В градинката до Народното събрание се намира паметникът на загиналите парашутисти. Всяка година на 18 октомври тук се провежда воински ритуал с полагане на венци и цветя. Не помня вече колко години сме били там с един от първите ни военни парашутисти полковник от запаса Никола Костадинов, който си отиде от този свят през 2013 г. Една от историите от него е, че каменният парашут на паметника е дело на тогавашния министър на културата и по-късно председател на 48-ото Народно събрание Вежди Рашидов, за което той не е взел нито стотинка. Орелът е изработен от скулптора Асен Попов.
Миналата година Бачо Кольо, както го наричахме, щеше да навърши 100 години. А тази на 18 март, стават 80 години от сформирането на Парашутната ни дружина. Със служебно поверително Писмо I-УО № 2019 на началника на въздушните на Н. В. войски генерал-майор Димитър Айранов е разпоредено от завърналите се от обучение две роти в Германия парашутисти да бъде сформирана парашутна дружина. Още същия ден в Заповед № 1 по дружината назначеният за временен командир капитан Любомир Ноев обявява нейния временен щат.
„Както знаете, аз съм войник от фронта, адютант на прославената парашутна дружина. Тогава бях на 22 години, все още зелен, но командирите бяха способни и умни и може би предаността към родината ни направи такива – герои, храбреци. Но разбира се, ние дадохме много жертви – 59 души загинаха, 153 бяха ранени, а 23 останаха военноинвалиди, включително и аз. Раниха ме на последния бой при Куманово, но за щастие имах късмета да остана жив, макар и военноинвалид“, казваше Никола Костадинов по време на различни паметни събития.
През май 1942 г. той се явява на летище Враждебна като войник – кандидат за парашутист. Родното му село Казичане е близо до летището и винаги са го привличали самолетите. Не станал летец, но парашутист – от първите!
„Голямо беше стълпотворението на войници, подофицери и офицери, кандидати да станат първите военни и десантни парашутисти на България. Броят им надминаваше 5 хил. Всеки държеше документите от съответното поделение, които удостоверяваха правото му да кандидатства за парашутист“, кзваше полковник Костадинов (бачо Кольо). Назначената от щаба на ВВС приемно-изпитна комисия с участието на офицери, представители от немска страна, и наш състав от офицери летци, психолог, лекар и физкултурник следвало да проведе изпита и да определи щастливците. Самата изпитна програма била много наситена. Кросът например се провел по Ботевградско шосе, а останалите упражнения – на спортната площадка на летището.
От над 5 хил. кандидати комисията пуснала близо 300. В началото на декември същата година ги облекли в униформи на ВВС и ги разпределили в две основни групи. „Вече знаехме, че заминаваме за обучение в Германия. Тогава беше война и от съображения за сигурност пътувахме с влак. Разбира се, всичко се пазеше в пълна тайна“, уточняваше бачо Кольо.
Първата група в състав от около 150 военнослужещи, водена от капитан Любомир Ноев, с помощници офицерите поручик Светослав Йоцов и Станимир Станимиров, подпоручиците Драган Драганов и Кирил Константинов, както и двама преводачи, отпътувала в първите дни на декември 1942 г. Войниците и подофицерите пътували на седалките на третокласните вагони, а офицерите – във втора класа. Някои близки на офицерите ги придружавали чак до гара Пирот. Там на перона годеницата на поручик Станимиров му пожелала успех и жив и здрав да се върне от обучението.
Парашутното училище било в Брауншвайг, недалеч от немския град. Втората група в състав също от около 150 души, водена от капитан Георги Алайков, заедно с четирима офицери – поручик Георги Марков и подпоручиците Боян Бончев, Цочо Петков и Константин Петровр и с още петима преводачи, пристигнала в Брауншвайг няколко дни по-късно. Инструктори били утвърдени немски парашутисти. Войниците ги обучавал унтерофицер Функ, а за групите на офицерите имало инструктори от подофицерския и младшия офицерски състав.
