за тях, но и за цялата ни войска. При това били опасни преносители на болести“, спомня си дъщеря му Лили Димкова.

Петър Димков бил убеден в успеха на своя необичаен метод, защото знаел, че хилядите мравки в пръстта ще изядат всички буболечки до последната гнида. За беда точно в този миг ротата внезапно била нападната от турски аскер. И вероятно всички са щели да бъдат избити, ако техният командир не запазил самообладание и не реагирал светкавично. С насочено оръжие той се втурнал срещу нападателите, командвайки с цяло гърло за атака. „Момчетата му, всички до един, го последвали, а турците побягнали с викове „Аллах!”, ужасени от тези голи привидения. Много скоро за тази случка вече знаели по целия фронт, а татковата рота до края на войната била известна като „голата рота”, разказва с усмивка Лили Димкова.

Осем пъти се разминава със смъртта и се спасява от плен

След завръщането си от Русия през 1909 г. Петър Димков участва в Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. Раняван е осем пъти, някои от тях много тежко. Едното от нараняванията е било в корема и е трябвало да му направят тежка операция, но е нямало никакви опиати.
„Тогава той попитал хирурга „А мога ли да пея?” и през цялото време на операцията с пълен глас пеел. Самият хирург е бил толкова силно удивен, че по-късно многократно е разправял за този случай и за въздействието, което е оказал неговият пример на останалите ранени“, разказва дъщерята на офицера.
При едно от тежките му ранявания изпаднал в безсъзнание и войниците му помислили, че е убит, но обичта им към техния командир била толкова голяма, че те решили да не оставят тялото му на врага. Четирима от войниците му с едно платнище пропълзели до него, сложили го на платнището и пак с лазене се промъкнали обратно.
Оказало се, че той всъщност е бил жив и така са успели да го спасят. При друг случай един куршум е щял да го улучи право в сърцето, ако не е била една метална иконка на Света Богородица, която неговата майка му дала, благославяйки го, когато го е изпращала на война. Той я носел винаги в левия джоб на куртката си. Куршумът улучил иконата, рикоширал в нея, което спасило младия офицер.
Изключително справедлив, строг, но и с много разбиране и обич се е отнасял с войниците си. „Спомням си, че след много години идваха в нашето семейство възрастни хора, които казваха „Ние бяхме негови войници, искаме да си видим командира“. Той беше награден с всички ордени за храброст, които в България са били давани. Сега се намират в Историческия музей във Варна“, казва Лили Димкова.
Когато разказва спомените си от войните, Петър Димков с възхищение говори за храбростта на българските воини и истински се възмущава от разни висшестоящи чиновници, които със своята корумпираност са нанасяли огромни вреди и страдания на нашата войска. „Например разправяше за случай как в един момент войниците му се оказали боси, защото ботушите им вместо с подметки от гьон, били с някакъв картон. Друг път преди началото на решаваща и тежка битка войниците му докладвали, че куршумите, които са им дадени, са халосни. Той издал заповед незабавно да се изтеглят“, спомня си още Лили Димкова.
Той е споделял, че никога не е стрелял по човек. Винаги е стрелял във въздуха, но в един момент, в едно много ожесточено и тежко сражение просто не е устоял и насочил оръжието си за стрелба по противника. В същия момент един куршум се забил точно пред краката му. Знакът бил ясен. Той вдигнал оръжието си и никога вече не е стрелял по човек.
„Знам и за един случай, когато е бил пленен и е бил пред разстрел. Водещият разстрела го попитал за последното му желание. Той поискал да му разреши да се помоли. След края на молитвата офицерът го освободил, казвайки му „Бягай!”, споделя с вълнение дъщерята на големия пълководец и народен лечител.