И побоят над секретаря на културен клуб „Цар Борис III“ в Охрид стана оръжие във вътрешнополитическата борба в Северна Македония.
Ако не е истина, добре е измислено. Тази латинска поговорка, като всичко, което идва от римската цивилизация, е проверена от времето и затова е вярна. Напълно вярно това може да се окаже, ако го наложим върху всички обстоятелства, известни около случая с момчето от Охрид Християн Пендиков. Секретарят на културен клуб „Цар Борис III“ бе пребит заради българското си самосъзнание. Акт, който после, когато инцидентът се политизира и стана катализатор на отношенията ни със Скопие, бе определен като „проява на омраза“. Някои добавиха в тази оценка и етнически елемент, защото Християн не е криел пристрастията си към България. А и нападателят го е атакувал, крещейки, че раздава юмруците си заради това, че жертвата „била българин“. Въздържам се да ползвам този добавъчен нюанс, още повече че впоследствие излязоха факти и подробности, които го опровергават. Като факта, че биячът има българско гражданство, което номинално предполага, че и двамата с пострадалия са от една етническа общност.
Но това са тънкости, които, ако не ги разбираш, можеш да попаднеш в графата на непознаващите конкретната обстановка при съседите ни в Северна Македония. Ако пък си политик, да станеш за смях, както със свое изказване го направи депутатът от „Продължаваме промяната“ Даниел Лорер, бивш кандидат за министър на външните работи…
По случая с Пендиков и особено за реакцията на властите в София и в Скопие се изговориха какви ли не неща. И от двете страни на границата. Но температурата на напрежението се вдигна толкова бързо, че човек и да не иска, трябва да си зададе въпроса: Толкова ли бе крехка и неустойчива привидно спокойна картина, която се налагаше като представа за двустранните ни отношения. Нали през цялото време след приемането на предложението на френското председателство бяхме заживели с усещането, че нещо наистина ще се промени в диалога ни със Скопие, защото гарант за това е Европейският съюз. А и документите, които подписаха двете страни, вече очертаваха едно равнище на съгласие, от което нататък може само да се надгражда.
Вярно, и в двете държави имаше и има достатъчно структури, хора и институции дори, които тайно или не толкова изразяват несъгласие със съдържанието на френското, наричано от нас, европейско предложение. От българска страна този акт на неприемане се изрази в
съмнението, че от всички предишни претенции към Скопие е останало само едно
и то е свързано с вписването на българите в конституцията на Северна Македония. Да, то отразява дългогодишната борба на хората с българско самосъзнание оттатък границата, надеждата им да получават защита от България и от нейните институции и очакването за равноправно отношение от властите в страната им след толкова години на тормоз и насилие. Това е аргумент, който не бива да се пренебрегва. Извеждането му пред скоби вече дава и друга насока на българските дипломация и външна политика, защото поставя акцента върху проблем, който може да бъде отлично разбран и в европейските среди. И това никак не е маловажно предвид факта, че досегашните усилия да запознаем и привлечем на своя страна партньорите си от ЕС в спора ни със Северна Македония с наратив на основата на историята останаха неразбрани. Сега, говорейки за правата на българите там, езикът ни стана разбираем, защото се вписва в кодекса на цивилизованост и универсалност на човешките права и свободи.
