Любомир ДЕНОВ
На 5 юни т.г. колегата Максим Минчев щеше да навърши 70 години. Не ги дочака заради коварния COVID-19. Малцина знаят, че дългогодишният генерален директор на БТА е професионален военен журналист. Заедно завършихме факултет „Военна журналистика“ на Лвовското висше военно-политическо училище, а после в България и родната академия „Г. С. Раковски“. След 3 години офицерска служба в желязната Горнобанска танкова бригада Максим мина през няколко военни редакции, за да се установи за по-дълго в редакция „Звезда“ на националното радио. Там свали пагоните и започна да сътрудничи на софийския клон на радио „Свободна Европа“. Там се запозна със Соломон Паси и стана първият пресаташе на новосъздадения Атлантически клуб.
Освен че бяхме съседи в два блока на горнобанската танкова бригада, бяхме и добри приятели. На 60-годишния ми рожден ден Максим изчисли, че заедно сме пропътували… Склонен съм да му вярвам, защото той бе подреден човек и за всеки ден си водеше бележки.
Общите ни пътувания датират от 1992 г., когато започнах работа във в. „24 часа“ след 15 репортерски години във в. „Народна армия“ и в. „Българска армия“. За наш късмет първите цивилни министри на отбраната рязко отвориха ведомството за медиите и често канеха репортери при своите задгранични пътувания. А ние бяхме жадни да видим свят: като военни журналисти бяхме пътували само до СССР и някоя от бившите соцстрани. Максим беше особено нетърпелив да пробие „Желязната завеса“. При всяка възможност да придружим някой военен министър той ме навиваше, а често и сам агитираше шефката ми Венелина Гочева колко е важно да замине и човек на „24 часа“. Венелина го ценеше и не помня да ни е отказвала. Почти винаги получавах командировка. По това време вестникът бе много добре финансово, макар че пътувахме с военни самолети и ни трябваха пари само за хотел и храна. В един период дори ми отпускаха и пари за такси, тъй като ние, журналистите, нямахме право да се возим в колите на делегациите.
В Рим сме били заедно 2 пъти. Първия път – през 1994 г, пътувах като член на делегацията на Атлантическия клуб, която бе приета от папа Йоан Павел II. Програмата на визитата бе доста наситена и едва ми остана време за няколко часа из Вечния град. Колко можеш да видиш за няколко часа, и то без компетентен гид!
2 години по-късно пътувахме за Рим с тогавашния военен министър Димитър Павлов. Цяло чудо бе, че за нас остана цял свободен ден, в който министърът имаше затворена програма. И тогава Максим ме поведе из Рим. Като през цялото време разказваше и показваше все едно, че четеше туристически справочник. Тогава се сетих, че навремето – 5–6-годишен, е изкарал сума бира за баща си с басове, че знае столиците на цяла Европа.
Максим имаше наистина уникална памет, която много му помагаше в журналистическата работа, но и в списването на множеството книги за най-интересните си пътешествия. След термите на Каракала и гроба на Св. Кирил в църквата Сан Клементе Максим ме вкара в римското метро. Когато излязохме на повърхността, осъзнах, че сме съвсем близо до Ватикана. Пред величествената осанка на катедралата „Св. Петър“ се пошегувах: „Сега остава да видим и папата и програмата ни ще бъде пълна!“. Не обърнах внимание на това, че Максим често поглеждаше часовника си и ме подканваше да побързам. Не се удивих и на тълпата, която се бе събрала пред една от сградите вдясно от катедралата. В един момент обаче хората се разшумяха, чух радостни викове. И тогава Максим ми посочи един от прозорците, на които бе застанал именно папата. Да дойдеш в Рим и да не видиш папата. Е, видяхме го, макар и този път отдалеч.
5 години по-късно, когато папата дойде в България, Максим бе ръководител на международния пресцентър и се справи блестящо.
