Директорът на Сатиричния театър „Алеко Константинов“ встъпи във втория си мандат.
От април Калин Сърменов встъпи във втория си мандат като директор на Сатиричния театър. През сезона трупата има най-много премиери и най-високи приходи за миналия. А той продължава да играе и да режисира. И върна театъра към себе си. Само на тази сцена можем да видим „Сатирично кабаре“, за каквото в други страни имат традиции от години. А той мечтае от есента трупата да продължи да го създава всеки сезон успоредно на динамичния ни политически пейзаж. В него играе и пее цялата трупа, а следващото издание „ще напише“ самият той. Без евтин хумор, с мярка, със злободневност, както досега. А пък за комедия трябва да имаш и позиция. Кабарето като жанр, както и спектакъл като „Влюбеният Шекспир“, събират таланта на всички актьори на трупата. Уменията му от образованието в Художествената гимназия, от ВИТИЗ като актьор и като кинорежисьор, с отношението му към музиката (от създателите е на знаменитата рокгрупа „Контрол“) само продължават да предизвикват директора Сърменов и да правят афиша на театъра все по-шарен. И това е във времена на зацикляне на българския театър и усещане за „лесност“ в правенето на постановките – с няколко звезди, с известна пиеса, което раждат посредственост като модел на подражание.
– Г-н Сърменов, каква задача си поставихте през втория директорски мандат?
– Аз играя в Сатирата вече над 30 години като актьор, видял съм какво ли не. И винаги съм си казвал, че един ден, ако имам възможност, ще организирам това пространство така, че то да бъде желано: денят тук да ти доставя удоволствие, да искаме да се съберем и работим. Звучи просто, но не е. Важно е да знаеш кое е първо, кое – второ, и как да го направиш. И това е мениджмънтът, управлението, едно от най-сложните неща във времето днес. Не са парите в основата на културата, те са следствие. Преди тях трябва да минеш по друг път, за да изградиш театъра, какъвто трябва да е. Случва се бавно и с перспектива във времето: да се създадат самочувствие в екипа и единна ценностна и оценъчна система, критерии. И като се вижда, че правилата важат за всички, постепенно започва да се вярва в смисъла на усилията. Чак след третия сезон на директорската ми работа започнахме да усещаме, че влизаме в друг период. Затова 4-годишният мандат наистина не стига да осъществиш една стратегия. Моят учител, режисьорът Гриша Островски, казваше навремето, че не е нужно да познаваш всички майки по света, за да знаеш какво е майчинство – трябва да познаваш собствената си майка. Такива учители са ми и Леон Даниел, Иржи Менцел, актьорът Милен Пенев, баща ми, виолистът проф. Николай Сърменов от създателите на камерен оркестър „Софийски солисти“. Та ако познаваме собствения си театър, – той е огледалото на живота отвън. Аз наричам театъра предприятие, защото е опасно, когато се обвиваме с магичната дума изкуство и така прикриваме неможенето, незнаенето и посредствеността. А талантливият нека прави изкуство. Много модерен у нас е прибързаният артистизъм. И държавата ни е любителска. Нека ние да бъдем преди това просто професионалисти, а професионализмът се определя много точно.
– Поехте директорското място в труден период, как подредихте приоритетите?
– Аз малко се свъртам в кабинета си. Не съм привързан към него, към стола и бюрото, макар то да е донесено от Павел Васев като директор и то да е бюрото на Стефан Данаилов като министър на културата. Васев „събра театъра“, но въпреки това, като ме посрещна като директор Иван Попйорданов ми прошепна: тука няма трупа, тука е натрупано… Бяха си отишли и повечето звезди на театъра. Но аз идвах след 25 години в частния бизнес и това не ме плашеше (в театъра играех без трудов договор след напускане при директор Рашко Младенов с мотив: „Искам децата ми да се гордеят с мен“). Оттогава до днес остана постановката на „Вечеря за тъпаци“. В онзи мой свят на частния бизнес, неизмислен като този в театъра, където каквото и да стане, все някак ще те спасят, там ако сбъркаш, няма прошка, загиваш. И като дойдеш научен от бизнеса и с енергията оттам, светът и в театъра изглежда иначе: знаеш да поемаш рискове и психиката ти да издържа.
