Христина Богданова, потомка на сестрата на Левски:
Левски продължава да ни обединява по категоричен начин
– Г-жо Богданова, как днес можем да тълкуваме и да отговорим на онова загадъчно „Народе????”, записано от Васил Левски в неговото тефтерче?
– От историите, които знам, от нещата, които съм чела за неговото дело, от писмата му, винаги ми е правила впечатление вярата, която има към българина, към неговия кураж, към неговата способност да се пребори за своите свобода и достойнство. Това винаги е един от основните фактори, които са го мотивирали да следва пътя, който е избрал. Път, който го е поставил в ситуация на много сериозен и осъзнат избор – да се откаже от всичко светско и духовно, в което първоначално животът му, като че ли се ориентира, за да се посвети на идеята да бъде извоювана свободата на България. Това е едната страна. Но като всеки жив човек, предполагам и вярвам, така го и усещам, че той също е имал своите периоди на съмнение и колебание. Моменти, в които и вярата, и мотивацията му, като че ли са били подлагани на изпитание. Такъв период безспорно са тежките месеци през есента и зимата на 1872 г., довели в крайна сметка до разпадане на организацията, до неговото залавяне, съдебен процес и обесване. Това е много критичен период, в който мнозина, на практика, поради най-различни причини, включително, за да предпазят семействата си, като че ли се отдръпват от революционното движение и от своята решимост да се борят. Така че, допускам, че в това „Народе????” има всичко това. Има я и вярата, има я и болката, има го и съмнението. Но го има и разбирането – да се даде възможност на българина да си даде сметка кое е важно и да реорганизира приоритетите си.
– По време на многолетните си обиколки из България за създаването на революционната организация Апостолът общува с огромен брой хора. Как е успявал да обедини толкова различни характери под едно знаме, в името на една идея – освобождението на България?
– Струва ми се, че за това му помага много доброто познаване на човешката природа и умението да се съобразява, да достигне до всеки според неговата специфика, неговите особености. Мисля, че това е едно много ценно умение, което Васил Левски сформира още в началото на своя живот, в дома на родителите си – Гина и Иван Кунчеви, и тяхната голяма фамилия. Те живеят в онази епоха, когато Карлово е едно будно градче, хората са свободолюбиви, ориентирани към това да процъфтяват. В дома на това семейство като част от техния бит е била практиката да се събират заедно. И децата са били оставяни да слушат и не само да слушат това, което са си говорили мъжете в семейството – за злободневните неща, за състоянието на българския народ, за бизнеса, за занаятите по онова време, за възможностите. Но освен да слушат, за тях винаги е имало пространство, в което са били питани: А ти, Василе, какво мислиш по този и този въпрос… И той още от дете е формирал това много ценно качество и умението – първо да слуша, и то не само да слуша, но и да чува това, което се казва. Също така и да има мнение, което да заявява и да отстоява. Безспорно, заслуга за това има семейството, от което тръгва неговият път в живота. Бил е и широко скроен. В годините до началото на организационната му дейност животът го е срещал с най-различни хора, поставял го е в най-различни ситуации, където той е доусъвършенствал умението си да внимава в другия, да бъде наблюдателен, да знае как да стигне до всеки. Едни да запали за делото с кротки думи и убеждение. Други – с много обяснение. Трети – по-така, бая серт, рязко. Някъде е успявал, има запазени и такива истории – през песента, през шегата, чрез пространството, което е оставял, за да се обмислят нещата, като е спирал импулса на един или друг да подходи радикално и неуместно. Владеел е умението да внимава в другия и да подходи към него, отразявайки тази специфика.
