Д-р Любомир КЮЧУКОВ – Директор на Института за икономика и международни отношения
Може ли Ердоган да загуби властта, след като овладя държавата?
Може ли турският президент Реджеп Таийп Ердоган да загуби властта, след като овладя държавата? Така в най-синтезиран вид стои въпросът на предстоящите избори в Турция. Отговорът на социологическите проучвания е „да, възможно е”. Но той е съпроводен с толкова много „но” и „ако”, че по-скоро звучи като „едва ли”.
Изборите на 14 май са едновременно за президент и за парламент. Но вниманието е концентрирано изцяло върху президентския вот предвид особеностите на политическата система в страната. Повечето прогнози предвиждат този избор да се реши на втори тур – на 28 май. Това е свързано с наличието на 4 кандидатури на президентските избори: като освен сегашният президент Ердоган и основният му опонент Кемал Кълъчдаролу, издигнат от обединената опозиция, в тях участват и представителят на Алианса на предците Синан Оган и независимият Мухарем Индже. И въпреки че общият сбор от гласовете на последните двама се оценява на максимум 6–8%, то това може да попречи някой от двамата водещи кандидати да спечели над 50% още на първи тур.
Основания за очаквания за победа на опозиционния кандидат на президентските избори Кълъчдаролу дават няколко фактора. Първо,
обедняването на населението и социалното недоволство
в резултат на високата инфлация (над 50%), финансовите и икономическите проблеми на страната. Второ, загубата на големите центрове (Истанбул, Анкара, Измир), която Партията на справедливостта и развитието (ПСР) на Ердоган претърпя на кметските избори през 2019 г., възприемана като пробив в едноличната му власт. Трето, фактът, че въпреки различията помежду си, 6 опозиционни партии успяха да се обединят и да излъчат единен кандидат срещу Ердоган. Не на последно място – влиянието на две на пръв поглед много различни събития, поставили под въпрос възможността на турския президент ефективно да упражнява властта: разрушителното земетресение в Южна Турция през февруари и проблемите със здравословното състояние на самия Ердоган.
От своя страна, турският президент разчита преди всичко на пълния си контрол в държавата след промяната на Конституцията и превръщането на Турция в президентска република. На практика те легитимираха едноличния режим на Ердоган. След 2 десетилетия начело на страната цялата държавна администрация вече е обвързана с ПСР, водейки до срастване на партията с държавата. Съдебната система, формално независима, е не просто под контрола на управляващите, но и се превръща в техен инструмент за политическа разправа с противниците. Достатъчно е да се спомене присъдата срещу кмета на Истанбул Екрем Имамолу, считан за най-сериозен съперник на Ердоган, лишаваща го от право за участие в президентската надпревара. Специфика на турската икономика е, че
бизнесът е традиционно силно свързан и силно зависим от държавата.
Същото се отнася и за медиите. И в двата случая тази зависимост стига дотам, че Ердоган си позволява – директно, чрез политически натиск, съдебно или административно преследване, да сменя не само директорите на предприятия и медии, но дори и техните собственици.
И нещо ключово за политическите процеси в Турция – Ердоган трансформира армията от гарант, често дори силов, за светския характер на държавата в послушен инструмент на собствената си власт. Опитът за преврат през 2016 г. създаде необходимите предпоставки за
подмяна не само на висшия, но и на средния команден състав на армията
с верни на президента националистически ориентирани кадри.
В политически план властта на Ердоган се крепи на 2 стълба: национализма и ислямизацията. Което му осигурява достатъчно солидна и широка подкрепа в турското общество. Приложното поле на национализма логично е ориентирано навън спрямо съседите в Близкия изток, Черно море, на Балканите, както и в по-широк, извънрегионален контекст. Целта е превръщането на Турция в регионален лидер и глобален фактор. Но той има и ясна вътрешна цел: консолидация на обществото в подкрепа на властта и нейната външна политика.
Още с идването си на власт в началото на века Ердоган залага на идеята за политическия ислям (твърде ентусиазирано подкрепяна първоначално и в Европа), което води до ерозия на светската държава на Ататюрк и постепенна ислямизация на турското общество. За разлика от редица други ислямски държави обаче тази ислямизация е контролирана от държавата и процесът е по-скоро „бавно плъзгане към ислямизма”. Целта е, от една страна, ислямът да се превърне в една от носещите конструкции на идеологията на политическия ислям, а от друга – да не се позволи религиозна радикализация на обществото под силата на привнесени радикални ислямистски идеи отвън или като база за оформяне на вътрешна съпротива на управлението. Ердоган разглежда радикалния ислям като една от най-сериозните заплахи за собствената си власт, която може да излезе извън неговия контрол. И неслучайно полага толкова усилия да неутрализира влиянието на гюленистите в страната, нарочени като инициатори на опита за преврат.
Анализите отделят място на
три фактора, които могат да окажат сериозно влияние върху резултатите от вота
На първо място това ще бъдат гласовете на кюрдите (10 млн. според последното преброяване през 1990 г., над 20 млн. според много оценки). Въпреки репресиите на режима в Анкара срещу кюрдската борба за независимост и въпреки позицията на основната прокюрдска партия Демократическата партия на народите за подкрепа на Кълъчдаролу (без да бъде част от шестпартийната коалиция, но и без да издига собствен кандидат), очакванията са Ердоган все пак да спечели немалко гласове от кюрдите – заради традиционно консервативните и дълбоко религиозни нагласи сред това население.
Ердоган разчита и на сериозна подкрепа от 3,5-милионната турска диаспора зад граница (на последните избори 60% от тях гласуват за Ердоган – в Германия и Франция, но не само), на която импонира новото самочувствие на турската държава. Но която същевременно е твърде далеч от репресивната политика на Ердоган у дома.
Голямата неизвестна са гласовете на младежите, които ще гласуват за пръв път на тези избори, оценявани на около 6 млн. – като именно сред този сегмент на гласоподавателите сегашният президент очаква да обере плодовете на своята политика на национализъм и ислямизация.
Демокрация или стабилност? Това е залогът за Балканите и Европа от изборите в Турция. Като и в двата случая отговорът препраща и към ролята на Турция във войната в Украйна. Турция е ключов член на НАТО в региона и нейната позиция е от стратегическо значение за единната и консолидираната позиция на Алианса спрямо войната. И евентуалната политическа криза или вътрешна дестабилизация на Турция ще имат силно негативно въздействие. Същевременно Ердоган се стреми да балансира подхода си спрямо Украйна и Русия, като излиза извън съгласуваните позиции в рамките на НАТО. Като освен това използва и своята значимост за Алианса, за да решава двустранните проблеми на Турция: с Швеция, блокирайки кандидатурата и за НАТО заради кюрдските активисти там; с Европа и САЩ като цяло, търгувайки единството на Алианса срещу приглушаване на критиките за нарушаване на демократичните свободи в страната.
Впрочем очакванията са
при победа на Кълъчдаролу да няма рязка промяна в турската външна политика
Въпреки че очевидно едно негово управление ще се съобразява в много по-голяма степен с позициите, а и натиска от евроатлантическите столици.
Изборите в Турция обаче могат и да не приключат с края на изборния ден. Първо, защото историята е показала, че възможностите както за манипулации на изборните резултати, така и за последваща намеса на съдебните институции във вреда на кандидатите на опозицията са по-скоро практика, отколкото изключение. И второ, може би най-важното – през цялото време ще виси въпросът дали Ердоган, държейки в ръцете си целия държавен ресурс, ще бъде склонен да признае евентуално изборно поражение и да се раздели с властта в страната.