– А какъв искате да оставите Сатиричния театър?
– Подреден, всеки на своето място и да се работи с удоволствие. Паметта и традицията са много важни, направеното преди нас. Някои столове в салона кръстихме на имената на вдъхновителите и създателите на театъра. С QR кодове там е достъпна биографията на всеки от тях. Витрини с реквизити пазят историята на представленията. На основната колона във фоайето до бюста на Алеко Константинов – Щастливеца, който Вежди Рашидов ни подари, скулптурът Кунка Димитрова ще създаде маските на най-популярните имена на Сатирата. На Калоянчев вече е готова, а през есента ще открием това Дърво на спомена. До него е и файтонът, в който загива Щастливеца от спектакъла за Алеко Константинов. Българинът живее в днешното и наша работа е да му разкажем историята на тази уникална трупа. А самият Леон Даниел казваше, че театърът трябва да започва от улицата. И при нас още оттам се носи духът на театралността, като в театрите в Прага и Варшава, като в Париж, с плакати на представления и снимки през годините. А парапетите с Кукерчето са ръчна изработка. Аз лично съм дошъл на мястото на великия Георги Парцалев, когато той си отиде…
– Обновихте салоните и съживихте клуба на артиста като сцена „Хепи Сатира“ за камерни и стенд-ъп комедии…
– Това са и усилия, и начин на мислене. Единствени по време на COVID пандемията открихме нова зала, без държавна стотинка. С наши пари извършихме ремонт на голямата зала. Принципът е: работиш повече, изкарваш повече – инвестираш. А не връщаш в края на годината пари в министерството, за да те потупат по рамото и пак да останеш директор. Според т.нар. комплексна оценка пише колко пари си върнал и те „щипят по бузката“…
– А как възвърнахте мисията на Сатиричния театър днес?
– Едно време имаше ясна „стена“ и съпротивителна сила, с която се бориш. Сега не е така и трябва да знаем и какво искаме, и начина как да го направим. Репертоарът се обръща бавно, но ние успяхме. За „Една задръстена звезда“ чухме отзивите, че драматургът Станислав Стратиев се връща в Сатирата… Търсим по-широка палитра от автори, политическите ни сатири, а кабарето да е с уважение към времето ни. И не забравяме, че сме таргетиран, комедиен театър. За съжаление, режисьорите са дефицитни, докато палитрата на актьоритте става все по-гъста. Но режисьорът е художникът на картината, със свое мнение за това, защо се поставя една пиеса и какво казваш с нея.
– А каква е цената да се поеме отговорност?
- Реорганизацията на личното ми време, а да поемеш отговорност като директор го приемам и като мисия, и като хоби, но трябва да ти стиска. Почти не излизам от театъра, на навигацията на колата на home е адресът на театъра, „Ст. Караджа“ 26, а жена ми го приема тежко. Предизвикателствата приемам с любов и съм си наложил да обичам всички, дори тези, които знам, че ме мразят. И винаги слагам проблема пред себе си, не вкарвам лични взаимоотношения. Битката е за целия екип да е добре, защото театърът не е само трупата, а и администрацията. Как ставаш днес помощник-режисьор, реквизитор, осветител или сценичен работник – професии, които се изграждат в театъра дълго и с любов към него и не се учат никъде. Те държат театъра и са му отдадени, не са обслужващ персонал. И ги поставям преди актьорските ни звезди. За последните 6 години ръстът на заплатите е над 150%, на администрацията ни – също. Но работим много. Спрямо м.г. имаме ръст и финансов, и като брой зрители 260%… И вече ми вярват, че това е маркетинг. Въпросът е ние да направим конкуренция сами на себе си. Лоялна публика няма, но зрителят е любопитен, иска да опита от всичко. И ние инвестираме, предлагаме му го. Битката ни е за това – зрителят да предпочита Сатиричния театър.
