Гърци, сърби и черногорци се обръщат срещу досегашните си съюзници
Професор полковник о.з. Димитър НЕДЯЛКОВ
В края на май 1913 г. при прехвърлянето на войски към сръбската граница и Македония в българската армия избухват бунтове. Сръбското правителство предупреждава властите в София, че ще обяви анексия на териториите, окупирани от сръбски войски, ако българската страна не отговори в най-къс срок на предложението за ревизия на договора. На 9 юни българският заместник-главнокомандващ генерал Михаил Савов поставя на своето правителство срок от 10 дни за решението дали да воюва срещу съюзниците или да разпусне войските. Същия ден кабинетът Данев отговаря положително на руското предложение за посредничество, но при условие, че арбитражът бъде извършен до осем дни и да се отнася само за „спорната“ зона между България и Сърбия. Руската страна обещава решение в кратък срок, но иска от България да приеме арбитраж и за спора си с Гърция, а също и да демобилизира войските си.
Петербургската конференция, на която са поканени министър-председателите на балканските страни, е отложена поради дебатите в сръбската Скупщина, на които се разисква въпроса
дали Белград да приеме руския арбитраж.
Цар Фердинанд решава да засили българската позиция на предстоящите преговори с успешна военна акция в Македония. По негова заповед през нощта на 16 срещу 17 юни Четвърта и Втора армия атакуват сръбските и гръцките войски на широк фронт от Осоговската планина до Орфанския залив. Въпросът дали българското правителство е предварително уведомено за тази акция, дала повод за войната със съюзниците, не е напълно изяснен от историците. Широко застъпена е тезата, че тя е предприета без знанието и съгласието на министър-председателя Данев, но се изтъкват и аргументи в противното.
На 18 юни под натиска на Данев и без знанието на цар Фердинанд генерал Савов нарежда едностранно прекратяване на бойните действия.
Българските парламентьори обаче са отхвърлени.
Сърби и гърци използват българското нападение от 17 юни, за да преминат в контранастъпление. Гръцкото правителство обявява формално война на България на 22 юни. Ден по-късно същото правят Сърбия и Черна гора. По това време решителните битки на македонския фронт са вече в разгара си.
При настъплението си в Македония на 17 юни българските войски постигат частични успехи. Втора армия очиства от гръцки войски левия бряг на Струма при устието ѝ, а със завладяването на Гевгели прекъсва пряката връзка между гръцките и сръбските армии. Българският гарнизон в Солун обаче (в състав от 1300 души) остава изолиран от своите главни сили и след ожесточен многочасов бой е избит и пленен от 2-ра гръцка дивизия на 18 юни. Четвърта българска армия преминава реките Брегалница и Злетовска и овладява подстъпите на връх Султан тепе в Осоговската планина. Настъплението на Пета армия на север от Осогово обаче закъснява, а останалите две български армии (Първа и Трета), разположени от Трън до Брегово, бездействат по политически съображения – правителството на Данев задържа планираната офанзива в старите сръбски територии, докато се опитва да уреди прекратяване на конфликта по дипломатически път. Това, както и заповедта за спиране на българското настъпление, дават възможност на сърбите да съсредоточат силите си срещу Четвърта армия.
Така се слага началото на Брегалнишката операция.
Боевете се водят между сръбски и български войски по средното течение на р. Вардар, Към средата на юни 1913 г. в поречието на Брегалница е разположена Четвърта българска армия със 100 пехотни дружини, 6 ескадрона (116 000 личен състав) и 63 батареи (с 210 оръдия) с командващ генерал Стилиян Ковачев.
Според заповедта на помощник-главнокомандващия българската армия генерал Михаил Савов от 15 юни Четвърта армия трябва да настъпи по цялата линия между Осоговската планина и Вардар, да завземе благоприятни позиции на десния бряг на Брегалница и да прекъсне железопътната връзка между сръбските и гръцките войски. На 17 юни вечерта генерал Ковачев получава нова директива – да овладее териториите до линията Велес – Кратово. Нападението трябва да бъде извършено без формално обявяване на война. Целта е психологически ефект върху сърбите и подпомагане на българската дипломация в спора за Македония.