– Това, че организацията, изградена от Левски, се запазва години след неговата гибел, означава ли, че доверието е било силно и взаимно? Както казахте – той вярва в народа и народът му отвръща с вяра…
– Понеже съм психотерапевт по професия знам, че основен принцип за това ние, хората, да имаме пълноценни взаимоотношения е реципрочността. Тоест, ако аз внимавам във вас и вие ще внимавате в мен. Ако аз съм уважителна към вас, е по-вероятно и вие да сте уважителен към мен. Това важи и за доверието, и за други подобни аспекти. Левски е съумявал да бъде честен с хората. Ама честен, където думата честност има съдържание, не е просто една куха фраза. Той е бил изключително честен и откровен относно рискове, относно ситуацията – какво и как трябва да се направи. Бил е много ясен в посланията към хората. И хората са му вярвали. Точно защото е бил честен и те са били, доколкото е възможно, поне по-голямата част от тях – честни спрямо него. Той е вярвал в тях и им го е давал като послание, като внушение, те са вярвали в него. Та реципрочността, двупосочността в отношенията е нещото, което прави възможни съюзите. Затова Левски е съумял да накара всичките тези хора въпреки рисковете да бъдат негови съюзници, да го следват.
– Как Апостола, разполагайки със средствата и възможностите на цялата организация, успява да спазва един аскетичен личен бит и да живее изключително скромно? Отговорът в монашеските му години ли е? Или преди това – в семейството?
– Със сигурност в семейството. Ние много малко говорим за дядо Иван – бащата на Васил Левски, който е бил изключително достоен и честен човек. Много справедлив, до степен, че съгражданите му са се допитвали до него, без той да е в някаква официална роля. Но когато са имали спорове помежду си, са се допитвали до него как той би разрешил конфликта им и са вярвали в преценката му. Но не само това. Има една много показателна история за ценностите, които са се изповядвали в това семейство. Към този момент са родени Яна, Васил и Христо – три от децата. И сватовете на дядо Иван събират цялата фамилия – всичките деца и възрастни, да поделят някакво имущество. Към онзи момент, това е преди болестта му, дядо Иван е доста успешен в занаята си, в добро материално състояние. И когато идва неговият ред, той казва – не, аз няма да взема нищо, защото нямаме нужда. Ние всичко, от което имаме нужда, го изкарваме, аз го изкарвам. Тогава роднините казват: Ама, Иване, твоите деца един ден няма да знаят, че са имали баба и дядо, вземи нещо за тях, за спомен. И той се извинява, че е бил неуважителен към своите роднини и казва: Да, разбирам… И взима по един меден съд за трите си родени деца, за да им напомнят за баба им и дядо им. А не защото тези съдове им трябват. Разбирате ли за какъв морал, за каква ценност става дума: Ползвам само това, от което имам нужда и само когато съм го изработил… И с това е пропито възпитанието на всичките деца, цялото семейство е пропито с тази ценност. И това са следвали. Да, допълнително вече монашеският живот на Левски утвърждава тези качества. Ценностите, устоите и нещата, в които вярваме, се формират и набъбват в нашето детство, в първите години от живота ни.
– Вече 150 години след гибелта му Левски продължава да е един от безспорните герои на България. Личността му е в читанките и децата от малки искат да приличат на него. Личните му качества и делото му продължава да действат изключително възпитателно на младите поколения. Къде е тайната на мощната жизненост на неговия образ в обществото?
