Кампанийността е най-големият проблем в отношенията ни със Северна Македония. Делото срещу биячите на Християн Пендиков започна, но кога ще свърши – един Бог знае.
Обичам да пътувам за Скопие по повод на Трети март. Всяка година около този ден българското посолство там дава прием във връзка с националния ни празник. И ако искаш да видиш приятелите на България от цяла Република Северна Македония, събрани заедно, ще ги намериш там. Дипломатите от мисията ни, от своя страна, старателно отчитат присъствието на личностите от местния естаблишмънт, по което
мерят температурата на двустранните ни отношения
и настроенията сред тамошните политици и партийни лидери. За човек като мен по-важна е другата страна, а тя е възможността да се видя с толкова много хора – приятели и колеги, които, ако търсиш на неголямата територия на Северна Македония, ще изгубиш време. И без специална лична задача в Скопие ми се искаше да се срещна и да чуя момчетата от българските клубове, които през последно време са поставени на „топа на устата” на местното законодателство в Скопие. Същото това законодателство е прието в спешен порядък целенасочено и преднамерено, за да улесни правораздавателните органи в тяхната „гонка” срещу сдруженията на местните българи. При това, съответният закон бе разписан да действа със задна дата, което е открита антиевропейска мярка на една държава, която твърди, че започването на преговори за членство в ЕС уж е нейна стратегическа цел. Но такива парадокси, даже абсурди, са нещо нормално в политическото и общественото битие на съседната ни държава, които и западните дипломати трудно разбират. Но понеже не ги разбират, не им обръщат внимание. Или ги оставят настрана, когато стане дума да ги преглътнат като причина или мотив за поведенческа проява от страна на България. Те са над тези дреболии.
Ще го кажа направо: Хората от клубовете „Иван Михайлов” в Битоля и „Цар Борис III” от Охрид
нямат намерение да променят названията им
Решени са да водят съдебната битка на местна почва, но ако тя не успее, както се очаква, те ще потърсят правата си в международните съдебни инстанции. Наели са добри адвокати, които имат солиден опит в защитата на своите клиенти, някои от които са действащи лица в шумни съдебни процеси.
През миналия декември, когато председателят на Клуб „Иван Михайлов” от Битоля Любчо Георгиевски бе повикан в местната прокуратура за обяснение по обвинение, че в социалните мрежи разпостранява омраза, ксенофобия и расизъм, с него бе едно от ярките имена на адвокатурата в Северна Македония – Насер Рауфи. Албанец, разбира се, достатъчно опитен и познаващ системата на правораздаването в страната. Доколкото разбрах, и сега, в предстоящите съдебни битки, той ще бъде човекът, който трябва да изгради защитата на представителите на двата клуба, взети на прицел от чисто политически причини. И който, това трябва да се каже, едва ли е обременен с „патриотичните мотиви”, които – искали или не, в повечето случаи водят адвокатите македонци, влизащи в подобни битки.
Да, ефикасната и устойчива правна защита на тези два и на всеки следващ клуб, който попадне под ударите на преднамереното законодателство, е изключително важен въпрос. Казвам това на основата на личния си опит и на предишни подобни примери. Спомняте ли си случая със Спаска Митрова, българката от Гевгели, на която съдът отне дъщерята заради семеен спор със съпруга ѝ. Това бе през лятото на 2009 г. и най-голямата трудност бе да се намери местен адвокат, който да поеме защитата ѝ. Тогава посолството ни се ръководеше от временно управляващия Ангел Ангелов, защото титулярът генерал Михо Михов бе отишъл да участва на парламентарните избори в България. Да, това е същият Ангелов, който в момента е посланик в Скопие и очевидно опитът му от случая с Митрова сега дава резултат. Тогава кой ли не се опита да защитава Митрова – един бивш главен прокурор, преминал в адвокатурата, после бивш вътрешен министър, избрал същото поприще, и т.н. Все македонци, както се казва. Докато най-после с делото не се зае Шпенд Девая, адвокат от популярна албанска фамилия, та да доведе нещата до някакъв край.