Срещу Четвърта българска армия е изправена основната част от сръбските въоръжени сили. Групировката им включва Първа армия, в състав Дунавската и Шумадийската дивизия, Моравската и Дунавската дивизия , Конната дивизия (общо 62 дружини, 25 ескадрона и 29 батареи), Първа сръбска армия е под командването на престолонаследника Александър и е развърната в района на Крива паланка – Кратово – Свети Никола.
В района на Криволак – Щип – Велес се развръща Трета сръбска армия, в състав Дринската, Моравската дивизия и Тимошката дивизия (общо 43 дружини, 7 ескадрона, 25 батареи), начело с генерал Божидар Янкович. Общият състав на сръбските военни формирования, насочени за действие срещу Царство България, наброява 191 000 души и 240 оръдия.
Преди разсъмване на 17 юни
българите предприемат офанзива по целия фронт
от връх Султан тепе (в Осоговската планина) до с. Удово (на р. Вардар). Българското опълчение от Македония и Одринско настъпва устремно и бързо завладява подстъпите, но не и самия връх Султан тепе. Дружините на 7-а пехотна рилска дивизия 2-ра бригада на 4-та пехотна преславска дивизия също настъпват при с. Добрево, изтласквайки сърбите на на 5–10 километра от Злетовска река. С пълния си състав 8-а пехотна тунджанска дивизия форсира р. Брегалница при град Щип и започва кръвопролитни боеве с Дринската и Моравската дивизия на Ежов рид и край с. Сушево. Крайните левофлангови части на Четвърта българска армия завземат железопътната станция Удово и разпръскват слабите сръбски части от нейното охранение.
Въпреки внезапното нападение, Четвърта българска армия среща неочаквано твърда съпротива от сърбите и не успява да постигне очаквания и желан бърз оперативен успех. Този резултат е съпроводен и от колебливите решения на българското правителство и дипломация.
На 18 юни следобед, след протести на сръбската легация в София и заповед на министър-председателя Стоян Данев, българите прекратяват едностранно огъня. Сръбската страна обаче отхвърля предложението за примирие и преминава в контранастъпление по направление на град Кочани. На кота 550, южно от село Дренак, Шумадийската дивизия успява да изненада и отхвърли българския 13-и пехотен и две дружини от 26-и пехотен полк. Понесла тежките загуби от общо 4600 убити, ранени и пленени за двата дни бойни действия българската 7-а пехотна рилска дивизия отстъпва обратно на левия бряг на Злетовска река
В края на втория ден Четвърта българска армия е отблъсната на изходните си позиции от началото на битката. Сръбският натиск отслабва след вестта за действията на Първа българска армия. В операция за овладяване на Пиротския укрепен лагер с две пехотни дивизии армията преминава Стара планина през Кадъбоазкия и Светиниколския проход. На 24 юни е завладян Княжевац. В същото време Царибродската група развръща 13-а пехотна дивизия и 1-ва софийска бригада от състава на Трета армия и настъпва по реките Нишава и Ерма и овладява югоизточните подстъпи на Пирот. Трънската група атакува хребета Букова глава в опит да си пробие път към Враня и прекъсне железницата между Стара Сърбия и Македония. Също на 24 юни части от Пета армия разбиват сръбската Дунавска дивизия при връх Китка и заплашват да се спуснат в долината на р. Пчиня към Скопие. Обезпокоено от тези български операции сръбското главно командване прекратява офанзивата си на Брегалница и прехвърля значителни войски за прикриване на направленията към Скопие и Враня.
Така завършва първото оперативно усилие в една безумна балканска касапница, отнело живота на 20 000 българи и 16 620 сърби.