– Донякъде ми се струва, че отговорът е в комбинацията на неговите личностни качества. Например честността, за която стана дума. Едно от нещата, които винаги са ме впечатлявали, е как правиш избори, как следваш избори в живота. Смелостта му, куражът му. Но пак казвам – всичките тези качества, които в много случаи биха звучали като кухи думи, при него наистина имат съдържание. Много истории потвърждават това. Той не е оставял човек в беда. Бил е много принципен. И макар че се занимава с революционна дейност, която по съдържанието си предполага и насилие, и отнемане на живот, и всякакви такива радикални подходи и способи, той е бил изключително внимателен, не е позволявал това да се случи. Самият той е държал и е давал финалната санкция за едно такова нещо. Защото е ценял човешкия живот, човешкото право на живот. Много е внимавал да не допуска безотговорното отношение – понеже не си с нас, си срещу нас, давай, ще те унищожавам или каквото и да било… Някак Левски е съумял да държи тази линия, в която, изграждайки революционната мрежа, водейки народа към освобождаването, подготвяйки го във всеки един смисъл за борба и битка, в същото време е съумявал да следва тези ценности, които са свързани с уважението към човешкия живот, към значимостта на човек независимо от това какъв е той, дори и да е враг, дори и да не е наш привърженик. Тоест, това отношение към живота като свещен дар, като нещо, което е неприкосновено. Цялата тази комбинация е, като че ли сред факторите, направили възможно образът му да остава жив и въздействащ във времето… Знаете ли, вече станаха повече от 10 години, откакто като представител на рода на Левски се срещам на територията на цяла България и извън страната с хора от всякакви социални прослойки, етноси и възрасти – от деца в детската градина, до хора на финала на техния жизнен път. Във всички тези срещи виждам как Левски продължава да ни обединява по един безкрайно категоричен начин. Не защото трябва, а защото имаме нужда. И това е другото нещо, което според мен също е фактор и трябва да си даваме сметка. Ние имаме нужда от нашата история. Имаме нужда да обръщаме поглед назад към миналото си, защото в него са корените ни. Там има и мъдрост, много мъдрост. Има и грешки, разбира се, които са поучителни, сами по себе си. Но там е и мъдростта, там е и силата. Имаме нужда от честния, реалния, открития прочит на историята. Левски, слава Богу, е от историческите фигури, които не бяха затъмнени от дребнотемие, от идеализиране и демонизиране, въпреки че специално за идеализирането му имаше опити в тази посока. Но това, че някак си съумяхме като хора да запазим човешкия му образ, мисля, че е много голямо постижение. Ние можем да се сравняваме и да следваме човеци. Много ни е трудно да следваме божества. А и не мисля, че има смисъл от това. И всъщност човешкото у Левски е онова, което ни мотивира и вдъхновява. Аз искам да знам, че човекът, когото следвам, може би е бил и уплашен, и неуверен понякога. Защото и аз се плаша, и аз съм неуверен. Но когато знам, че този човек пред мен е успял въпреки уплахата си, въпреки съмненията си да продължи и да прави нещо толкова смислено, значи и аз сигурно мога. В това има дълбок смисъл на увличане, на вдъхновение. Така се движим ние, човешките същества.
– Можем ли да си представим каква оценка би дал Левски за ситуацията у нас от последните години?
– Знамето, в което той е вярвал и следвал, е всъщност за чиста и права република. Към момента от това словосъчетание е останала само република. Нито е чиста, нито е права, което пък води до последиците. Защото несамоцелно Левски е формулирал чиста и права република, а за да живеем свободно и достойно, без значение от ценз, етнос и каквото и да било, както и да бъдем равностойни на другите европейски народи. Това е, общо взето, една кратка версия на неговото послание. По всички официални данни в момента живеем на границата на някакво бедстващо състояние. Повечето хора тънат в нищета. Нищетата, естествено, озлобява, води до разделение, дава терен и създава много благодатна почва за това да ни бъде внушено едно или друго нещо, да бъдем разделени. Отнето ни е достойнството като народ. За мен лично – аз такова отчаяние за политическата действителност не помня някога да съм изпитвала. Повече от 30 секунди вече не мога да слушам един политик. Защото на мен ми е обидна наглостта, с която тези хора, не един и двама, говорят откровени лъжи. И не мога да повярвам, че това се случва. Просто не мога да повярвам… За съжаление, в момента масата от политици имат едно изключително нагло, бездушно, безотговорно отношение и поведение спрямо хората, които уж представляват. Това е много тъжно. И е такова кощунствено предателство към Левски и не само към Левски, а към всички онези, които са дали живота си за това да я има България свободна и достойна, права и чиста, че… наистина, думи нямам. Дори не мога да си представя как тези хора си лягат вечер, как спят, на какво учат собствените си деца. Изобщо… много е тъжна тази реалност и не смятам, че някои от тези наши национални герои, не само Левски, биха могли да намерят аргумент, с който да оправдаят това, което се случва. Много е тъжно положението, в което донякъде сами се поставяме като народ с мощта, с която се обезкръвяваме, с обезпросвещаването – обратното на просвещаването, с опошляването, с налагането на ценности, които обслужват само интереси, но не правят възможно човешкото добруване в неговия дълбок смисъл… Все пак се надявам това да е криза на развитието, която да успеем да надскочим като народ. Но е много опасно това, което се случва, според мен, много е опасно. Категорично мога да го нарека кощунствено предателство, не само към Левски, към неговото дело и към неговия живот, но и към всички онези знайни и незнайни българи, които са се жертвали, за да имаме свобода и достоен живот. Не бива…
Родовите сбирки са пълни с топлина
Срещите на потомците от рода на Васил Левски са много топли и пълнокръвни. За съжаление, не са толкова често, колкото би ни харесало, но това са реалностите на днешното време, споделя Христина Богданова.
