Легендите се раждат и живеят собствен живот навсякъде. Стига в тях да има посяти зрънца доброта, благородство и духовна сила. Раждат се спонтанно, в сърцата на публиката, която превръща героите в тях в идоли и пример за подражание. Няма значение дали е на кортовете на Уимбълдън, или на футболния терен в ямболското село Кабиле – мълвата за тях се носи по-бързо и от скоростта на сокола-скитник в небето.
Тече 15-ата минута на мача между отбора на Военноморските сили и ямболския „Щурмовик“ от Държавно военно първенство, когато нападателят на домакините е съборен, а съдията показва точката за дузпа. „Моряците“ от Варна и Бургас скачат, жестикулират и реват, че няма нарушение и наказателният удар е несправедлив. Съдията е от града на домакините, свири в Трета лига, но по-скоро не само не „подпира“ домакините, ами и свири спорните положения за гостите. Дузпата трябва да изпълни „десятката“ на „Щурмовик“ редник Мирослав Стефанов. Той пита фаулирания си съотборник, след това треньора, а накрая и ръководителя на отбора майор Минчо Златев. Всички се съгласяват и му казват да бие встрани и да „подари“ един гол на противника. „По-добре да изтървем. Ако сме по-добрия отбор, ще отбележим, когато трябва и ще победим“, казва майорът. Редник Стефанов вътрешно ликува, защото смята, че така е справедливо и благородно. „Ако си силен, изпитваш благородство, ако не – завист“, си казва той. Засилва се, бие покрай вратата вдясно, макар стражът да скача в обратния ъгъл. Никой не освирква Стефанов, но пък целият противников отбор му благодари за рицарския жест на феърплей. И понеже Господ връща, когато раздаваш, едва 3 минути по-късно точно Стефанов вкарва първия гол в срещата. Накрая ямболските „щурмовици“ бият с 3:0, но заради постъпката на редник Стефанов загубили няма – всички знаят, че са участвали в едно от големите тайнства на спорта – феърплея.
Мирослав попада в авиобаза Безмер на 19 години. След мечти за обещаваща футболна кариера и игра в Първа лига в България в отбора на „Верея“ още на 16 години, изведнъж всичко се срутва. Отборът фалира, а роденият в Ямбол, учил в спортното училище в Бургас и играещ в Стара Загора Мирослав е на кръстопът. Благородникът избира да отиде в гарнитурата под 19 години на Черноморец, която е във втора лига и се бори да не изпадне. „Не се получиха нещата, бяха 20 момчета на място, а ние отвън дойдохме още 20. Нямаше никаква спойка между играчите“, казва Мирослав, а отборът изпада в по-долна дивизия. На хоризонта няма нов отбор, в Трета лига няма пари и той не може да се прехранва. Опитва чрез познати да се „продаде“ в Испания – в третодивизионния „Терихон”. Но, за негова голяма изненада, видеозаписите на играта, правени от БФС и предоставени на „Верея”, липсват. „Или поне не ми ги дадоха. Не знам каква е истината, но на практика те нямаше да вземат нито лев, така, че не си направиха труда да ми помогнат. Това срути кариерата ми“, казва Мирослав. Без видеовизитка трансфер няма. И така на 19 години футболният възход на ямболската „десетка“ приключва безславно и типично по-български.
„Близо една година бях в шок, транс. Болката е голяма, че не ми се сбъдна мечтата след толкова много усилия. След толкова много натоварвания, единоборства краката ти са изкривени, имахме по 2 месеца в годината с по 3-4 мача на седмица. Невероятни физически натоварвания“, разказва Стефанов.
И тогава се появява перспективата „авиобаза Безмер“. „Понеже цял живот в главата ми е футбол, отначало ми бе много трудно. Има много учене, а аз съм скаран с учебниците. Но хората са много приветливи и отговорни към това, което правят. Чисто практически научих много неща с тяхна помощ, за да стигна дотук – младши авиомеханик, в група „Самолети и двигатели“ в еОПАТ (ескадрила „Оперативна подготовка на авиационната техника”). Всичко мога да го правя машинално, със затворени очи, знам всичко, което трябва, което беше и тяхната цел при обучението“, разказва Мирослав. – Преди не бях се качвал на самолет, дори и пътнически. Сега знам, че от мен зависи човешки живот, което е огромна отговорност. За 3 години това е гигантски скок.
Извън дежурствата и работните смени редник Мирослав Стефанов продължава с футбола. След големия шок от края на кариерата го спасява и местният треньор Тодор Пачев, който още на 18 години му подава ръка и го прави треньор на деца в частната си школа в Ямбол.
Фото мл. сержант Недялко Динев
„Талантът се вижда веднага. Но е по-вероятно дете, което не е толкова талантливо, с труд да постигне повече, отколкото талантливо и мързеливо. Уча децата да бъдат хора и да ценят и най-малкото, което имат. И да се трудят, за да постигнат това, което искат. Да забравят егото и да подават. Ще бъда щастлив, ако поне един от питомците ми стане професионалист. Да играе истински футбол, ако може в истинско първенство“, блестят очите на Миро. Той продължава напред. Не е забравил за мечтата си. Изповядва собствената си философска сентенция – „Парите са мотивацията, а семейството е истината“. За „щурмовика Кевин де Бройне“ от авиобаза Безмер всичко хубаво още предстои.
