Header

Министерство на отбраната
информационен център

Последвайте ни!

Header
Търсене
Close this search box.

Междусъюзническата – войната, която искаме да забравим

[post-views]
Междусъюзническата – войната, която искаме да забравим

Автор: Професор полковник о.з. Димитър НЕДЯЛКОВ

През пролетта на 1913 г. страните от Балканския съюз завоюват почти всички европейски владения на Османската империя. Македония фактически е разделена на три части, заети съответно от български, сръбски и гръцки войски. Идеята за автономия на областта е отхвърлена по време на мирните преговори в Лондон. Лондонският мирен договор е подписан на 17 май 1913 г., но оставя нерешен въпросът за подялбата на Македония.

Статуквото, оформено в хода на първата Балканска война, е възприето отрицателно в България. Сръбските и гръцките власти, установили се в по-голямата част от Македония, се заемат да изкоренят българското влияние от там чрез закриване на училища и църкви, както и чрез преследване на ВМОРО. Опирайки се на българо-сръбския договор отпреди войната, българското правителство настоява да получи от сърбите поне т. нар. „безспорна“ зона (югоизточно от линията Крива паланка – Струга) и арбитраж от руския император за „спорната“ зона (със Скопие и Дебър). Въпреки че в довоенните договорености с гърците липсват териториални клаузи, София има претенции и към тях заради Солун и Костур в Македония и островите Тасос и Самотраки в Егейско море. Българските искания се обосновават с довода, че населението в някои от въпросните територии е преобладаващо българско.

Освен това българската армия е изнесла основната тежест на войната срещу османците, сражавайки се срещу главните им сили по направлението към Цариград, и е дала най-много жертви в сравнение с останалите съюзници.
От своя страна Сърбия настоява за ревизия на договора си с България, така че да задържи не само „спорната“ зона, но и останалите македонски територии, завзети от войските й – на изток до Щип и на юг до Лерин. Един от главните аргументи на Белград е, че София не е изпълнила първоначалните си задължения по двустранната военна конвенция и вместо 100-хилядна войска е отделила за Вардарския оперативен театър само една дивизия – 7-а пехотна рилска дивизия. Доводът, върху който Сърбия и Гърция са единодушни, е, че в резултат на победите си над османците, България постига твърде голямо разширение в Тракия и на северния бряг на Егейско море, а допълнително уголемяване на българските територии би довело до запазване на баланса на силите в региона в нейна полза. Видни сръбски етнографи и филолози (Йован Цвиич, Александър Белич) оспорват тезата за българския характер на Македония. В Атина също не приемат етническия аргумент на София.

Българи и гърци се опитват да уредят общата си граница скоро след сключването на Чаталджанското примирие. Гръцкият министър-председател Елевтериос Венизелос предлага на българския пратеник в Лондон Стоян Данев границата да минава по долното течение на Струма. България отклонява предложението, настоявайки да получи Солун. На 9 февруари Пашич иска от българския министър-председател Иван Евстратиев Гешов преразглеждане на териториалните клаузи на българо-сръбския договор в полза на Сърбия, но среща отказ. Междувременно на 22 април гърци и сърби стигат до предварително споразумение за съюз срещу България
а на 1 май е сключена военна конвенция между двете страни.

С договор от 19 май Белград и Атина си гарантират взаимно териториалните придобивки в Македония. Разработен е и общ план за действие в случай на война, към който е привлечена и Черна гора. В опит да разколебае България през април и май сръбската дипломация търси неколкократно помощта на Румъния, но румънският премиер Титу Майореску отказва да се обвърже в съюз срещу българите.

Това обаче не означава, че румънските власти нямат своите претенции. Веднага след първите успехи на българската армия над османците Румъния предявява искания към България за териториални отстъпки като компенсация за очакваното българско разширение в Тракия.