От рода на Левски до днес се е запазило само потомството на сестрата на Апостола – Яна. Христина Богданова е нейна пра-правнучка по линия на най-малката ѝ дъщеря – Елена.
„Когато успеем да се съберем, защото това невинаги е лесно и възможно, винаги сме в максимално голям състав. Всички сме заедно на трапезата. Не заради храната, естествено, но за да сме заедно. Това е времето, в което да проверим кой докъде е стигнал в живота си, какво му се случва, какво го вълнува.” По думите ѝ на тези родови сбирки голяма тема в разговорите са новите факти, които историците откриват, както и анализи, които се появяват, свързани с живота и делото на Апостола. Споделят се също впечатления и преживявания от гостувания и участия в прояви, свързани с делото на Левски.
С повечето от роднините поддържаме като минимум телефонна връзка, защото най-малкото живеем на различни места, споделя Богданова. „Гледаме тази принадлежност да не изчезва, да бъде жива. Да я съхраним и да я предадем нататък на поколенията, които идват след нас”, допълва тя.
Това е тя: Щастлива е да помага на хората
Щастлива съм, когато успея да помогна на хората, с които работя, казва Христина Богданова. Тя е психотерапевт, което е нейна втора професия. Първата е журналист. „Животът така ме завъртя, че стигнах до професията на психотерапевта, в която в момента се развивам. Виждам колко има нужда от нея и колко е важна”, споделя Богданова.
Омъжена е и със съпруга ѝ имат две големи деца. „Михаил е на 25 години, Яна е на 22. Той завършва сега магистратура по икономическа специалност в Софийския университет, даже преподава и като асистент там. Има интерес към тази академична дейност. Яна пък учи медицина в Плевен и паралелно с това специализира психотерапия. Така че в някаква степен се надяваме да бъдем колеги в един момент”, казва Богданова.
Като психотерапевт тя работи с възрастни хора, като тясната ѝ специализация е работа с травма. По думите ѝ това може да са травми в развитието или шокови травми в резултата на преживени инциденти и насилие.
Споделя, че в свободното си време, което е изключително ограничено, обича да бъде със съпруга си в къщата, която семейството има в село на стотина километра от София. „Там природата е изключително красива. Много обичам да се движа, да се разхождам из горите и поляните около къщата. Също много обичам да си се грижа за розите, които са ми като мънички дечица в двора. Това много ме разтоварва. Обичам си розите, обичам да се грижа за тях, да ги плевя, подрязвам и по всякакъв друг начин да си ги обгрижвам”, разказва Богданова.
Любопитното е, че построихме тази къща, за да си вземем кучета, но още нямаме куче, казва с усмивка тя. „Много искам да имам овчарки – даже две, не една. Но за съжаление, в момента все още не сме там постоянно, а такова голямо куче за мен не е добре да се гледа в апартамент. Затова изчаквам още, но това ми е голямата мечта – да имам животни, които да бъдат част от дома ми”, споделя Богданова. И добавя след кратка пауза: „Това съм аз!”.
