Красимир МИТОВ
Повече от 250 души загинаха в Свищов на 4 март 1977 г.
Земетресението с епицентър във Вранча отне над 1600 живота в Румъния и България.
Четвърти март 1977 г. е злокобна дата в нашата история. Земетресението в Свищов с магнитуд 7,6 по скалата на Рихтер е с епицентър под планината Вранча в Румъния. Резултатите са трагични.
Свищов потъва в скръб и мрак
Разрушени са жилищни сгради и инфраструктура.
От тогава изминаха 46 години и споменът не може да бъде забравен. Загиват 27 невръстни деца, а най-възрастният загинал е дядо Тодор от село Палици. Единайсет служители на МВР загубват живота си. Сред загиналите са 15 инженери, 6 учители и 4 директори на институции.
Цяло деветчленно семейство загива под развалините на срутения осеметажен блок. В него намират смъртта си 76 души, а от втората паднала сграда, общежитието на химическия комбинат „Свилоза“, загиват 45 души. Разрушени са до основи и административната сграда на жп-гарата, сериозно пострадали са и сградите на Търговската гимназия и емблематичната църква „Св. Троица“, построена от майстора Колю Фичето.
Общо в Румъния и България жертвите надхвърлят 1600 души, а в Свищов загиват над 250 души. Разрушени са 365 жилищни сгради, а други 463 са силно повредени и негодни за използване. Сред засегнатите силно е и химическият завод „Свилоза“. Данните все още се смятат за противоречиви, защото
част от истината тогава е скрита
от държавното ръководство.
Днес паметни плочи на загиналите има на площад „Велешана“ и на мястото на рухналия осеметажен жилищен блок. Всяка година на 4 март гражданите на Свищов почитат паметта на загиналите. По-голяма част от тях намират смъртта си в резултат от задушаване под развалините. За разлика от жилищния блок, в общежитието при падането се образуват „джобове“ от бетонните стени, което е позволило да се извадят повече хора и да се спасят по чудо.
Подполковник о. з. Йончо Вутов си спомня за този ден с тъга: „На 4 март бях дежурен по поделение. След вечерна проверка на личния състав и караула се прибрах в дежурната стая. Към 21:20 ч. усетихме земетресението и няма минута след това телефонът иззвъня. Един от войниците от караулното помещение се обади, че е видял как пада жилищният блок до бензиностанцията, а той беше близо до поделението. Веднага докладвах на командира на полка полковник Атанасов и той след няколко минути се яви в поделението.
Незабавно пристъпихме към организация за действие на личния състав с цел оказване на помощ на пострадалите. Докладвахме на оперативния дежурен в Командването на Сухопътните войски (КСВ), задействахме плана за
вдигане на поделението по тревога
и извикахме командния състав, за да сме в състояние да насочим усилията си в помощ на бедстващите хора. Доложих, че нашият батальон е готов с наличната техника да започне веднага спасителни действия. За целта обаче беше необходимо да сменим караула, за да могат екипажите да заемат местата си. Командирът на полка замина на оглед на мястото на срутения блок а ние започнахме организация по изваждането на техниката от парка.
Трудно беше, защото в това време спря и токът, а ние продължихме да съгласуваме действията на двата батальона. Усилията изцяло паднаха върху нашия технически батальон, а понтонно-мостовият батальон пое задълженията по изпълнение на войсковия ред в поделението. Под ръководството на командира на батальона капитан Тошев машините се подготвиха за напускане на парковата територия и се отправиха към мястото на трагедията. Моето дежурство продължи при новата организация и осъществявах контрол по дейността на различните групи в района.
При проверка на работилницата в парка, в един от кабинетите заварих приютена група от около 20 жени с малки деца и други възрастни жени, които в уплахата си бяха решили да потърсят спасение във военното поделение. Разпоредих да се запали печката,
да се подготви чай и храна
за да бъдат на топло, защото не знаехме колко време ще продължи спасителната операция, а навън беше студено и тъмно в непрогледна мъгла, с миризма на прах и пепел от срутените сгради.
В този момент всички изпитвахме чувство на състрадание към пострадалите, незнаейки какво става с нашите семейства. След смяна на дежурството, като командир на ротата се включих в дейността по разчистването на отломките и осигуряване помощ на пострадалите семейства. Това продължи три дни без отдих и сън.
Сега като на филмова лента пред очите ми изплуват онези страшни сцени, в които срещнах смъртта очи в очи, когато виждаш колко безпомощен си в опита да помогнеш. Само волята, смелостта и себераздаването на младите момчета, войниците от нашия полк, спомогнаха да бъдат спасени десетки животи, да извадим от под развалините хора, имали шанса да оцелеят. За жалост много от тях нямаха този късмет. Бях спокоен, защото разбрах, че моето семейство се намира във вилната зона при мои роднини, което ми даваше сили и увереност да ръководя спокойно действията на подчинените си.
Такова природно бедствия преживях за първи път и това беше стрес не само за мен, но и за целия личен състав. Спомням си, че когато започна земетресението, часовият пред бойното знаме в тъмното забелязва, че
стъклото на шкафа се чупи и знамето пада
и той, редник Бурчин, го взима в ръце, стискайки го силно и излиза на безопасно място, като вцепенен продължава да го охранява.
В такъв момент след внезапно вцепенение войниците бързо излязоха от състоянието на стрес и самоотвержено изпълняваха своите функционални задължения, без да пестят силите си. През тези дни не чух никой и за минута дори да каже, че трябва да почива, че е гладен и недоспал. Това беше нашият непоколебим воински дух.
Мобилизирахме силите си, защото знаехме, че под отломките от бетон, тухли и пепел има хора, които чакат нашата помощ. За своя неуморен труд, за достойно проявения воински дълг войници, сержанти, старшини и офицери, активно участвали в спасителните действия, бяха наградени с министерска заповед. Искам да отбележа факта, че ние, като инженерно поделение с наличната пътно-строителна, земекопна и понтонно-мостова техника в провеждането на учебния процес бяхме разработвали и теми за участие в ликвидирането на последиците от бедствия и аварии. Това ни помогна много в този случай.
Участвали сме в разчистване на участъци за строителство на пътища, снегопочистване в района и помощ при леки аварии и бедствия, но това земетресение се оказа
голямо изпитание за полка
като цяло. Горд съм, че бяхме първите, оказали неоценима помощ на пострадалите и успяхме да спасим много хора и семейства“.
Подполковник о. з. Йончо Вутов е председател на Областното ръководство на Съюза на ветераните от войните на България (СВВБ) в Плевен. Роден е на 8 април 1946 г. в село Телиш. Завършва техникум по дървообработване и вътрешна архитектура в Плевен. През 1970 г. завършва ВНВУ „Васил Левски“ – Велико Търново по специалността „Инженерни войски“. До 1976 г. служи в поделение 95460 – Телиш, а до 1983 г. е в поделение 26410 – Свищов – инженерен полк към КСВ. От 1983 г. до 1998 г. служи в ШЗО „Христо Ботев“ – Плевен на различни длъжности.