„Бързото усвояване на програмните упражнения и лекотата, с която се справяхме, учудваха немците. При провеждането на вътрешни състезания между нашите групи понякога и между нас и немските парашутисти ние винаги печелехме състезанията. Оправданието на немците беше, че техните най-добри парашутисти са на фронта, а ние сме избрани сред най-добрите български войници“, посочваше полковник Костадинов.
По тогавашната немска методика, за да бъдеш признат за военен парашутист, се изисквало изпълнението на най-малко шест скока. Първите три скока се изпълнявали от самолет „Юнкерс-52”, разпределени по отделения и взводно при височина от 3000 до 1000 м. Немското командване и обучаващите инструктори не криели възхищението си от хладнокръвието и смелостта на българите. При четвъртия, по неизвестна причина, командването на училището решило да проведе един некоректен и опасен парашутен скок с новия самолет изтребител бомбардировач „Хайнкел-111”.
„Юнкерс”-ът лети с по-малка скорост и от него се скача от странична врата, каквато имат всички транспортни самолети. „Хайнкел-111” обаче няма такава врата, а отвор (люк) в долната част на тялото, откъдето се пускат бомбите. Във вътрешността на самолета е опънато същото метално въже, на което се окачват куките (карабинките) на изтеглящото въже на сбруята на парашутната раница. За да се доближи до вратата, в конкретния случай до люка, за разлика от „Юнкерс”-а, където парашутистът се придвижва прав, тук е клекнал, подскачайки като пате, за да улучи отвора.
За съжаление, имало и нещастен случай. Редник Георги Щерев от с. Езерово, Бургаско, загинал трагично на земята с врязани и двата крака в тялото му. Анкетната комисия обяснила, че след излизането от самолета и отварянето на парашута се е образувал някакъв „рибарски възел”, който от началото на носещите въжета на парашута се е придвижвал нагоре към купола до пълното му затваряне. Парашутистът полетял надолу като свободно падащо тяло и се забил в земята. Независимо от напрежението изпълнението на предвидените три парашутни скока от този самолет продължило. В следващите два скока имало само натъртвания, един офицер си счупил носа, а друг си охлузил врата в едно от носещите въжета на парашута. Инцидентът не останал без последствия. Той довел до бързото приключване на парашутната подготовка в училището и предсрочно тръгване за България.
„Бяхме зачислени към въздушните на Н.В. войски с правото на български държавни въздухоплаватели и със съответстващото на това право всякакъв вид доволствие. Снабдени с парашути РС-20 и със специално немско оръжие и снаряжение, през юни 1943 г. положихме успешен изпит и пред командването на ВВС и представители на Министерство на войната. Извършен бе учебно-боен парашутен десант с тактическо задание „Овладяването на мост с водна преграда“, казваше полковник Костадинов за връщането си на родна земя. Това станало по поречието на р. Искър в околностите на селата Стара и Нова Враждебна от самолети „Юнкерс-52”.
Поставен е неписан рекорд при извършване на парашутен десант от възможно най-малка височина – 80 м, при рискова норма 100 м. Една част от войниците били произведени в по-горен чин, а на командира капитан Любомир Ноев, офицерския и подофицерския състав е изказана служебна благодарност. „Нашето командване ни призна за български десантчици с връчването на специално учредената българска парашутна значка, която всеки от нас окачи до немската. Така се роди първото десантно парашутно отделение в България, покрило с героизъм и слава името на българския парашутист в боевете на Стражин, Страцин, Куманово и в Унгария“, не без гордост заявяваше полковник Костадинов.
През войната поручик Костадинов е адютант и началник на щаба на парашутната дружина. Той е кавалер на орден „За храброст”, почетен гражданин на София, носител на почетния знак „За принос към МО”, дългогодишен председател, а по-късно – почетен председател на Съюза на военноинвалидите и военнопострадалите и член на ръководството на Съюза на ветераните от войните.