Но да се върнем към случая с Християн Пендиков. В доста от изказванията на политиците от Скопие се намеква, че той е резултат от действията на външни на двете ни държави сили. И че е от полза на „трети страни“, както няколко пъти подчерта външният министър на Северна Македония Буяр Османи. Може и така да е. Геополитическата ситуация през последните месеци в Европа, респективно и на Балканите, е такава, че никак няма да е трудно да дефинираме точно за които „външни сили“ и „трети страни“ става дума. Но на мен ми се струва, че
ако е имало преднамереност в нападението над Християн, то е било предизвикано от вътрешни структури
в самата Северна Македония. Самият факт, че реакцията на управляващите в Скопие веднага след инцидента бе подложена на остра критика от опозицията, която с всяка тяхна следваща стъпка в отношенията към София ставаше все по-остра, намеква тъкмо за това. От една страна, обвинения за мекушавост на правителството на Димитър Ковачевски по отношение на България и нейното поведение, от друга – поставяне под съмнение на уменията на СДСМ и неговите коалиционни партньори да водят държавния кораб в бурните води на геополитиката. Лидерът на опозиционната ВМРО–ДПМНЕ Християн Мицковски продължава с неговата мантра за предсрочни парламентарни избори, с които партията му да дойде на власт, и инцидентът в Охрид е поредният случай, който той ползва като повод да актуализира риториката си за извънреден вот.
Отговорът не закъсня, и то тъкмо в контекста на инцидента с Християн. След първите информации за случая, получени благодарение на местните медии в Охрид, в следващите дни той набъбна с какви ли не нови данни, целящи да бъде поставена под съмнение искреността на момчето в неговото българско самосъзнание, да бъде вкаран той в друга, недотам законна основа на лично поведение. Довчера бил еди-какъвси, а от днес за нуждите на политиката бил станал съвсем друг. Върхът бе, когато на стената на мой приятел в социалните мрежи от Скопие, медиен съветник на управляващия СДСМ, бе поместена снимка с очевидната цел да компрометира не само Християн Пендиков, но и неговия съименник – лидерът на ВМРО–ДПМНЕ Християн Мицковски. Група младежи от Съюза на младите сили на ВМРО–ДПМНЕ, сред които е Мицковски, а пред него е клекнал другият Християн, младият. Това е снимката. Ако тя е достоверна, а ми се струва, че е, се прави недвусмислен намек за пряка връзка между ръководството на опозиционната партия и нейния лидер с един от младите активисти на партията в лицето на Пендиков. От тук нататък могат да бъдат изградени колкото си искате линии за мотивите на Пендиков, а при добавена щипка конспиративност – и за много други неща около чистотата на вътрешнополитическата битка край Вардар.
За мен лично в тази връзка на Християн Пендиков от миналото му като член на ВМРО–ДПМНЕ и неговата българска самоидентичност няма нищо нередно. Колкото и пропагандистите в Скопие да се опитват да я изкарат греховна, имаше години, когато основното обвинение от посткомунистическия СДСМ към ВМРО–ДПМНЕ бе, че тя е пробългарска партия. Много от нейните членове и симпатизанти бяха привързани към нея и даваха гласа си на всички видове избори за нейните кандидати тъкмо заради пробългарския ѝ характер. Защо и Пендиков да не е сред тях? ВМРО–ДПМНЕ наистина бе със симпатии към България и се държеше като такава, докато начело не застана Никола Груевски, който я превърна във
водеща част от антибългарския фронт в Северна Македония
Християн Мицковски заостри тази позиция на партията в нейната опозиционна битност и превърна политиката на сегашното правителство на СДСМ към България в една от основните си теми за критика и атаки. Със или без Християн Пендиков.
Утре, събота, 4 февруари, е новото предизвикателство пред отношенията ни със Скопие. Там, пред саркофага с костите му в църквата „Свети Спас“, ще се отбележи годишнината от рождението на големия революционер Гоце Делчев. Много хора у нас се канят да отидат там и да се поклонят на героя, същото имат намерение да сторят и местните. Толкова необмислени закани се изсипаха по този повод, толкова заплахи за блокади, сблъсъци и какво ли не още се отправиха, че човек се пита ние със Северна Македония, като две държави – партньори в НАТО, в състояние на война ли сме? И българските гости с цветя и венци в ръцете като агресори ли ще бъдат третирани?
Хайде стига, казвам аз, на мен лично до гуша ми дойде от тази парадоксалност в отношенията ни с най-близките ни хора!
