Първото ми впечатление не е много благоприятно. Делхи е изпълнен с местен „колорит“ – само да не живееш там. Претъпкан, мръсен, улиците и сергиите, отрупани с всевъзможни боклуци, обкръжени от разбити парчета живот, разпръснати навсякъде – счупени тръби, дръжки от велосипеди, плодови мушици, храна, пържена в съмнителна мазнина с цвят на петрол, просяци, кучета, свободно скитащи крави. Огромни маси хора, денонощен трафик, тротоари няма, нито кофи за смет, движиш се сред непрекъснато шествие, докосвания, миризми, гледаш си постоянно в краката върху какво стъпваш, най-често тор, животинска и човешка, внимаваш да не те бутне кола, рикша или триколесно такси тук-тук, гледаш някой макак да не ти открадне очилата или телефона.
Следващия ден напускаме столицата по маршрута „Златния триъгълник“ (Делхи-Агра-Джайпур), който включва моголското наследство в Индия. Династията на великите моголи или могули (не бива да се бъркат с монголите), се е въздигнала през XVI в. и просъществувала до XIX в. Оставили са трайна следа в историята на страната и са създатели на забележителни исторически паметници.
Навлизаме в Агра. Не знам къде отиват приходите от Тадж Махал, но не и в общината, не и за сметосъбиране. Градът тъне в прах и мръсотия, ниско строителство без покриви, стада животни съпровождат уличното движение, архитектурата е покъртителна, всичко е олющено, почерняло, грозно, старо, четвъртито. Пешеходците трабмоват боси, по джапанки или чехли, по пазарите – опашки, блъсканица, навалица; стоката – наредена върху найлон и хартии, често направо на тротоара.
За да влезеш в Тадж Махал, първо трябва да преминеш през дълга алея, после излизаш на широко открито пространство, застлано с мрамор. После – трийсетметрова порта, а там, отвъд нея се мержелее великият, неповторимият, нереален и красив като холограма Тадж Махал. Ето го!!!
Много минути изминаха, докато се свестихме! Всички наблюдатели бяха вцепенени като в жива картина! Не учудвание, не възхищение, не! Едно безгранично благоговение светеше на лицата на всички! Като че не пред творение човешко, а Божие, пред самия Бог бяхме изправени!
Колкото и да гледаш Тадж Махал на картички и снимки, никога няма да усетиш приказната му красота, докато не се изправиш пред нея. Мавзолеят на любовта не е точно бял, даже, бих казал, прелива в различни нюанси от спектъра на бялото, постоянно изменя цвета си според гледната точка и веднъж е снежнорозов, после леко синее като избеляло на слънцето лятно небе, после куполът му придобива пъпешов оттенък в оранжевите лъчи на залеза, но все с оня полупрозрачен перлен блясък, който създава илюзията, че мраморът е захарно крехък и в същото време сияе вълшебно със собствена светлина.
Тук смятам да спестя излишните подробности и патетика. Всеки, който се интересува, знае историята на този мемориал, която сякаш е писана от боливудски сценарист. Шах Джахан бил толкова потресен от смъртта на любимата си съпруга, че за да запази спомена за нея, поръчва този епичен градеж, който едва не разорява империята. Синът му, виждайки че след 22 години строителство държавната хазна е празна, вкарва баща си в затвора – т.е. в килия в Червената крепост, и поема управлението на държавата.
Интересен факт е, че заради бомбардировките през Втората световна война куполът на Тадж Махал е замаскиран с бамбуково скеле и явно камуфлажът е успял.
Продължаваме към Червената крепост, където се намират едни от най-чистите паркове в Агра, също както зелените площи в някой европейски университет. Днес крепостта е обект на националната сигурност, собственост на индийските военни – те все още излозват 3/4 от нея. И само 1/4 от Агра форт е отворена за посетители – дворцовата част.
По пътя разглеждаме още една крепост – Фатехпур Сикри, където Шах Акбар преместил за кратко столицата си, напук на безводието – в знак на почит към местен мъдрец и лечител, който му помогнал да се сдобие с наследник. След няколко години обаче станало ясно, че районът е твърде сух, за да се обитава, и градът бил изоставен.
Следва Джайпур и Кехлибарената крепост. Какво е да се возиш на слон покрай крепостната стена на внушителен средновековен град, извисявайки се над живописен пейзаж с езеро и градини? Ами, да ви кажа, не е неприятно.
Направи ми впечатление храма на богинята Кали, който нямаше нищо общо с представеното във филма „Индиана Джоунс и Храмът на обречените“. Истинският отвътре бе застлан с мрамор, стените – също бели. Изобщо, индийските храмове са изпълнени със светлина и благоговение, не са като нашите, които тънат в църковен полумрак и страхопочитание.
В една от залите на двореца бе разположена оръжейна колекция с около 2000 експонати, между тях пистолети, инкрустирани със злато и брилянти, кинжали с две остриета, шлемове и стоманени боздугани.
Между другото, Индия се счита за най-големият вносител на оръжие в света, но основният фокус на армията им е опазването от съседите Пакистан и Китай. Тя е професионална, личният състав наброява 2.325 млн. наемни войници, сержанти и офицери, 9 млн. запасни, което я прави третата най-голяма армия в целия свят.
