Кратка справка за произхода на военните ритуали и символи.
Отдаването на чест представлява кратък ритуал в стегната изправена поза, при който се отдава почит чрез поднасяне на пръстите на дясната ръка към слепоочието. Идва от рицарите. Когато двама приятелски настроени рицари се срещали, те вдигали визьорите на шлемовете си, за да покажат, че нямат намерение да се сражават. Днес значението на козируването е чисто символично и изразява уважение към висшестоящ чин.
Свалянето на шапката в армията и църквата е ритуал за отдаване на почит. Предполага се, че идва от източните култури. Наред със заставане на едно коляно свалянето на шапката се възприема като крайна форма за отдаване на почит към геройски загиналите за свободата и независимостта на Отечеството.
Ръкуването възниква вследствие на недоверието. Дясната ръка е тази, която държи оръжието, а подаването на празна дясна ръка означава, че намеренията ти са чисти.
В миналото хората не са стискали само дланта, а цялата предмишница, показвайки по този начин, че не крият нож в ръкава на дрехата си.
Някои държави като България, Великобритания, Русия и Германия на нацистите имат уникални армейски знамена с различен дизайн от този на националния флаг.
Други страни като САЩ и Швейцария нямат военни знамена и използват вместо такива националните си флагове. По време на война е прието националните знамена да се обръщат надолу.
Маршът е отделен музикален жанр в инструменталната музика. Той се характеризира със своя изключително силен, отмерен и тържествен ритъм, който създава впечатление за ритуалност, празничност и навява усещане за сила, гордост и чест. В началото се е развил като музикално произведение, написано да обслужва военни ритуали и тържества, затова най-често се е свирел от военни оркестри. Войниците трябвало да „ходят“ (от този ритъм на ходене се родил терминът „марширувам“ от френски ез.) в определен ритъм, всички заедно, така че да се затвърди чувството за общност и посоката към една обща цел.
По нареждане на Наполеон неговата пехота ускорява темпото на марша до 120 удара (стъпки) в минута, така че по-бързо да се изминават разстояния.
Пагоните се появяват във времената, когато сабята е била основно оръжие на конницата. На рамената на пехотата са поставяни метални плочки, които да предпазват войниците от ударите със сабя. Това е и първичното им предназначение.
Впоследствие върху пагоните започнали да поставят отличителни знаци, с които показвали войсково подразделение на съответния воин. С времето и с появяването на друг вид оръжия пагоните получават само знаковото си предназначение за чина на носещия ги воин.
Кокардата е малък знак от метал, кожа или плат с националните цветове, поставян отпред на шапката от военни и други лица, като в някои армии може да се закрепи и на рамото, бедрото и други части на тялото. Представлява лента (или розетка от различни ленти) с един или няколко цвята, кръгла или овална емблема, ушита или щампована, често снабдена с допълнителни символи. Вензелът в БА е метален знак, носен на петлиците (а в днешно време и на пагоните) на военната униформа. Предназначението му е да покаже към кой род войски принадлежи носителят им.
Цветовете и символиката на кокардата обозначават принадлежност към дадена държава, род войски, вид въоръжени сили или политическа партия (фракция). Като правило: В много държави правят различие между кокарда (cockade), представяща цветовете на националния флаг или вида въоръжени сили, и емблема на фуражката (cap badge), изобразяваща герб, символ на рода войски и т.н.
Като аксесоар към облеклото възниква в Западна Европа през XVIII век. Тази мода, както и самият термин се появяват във Франция, макар че още преди това унгарските леки кавалеристи украсявали шапките си с подобен аксесоар. Френските кокарди са първоначално от хартия и с различни цветове, но от 1767 г. стават бели – цветът на Бурбонската династия, и се носят само в пехотата.
По време на Великата френска революция по предложение на маркиз Дьо Лафайет към белия цвят са прибавени син и червен – цветовете на революционен Париж. Впоследствие тези цветове стават национални цветове на Франция, а бяло-синьо-червена розетка на шапката е първата национална кокарда.
Акселбантът е дкоративен плетен шнур (на немски: Achselband), носен като част от военна парадна униформа или от дреха, имитираща такава. В краищата си акселбантите имат метални приспособления против разнищване на нишката. Носят се преметнати през дясното рамо на щабни офицери и адютанти. Появяват се за първи път във въоръжените сили в Западна Европа в средата на XVII век. Има няколко теории за произхода. Според една от тях в началото е служил като шнур за измерване, към който е закачен молив.
Според друга версия акселбантът се появява в Холандия по време на войната за независимост с Испания. Желанието да се бунтуваш означава да умреш, като в знак на презрение към потисниците холандците окачвали символични въженца на униформите си.
Има и версия, че прародителят на акселбанта се появява във времената, когато въоръжените с мускети носят фитил, намотан през рамото на боеца.
Официално Наполеон I въвежда за пръв път акселбанта в униформите на френската армия, като с отличителен жълт цвят са хусарите, а артилеристите са с червени акселбанти. Тези отличителни знаци се премахват в края на Френско-пруската война от 1870 г. През април 1916 г. с министерско решение е одобрен акселбантът, какъвто го познаваме. Френският модел е взет и от много други държави.
И накрая, един интересен факт за кубинките. Нещо като бонус.
Съвременният вариант, който познаваме, е така нареченият jungle boots, разработен специално за войната за Корея от американците. Впоследствие jungle boots се използва и във Виетнам и това се оказва най-удобната бойна обувка въобще. Този тип обувка вече е изпробвана през 50-те години и от израелската армия, тъй че е подходяща за всички терени.
Нейните корени са още от Първата световна война, когато се появяват „пършинг“ обувките, кръстени на генерал Джон Пършинг, известни още и като окопни обувки. Разработени са специално да пазят краката на войниците в студената кал на окопите.
След Втората световна война руснаците и армиите от Източния блок продължават да се придържат към ботуша, докато американците са минали изцяло на jungle boots и снабдяват въоръжените сили на Централна и Южна Америка с тях. През 1965 г. в Българската народна армия се прави реформа в униформата и ботушите отиват в историята. Тогавашният военен министър армейски генерал Добри Джуров много харесал високите, обхващащи глезена обувки на кубинската армия и ги въвел за офицерите. Така се появило името „кубинки“, въпреки че кубинските революционери се сдобили с тях след нападения на американски казарми. Името обаче си остава.