През 1999 г. пътувахме до Вашингтон за натовската среща на върха, на която Вишеградската четворка очакваше покана да се присъедини към Алианса. Ние се надявахме поне да ни споменат като евентуални кандидати. Четирите дни съм запомнил с безсънни нощи, защото по цял ден търчахме по пресконференции, до късно през нощта пишехме дописките си, а рано сутринта трябваше да диктуваме на стенографките в редакциите. Последният ден силен дъжд ни намокри, защото бяхме забравили чадърите си в хотела. Разкихах се, Максим взе да подсмърча, но в този момент се появи негова позната българка, живееща в града, която ни предложи разходка с кола из Вашингтон. Всичко вървеше добре до момента, когато към нас се присъедини Васил Иванов, тогава млад колега от „Нова телевизия“ и предложи да разгледаме библиотеката на Капитолия. Максим веднага се съгласи въпреки простудата. Аз се чувствах доста зле и останах да ги чакам в колата. След повече от час тримата най-после се върнаха. Видях, че Максим не бе добре, едва-едва ходеше. Скарах се на Васил, че не е обърнал внимание на здравословното състояние на колегата си, но Максим ме спря: „Спокойно, Любо, щастлив съм, че видях библиотеката на Конгреса“.
През 1997 г. кацнахме в старата германска столица Бон заедно с тогавашния военен министър Георги Ананиев. Още на стълбичката на самолета ни посрещнаха старите приятели Симеон Василев и Статул Карабашев – кореспонденти, съответно на БНТ и БНР. „Утре ще летите на юг до щаба на немско-холандския корпус, но метеопрогнозата хич не е добра“, ми прошепна Симеон, който добре знаеше крехкостта на вестибуларния ми апарат. Щом трябва, ще летим. Разстоянието до корпуса взехме за близо 2 часа, като вятърът бе все още поносим. На връщане обаче ми стана лошо, бил съм блед като платно. На летището в Бон-Кьолн толкова ми бе зле, че отказах да се кача в министерския Як-40. Заявих на министъра, че оставам при колегата Симеон Василев и на другия ден ще си дойда с граждански полет. Ананиев се хвана и бе склонен да ме пусне. Максим обаче се намеси къде с думи, къде със сила. Абе буквално ме забута по стълбичката на самолета и докато не ме вкара в кабината не миряса. „А какво ще кажа довечера на жена ти, бе?“, атакува ме той.
Всъщност отидох да живея в блок на горнобанската танкова бригада пак благодарение на Максим. В далечната 1981 г. 6-месечният ми син започна да получава тежки астматични пристъпи. Тъй като живеехме при майката на жена ми на прашния бул. „Стамболийски“, ни препоръчаха да запишем детето в санаториална детска ясла в Княжево. Оказа се, че тя е досами блока, в който живееше Максим. Отидохме му на гости и докато пием кафе, той ни показа от балкона новия жилищен блок на танковата бригада. След няколко месеца успях да разменя 2-стайната панелка с парно, която ми дадоха в Младост-3, за същата квадратура, но в Княжево. Без парно, но пък до детската градина. Изобщо не съжалих за парното, защото от деня, в който се преместихме в Княжево, пристъпите на детето престанаха.
Когато почина съпругата ми, Максим бе човекът, който не ми позволи да се почувствам сам. Почти всяка вечер ме проверяваше по телефона с неизменното: „Как си, Любаро?“. Никой друг не ме наричаше така, защото не притежаваше неговото френско „Р“. Една вечер, признавам си, се напих от мъка. И, естествено, почувствах необходимост с някого да я споделя тази мъка. Не знам колко сме говорили, само помня, че по едно време батерията на телефона ми падна. Всъщност повечето аз говорех, а той слушаше. И нито веднъж не ме прекъсна, абсурд пък да ми затвори телефона.
Родени сме в една година – той през юни, аз през ноември. И често се шегувахме, че не може поне веднъж да ме настигне, та да празнуваме заедно. Глупаво, но така беше.
Когато на 15 ноември 2020 г. към 9 ч. сутринта Гергана Паси ми съобщи, че Максим е починал, успях само да изохкам от мъка. Не отидох на поклонението в БТА, за да не се дразня от присъствието на хора, които той отдавна бе отписал от приятелския си кръг. Отидох на погребението след изрична покана на съпругата му Наташа.
Отдавна не съм се отбивал до гроба му, белязан с изсечените форми на витошка морена. Уникална, неповторима като живота на Максим.
