Радослав СИМЕОНОВ
Събитието бележи началото на намесата на армията в политическия живот.
Изгубените войни раждат преврати и революции, беше казал един български историк по повод на краха на България в Първата световна война. Ако в Русия през 1917 г. избухна Октомврийската революция, в Германия – Ноемврийската от 1918 г., то България през 1923 г.
влиза в спиралата на остри политически конфликти
и главоломно се устремява към кошмара на гражданската война.
В ранното утро на 9 юни 1923 г. София осъмва с новината за извършен преват – трети поред в българската история (след превратите от 1881 и 1886 г.). От власт е свалено законното земеделско правителство на Александър Стамболийски, заменено от кабинет начело с проф. Александър Цанков. Действията на извършителите на преврата от военнотехническа гледна точка са перфектно замислени и безупречно реализирани. Почти без съпротива в столицата са овладени всички правителствени сгради, министерства и стратегически пунктове като телеграфо-пощенски станции, гари и полицейски участъци. Повечето земеделски министри са арестувани, както и 110 депутати от парламентарната група на БЗНС.
Превратът на 9 юни се оказва повратен момент в новата българската история, който има различна трактовка от изследователите в зависимост от техните идейни възгледи и царящата политическа конюнктура. През годините на социализма историографията безапелационно го определяше като „военнофашистки”. В наши дни тази оценка звучи доста несериозно, още повече че фашизмът като идеология все още едва прохожда в Италия (от ноември 1922 г.), а сред основните подбудители на преврата личат имена на няколко социалисти, както и името на полк. Дамян Велчев, който ще бъде основна действаща фигура и при следващите два преврата през 1934 и 1944 г. Други автори пък го оправдават, виждайки у него единствения спасителен изход от авторитарния земеделски режим, който с охота погазва основните конституционни принципи и се корумпира.
Едно обаче е сигурно. Този преврат бележи
началото на намесата на армията в политическия живот
Но вместо да прекрати остротата на общественото противопоставяне, той постига обратен ефект. В името на възстановяването на парламентарно-конституционната форма на управление превратаджиите използват неконституционни методи и средства, прибягвайки дори до садистичното ликвидиране на министър-председателя. Как се стига до извършването на този неконституционен акт, отприщил непозната до този момент кървава вакханалия?
След края на Първата световна война България се оказва в изключително тежка ситуация. Тя е понесла огромни човешки загуби и колосални материални щети в името на една химера – реализирането на националния идеал. Жестоките клаузи на Ньойския мирен договор налагат непосилни репарации и откъсват изконни български територии. Страната е в дипломатическа изолация, заобиколена от враждебни съседи и надменни Велики сили.
Към моралната и стопанската разруха трябва да се добави и стичането на десетки хиляди бежанци. В тази обстановка като първостепенна политическа сила се налага БЗНС, която установява от май 1920 г. самостоятелно управление. Намеренията на Стамболийски
да накаже виновниците за националните катастрофи
да ликвидира спекулативната частна собственост и да потърси нови перспективи пред българската външна политика го противопоставят срещу влиятелни кръгове в българското общество, както и срещу устоите на парламентарната демокрация.
На проведените през април 1923 г. извънредни избори за Народно събрание БЗНС печели 52% от гласовете, за което получава 86% от местата в парламента. Земеделският лидер тръби на всеослушание, че през следващите 20 години неизменно ще управлява страната, а дните на останалите партии са преброени. Той обаче се конфронтира с определени кръгове в собствената си партия, които го обвиняват в лична диктатура и произвол.
Междувременно Стамболийски си спечелва мощен противник в лицето на ВМРО, която не може да прости направените пред Белград отстъпки при подписването на Нишкото споразумение през март 1923 г. Срещу него се обединяват всички традиционни буржоазни партии и офицерството. Враждебно към БЗНС се отнася другата влиятелна политическа сила в страната – Комунистическата партия, която под въздействието на Коминтерна
се обявява за пролетарска революция
и установяване на съветска власт.
При новосъздалата се обстановка сред традиционните буржоазни партии вземат превес кръгове, които са склонни да допуснат насилственото сваляне на земеделското управление, водени от съзнанието, че демократичните средства не са способни да отстранят Стамболийски от власт. Материален извършител на преврата е конспиративният Военен съюз, създаден през 1919 г. като професионална организация на офицерството, а политическата подкрепа за него идва от възникналия през 1921 г. Народен сговор – малочислена надпартийна организация, пледираща за нов ред в обществото и държавата.
Вечерта на 8 юни заговорниците се събират в дома на запасния генерал Иван Русев, изчаквайки развоя на събитията. Тук е сглобен и съставът на новото правителство, в което влизат представители на Народния сговор и Военния съюз. Министър-председателският пост е поверен на бившия социалист Александър Цанков.
В 7 ч. сутринта на 9 юни, придружен от Димо Казасов и Боян Смилов, Цанков се озовава в двореца „Врана”, очаквайки монархът да подпише подготвените укази за назначаването на новото правителство.
Царят обаче се крие от тях
отказвайки да узакони извършената промяна. Едва когато Борис III се убеждава, че превратът е успял почти навсякъде в страната и няма противодействие от страна на Великите сили, той полага своя подпис.
Една от най-съществените причини за успеха на преврата се оказва възприетата от Комунистическата партия линия на неутралитет. В свой позив от 9 юни ръководството на партията определя разигралите се събития като сблъсък между селската и градската буржоазия. Комунистите се надяват, че след разгрома над БЗНС именно те ще получат най-добър изборен резултат. Всъщност превратът създава един опасен прецедент, подтикващ БКП към следващата силова проява в страната – Септемврийското въстание от 1923 г.
Деветоюнският преврат слага край на земеделското управление, стремящо се към установяването на съсловна селска диктатура. Той обаче
не довежда до успокоявяне на политическите страсти
Страната е изправена пред кошмара на гражданска война, а с екзекуцията на Стамболийски се поставя началото на един дълъг некролог от политически убийства.