На 13 април правителството на Гешов се обръща към Русия с молба да посредничи в спора му и със Сърбия. Основание за молбата е чл. 4 от тайното приложение към българо-сръбския договор, който допуска руски арбитраж само за „спорната“ зона с районите на Скопие, Кичево, Дебър и Струга. В отговор от 15 април руският външен министър Сергей Сазонов приканва българската страна да направи териториални отстъпки, но Гешов отказва. На 26 май император Николай II изпраща писмо до българския цар Фердинанд и сръбския крал Петър, в което се нагърбва с ролята на арбитър и предупреждава двете страни да се въздържат от война,
Междувременно през май е направен опит от страна на Сърбия за сключване на отбранителен съюз с Османската империя, използвайки недоволството на турските националисти от клаузите на Лондонския мир. Докато траят дипломатическите усилия започват първите въоръжени сблъсъци между военните формирования на страните. На 20 февруари 1913 г. в желанието си да изтласкат останалите български подразделения на север и изток от подстъпите към Солун гърците атакуват и превземат Нигрита. Убитите и ранените от двете страни са стотици. До края на април гърците постепенно заемат и други селища. Същият месец Главното командване на българската армия разрешава на ВМОРО да организира съпротива в тила на сръбските и гръцките войски.
По същото време възобновяват дейността си български чети край Костур, Лерин, Битоля, Охрид, Кичево, Скопие, Тетово, Кратово и други райони. Те влизат често в схватки с редовни и нередовни сръбски и гръцки войски. На 13 юни след бой с българска чета сръбски войски опожаряват Злетово и още няколко села край Щип. На 15 юни – ден преди началото на войната между съюзниците – в Неготино избухва Тиквешкото въстание, подготвяно от ВМОРО още от януари.

Към тази дата балканските държави са развърнали своите войски за очаквания пореден военен сблъсък. Към средата на юни 1913 г. българската армия наброява общо 500 000 души – със 100 000 по-малко, отколкото през октомври предходната година. Броят на мобилизираните от сръбска страна е 348 000, усилени с 13-хилядна черногорска дивизия, а Гърция увеличава своите сили от 113 000 на 148 000 души.

Гръцкото и сръбското командване отделят по около 30 000 бойци за осигуряване на контрола върху наскоро завоюваните територии, опасявайки се от диверсионни действия на български и албански чети в тила си. Българската главна квартира оставя заслон от 10-хилядна пехотна бригада и някои други части срещу османците в Тракия и никакви редовни войски по румънската граница. Българският план, разработен от генералите Савов и Нерезов, залага на решителен удар със силите на две полеви армии
наброяващи към 350 000 души, по поречието на реките Тимок, Нишава и Южна Морава, за прекъсване на снабдяването на сръбската армия в Македония. Паралелно с това се предвижда изтласкване на сърбите от „безспорната“ зона, изолиране на гръцката от сръбската армия и, на следващ етап, с щурм да се превземе и Солун.

През втората половина на май 1913 г. съюзниците съгласуват няколко оперативни варианта в зависимост от посоката на очакваното българско настъпление. Те предвиждат концентрично контранастъпление на сръбската групировка откъм Скопие и гръцката откъм Солун за разгром на българските войски между Вардар и Струма.

Военните планове на Османската империя и Румъния са изготвени в съответствие с териториалните претенции на тези две държави към България. Главната цел на 250-хилядната османска групировка, струпана в Цариград и на Галиполския полуостров, е Одрин заедно с хинтерланда на изток от долното течение на Марица. Румънският 5-и корпус е разположен в Северна Добруджа на десния бряг на Дунав със специалната задача да окупира българските територии до линията Тутракан – Балчик. На левия бряг главните румънски сили се подготвят за настъпление по най-краткия път през Дунав към София, за да предотвратят решителен успех на българите над сърби и гърци.

Всички те очакват първия изстрел.

Facebook
Twitter
LinkedIn
Email
Telegram

СВЪРЗАНИ НОВИНИ

 

За да получавате всички новини за Българската армия, изтеглете мобилното приложение ARMYMEDIABG от тук

Най-ново

Единична публикация

Избрани