Участието на нашия военен флот в Балканската война (1912–1913 г.) е обект на множество изследвания в българската историография. В по-ново време сред тях се открояват публикациите на доц. д-р Владимир Павлов и на капитан I ранг доц. д-р Георги Антонов. И двамата (Светла им памет!) бяха мои преподаватели във Военноморското училище и аз с респект правя необходимите ми справки именно от тези източници. Затова, когато преглеждах тази публикация в „Морски преглед“ (бр. 4, Варна, 15 ноември 1934 г.), не очаквах да открия нищо ново.
Самото заглавие: „Из действията на минно-подривната рота от Дунавската флотилия на Мраморно море през 1912 г.“ (позната тема) и неизвестният за мен автор – П. Рашев, също не събуждаха у мен голям интерес. Но все пак прочетох нещо непознато: „…Модерните и отлично екипирани турски кораби, неподозирайки примката, която смелите флотилци им устроиха, продължавали своята работа и необезпокоявани от никого обстрелвали крайбрежието, докато на 5 декември привечер един от разузнавателните турски кораби се натъкнал на минното заграждение и едва се спасил“.
Не бързам да възкликвам, че имаме новина, че има и друг турски военен кораб, поразен от българските военни моряци през 1912 г., при това – в Мраморно море. Как така досега никой не е реагирал на тази публикация? Тя се появява в официалното издание на нашия военен флот – „Морски преглед“. По това време Флотът се командва от педантичния и принципен военачалник капитан I ранг (по-късно контраадмирал) Иван Вариклечков.
Пак по това време командир на Дунавската флотилия е капитан I ранг (по-късно контраадмирал) Сава Иванов. И именно тогава Сава Иванов написва своя значим труд (517 страници на пишеща машина!) „История на Дунавската флотилия (1879–1935 г.).
И двамата военачалници са автори на публикации в този емблематичен брой на „Морски преглед“, посветен на българската военноморска история.
В същия брой сред останалите автори са авторитетни флотски офицери: Георги Купов (автор на материал за атаката срещу „Хамидие“), Валентин Паспалеев (бъдещ началник на Щаба на ВМС, посмъртно произведен в звание контраадмирал), Тодор Цицелков (бъдещ командир на Дунавската флотилия), Минчо Острев (конструкторът на българската морска мина „Б-38“), Васил Киров (дългогодишен началник на тила на Флота). И двамата бъдещи адмирали от своите позиции имат отговорност към съдържанието на вестника, и конкретно към този брой. Едва ли биха пропуснали подобна неточност (меко казано!). Или пък просто са подценили този факт? А в следващите броеве на двуседмичното издание не откриваме и опровержение за него.
Кой е автор на тази интересна публикация?
П. Рашев – това е Петър Димитров Рашев, роден на 21 ноември 1905 г. във Видин, възпитаник на Морското училище и на Корабоначалническия курс (1929–1931 г.) към Морската учебна част. Има успешна кариера, част от която преминава в Дунавската флотилия – командир на кораб и адютант в Щаба, след това командва торпедоносец и миночистачна рота, както и различни брегови формирования. Достига до началник на учебно-строево отделение в Щаба на Морските войски, а непосредствено преди уволнението си (като „царски“ офицер) през 1946 г. – началник на секция в Щаба на Гранични войски. Очевидно бил е добре подготвен и способен морски офицер.
Едва ли би си позволил волни съчинения по толкова важна тема. А поне засега той остава единственият източник на тази информация.
Според посочената от П. Рашев дата 5 декември 1912 г. (по стар стил) и издирените данни от капитан I ранг Антонов в Държавния военноисторически архив – Велико Търново, единственото възможно място за този епизод е акваторията пред Чанта дере, недалеч от гр. Родосто (дн. гр. Текирдаг) до Мраморно море, когато на 17 и 18 декември 1912 г. (по нов стил, съответно 4 и 5 декември по стар стил) са поставени минни заграждения от нашите военни моряци. Това са 47 мини тип „Херц“ (немски мини, „наследство“ от първите години на Дунавската флотилия) и 13 мини „Соте Арле“, доставени от Франция, по времето на командването на Флота от французина Пол Пишон (14.12.1897 – 01.07.1908 г.).
Мините „Соте Арле“ се ползват със скандална известност в нашата военноморска история поради съмненията, че са част от голяма корупционна схема, свързана с френските военни доставки по това време. Вярно е, че след доставката им (мините са приети на юнашко доверие), „Соте Арле“ са върнати във Франция за ремонт. Вярно е и това, че заради лобисткия натиск при предпочитането именно на тази марка многократно и незаслужено е отхвърлян проектът за първата българска морска мина, чийто автор е капитан-лейтенант Евстати Винаров.
По ирония на съдбата именно той трябва да воюва на Егейско и на Мраморно море с тези френски мини, при това – в изключително тежки условия: буквално с голи ръце и с импровизирани плавателни средства! В очерк за него доц. д-р Владимир Павлов посочва: „На практика тук, на бойното поле, той още веднъж получи потвърждение за негодността на мините „Соте Арле“.
След 1989 г. Вл. Павлов преосмисли своето отношение и към Пол Пишон и към мините „Соте Арле“. Когато веднъж му показах копие от снимка, на която имаше текст, че италиански търговски кораб се е натъкнал на наша морска мина и е получил огромна пробойна през 1913 г., той заяви: „Страшно много ще ме зарадваш, ако докажеш верността на тази информация“. Още не съм я доказал, но не съм се и отказал!
Дали евентуално взривената мина, поразила турския разузнавателен кораб през 1912 г., е „Херц“, или „Соте Арле“, това засега остава второстепенен въпрос. А първостепенният въпрос е: Има ли друг турски кораб освен „Хамидие“, поразен от българските военни моряци през Балканската война? До откриването на необходимия архивен документ този въпрос остава открит.
