Военният театър винаги се е славел със силната си мъжка част от трупата. Години наред, преди промените и след тях. А една пиеса като премиерата на „Представление и половина” в една вечер ни напомня колко шарена, талантлива и не по-малко прекрасна е и нейната нежна половина.
Пиеса без предварително написан текст, монолог на 14 гласа – колкото са всичките актриси на театъра. Спектакъл като в приказния свят на Алиса, който прехвърля мост към Зрителя с главна буква – с едно предизвикателство: искреност за искреност. И който изравнява напрежението между сцената и живота. Защото няма теми табу нито от професионалната, нито от женската съдба на тези актриси. И затова, макар да си в залата и да знаеш, че все пак това е спектакъл, репликите от сцената те хващат за гърлото. Защото сякаш влизаш с тях в гримьорната след последните аплодисменти и махаш грима и от собственото си лице, и сваляш костюма на героинята. И трябва да изречеш собствените си реплики – от главната роля на собствения си живот, с надеждата да подредиш неговия пъзел.
Един спектакъл на 14 актриси и един режисьор, с преклонение към тях, като при самия Фелини и неговия филм „Осем и половина”, но и не само. „Киното е като жената – с нейните моменти на светлини и мрак!”, казвал той. Можем само да допълним – и като театъра.
С поклон към този филм, създаден преди 60 години, актрисите на Военния театър споделиха с нас светлините и сенките на сцената и отвъд нея – голямо предизвикателство към зрителите. С обяснение в любов и към професията на актьора, и към театъра. С леко извръщане назад и към „Театър, любов моя” на Валери Петров с незабравимите Таня Масалитинова и Славка Славова. Но с днешна дата.