В обичайното право, характерно за някои държави, прецедентът има важно значение като аргумент за защитата. Да, такъв случай вече има. И то е решението на Съда по правата на човека в Страсбург, който по молба на Сдружението на българите „Радко” от Охрид неотдавна отсъди, че името не може да бъде пречка пред правото на сдружаване и съществуването на клуба. Да не забравяме – Радко е едно от кодовите имена на същия Иван (Ванчо) Михайлов, който толкова дразни политическите, обществените и научните кръгове на Северна Македония. Толкова, че уж заради имената
приеха и специално законодателство
чрез което „по устав” да се опитат да се разправят изобщо с идеята за сдружаване на българите от държавата.
Ако не бяха имената, никой нямаше да има нищо против въпросните клубове. Това е основната версия, която се внушава наляво и надясно и от политици, и от медии, и от научни работници. Какви ли не варианти се предлагат за замяната на „Иван Михайлов” и „Цар Борис III” , та по някакъв начин да се избегне параграфът на закона. На приема, за който ви казах, колега и приятел от Скопие ме убеждаваше почти цяла вечер колко хубаво и правилно би било, ако клубът в Охрид вземе името на нашия плувец Петър Стойчев. Да, Петър е истинска легенда в града край езерото, защото колкото пъти отидеше да участва в плувния маратон от манастира „Свети Наум” до Охрид, винаги го печелеше. И това се случваше десетина и повече пъти. Нещо повече, с примера си на плувец от световна класа Стойчев създаде истинско наследство от местни момчета, които да следват неговия път в спорта. Да де, ама Петър си е жив и здрав, та попитах колегата си дали е редно името на жив човек да се поставя на подобно сдружение. Не получих отговор.
Междувременно, докато траят тези подготовки за предстоящите съдебни спорове около имената на сдруженията на българите в Северна Македония, започна и процесът срещу Илия Спасевски – биячът на секретаря на клуба „Цар Борис III” Християн Пендиков. Пред съда в Охрид журналистите от България, изпратени там, май бяха повече от местните колеги. Какво беше разочарованието им, когато стана ясно, че заседание няма да има поради някакви формални причини. Да си призная, чудя се на акъла на ръководителите на българските медии – толкова ли не им идва наум да попитат каква е практиката в местното правораздаване в подобни случаи, та да им се каже, че нищо няма да излезе от първата сесия на съда. Та да не си хабят ресурса да пращат хора там да се чудят какво да напишат и изговорят.
Ще се точи дълго това дело
неговият ход ще зависи от политическата конюнктура в конкретния момент, ще се гледа дали има под вола теле, което да бъде сложено на масата като защитен аргумент. Вече има един такъв – бащата на бияча спасявал българи при инцидента с кораба „Илинден” в Охридското езеро на 5 септември 2009 г., когато смъртта си във водите на езерото намериха 15 български граждани. Значи, синът му не може да е нанесъл побой над Пендиков с мотива омраза, защото е българин!
Ако колегите от София се бяха подготвили сериозно и не бяха пратени в Охрид заради кампанийния интерес към случая с Пендиков, трябваше да знаят, че на всички активни участници в спасяването на пътниците от „Илинден” по-късно в посолството на България в Скопие бяха връчени специални отличия. Списъкът бе широк и сигурно се пази в мисията ни. Можеше, и все още може, да се направи справка и да се види дали бащата Спасевски наистина е участвал в спасяването. Ако е така, да му се отдаде заслуженото, но и да се попита как така синът му… и така нататък. Ако пък не е вярно, да се попита адвокатът, който и без това не се ползва с добро име в Охрид, защо лъже. Като ще водим битка за истината, да я водим както трябва. По европейски. И не кампанийно.
