Автор: Професор полк. о.з. Димитър НЕДЯЛКОВ
Кресненската битка през юли 1913 г. е определяна като „отбранителна победа“ на българите. Авторитети в българската и световната историография смятат, че в момента, когато настъпва примирието, обкръжаването на гръцката армия е било въпрос на ден-два.
Но уви. Философията на политиците „Всичко или нищо“ се превръща във „Философия на крушението.“ Как се стига до всичко това?
Румънското нахлуване през Дунав на 2 юли 1913 г. заставя кабинета на Радославов да търси примирие със сърби и гърци. Български пратеници са допуснати в Ниш, но съюзниците отказват да преговарят с тях. Четири дни по-рано в Скопие Пашич и Венизелос се договарят да продължат бойните действия, докато България се съгласи на предварителен мирен договор, който ще осигури допълнителни териториални придобивки на съюзниците в Македония.
Битката при Калиманци се води край едноименното винишко село между български и сръбски войски на 4 – 11 юли 1913 г., по време на втората балканска война. В тази битка Четвърта българска армия успява да спре настъплението на сърбите и възпрепятства съединяването им с гръцките войски в долината на Струма.
След неуспеха си в Брегалнишката битка българската Четвърта армия преминава към отбрана. Командването й е сменено: на мястото на генерал Стилиян Ковачев, който настоява за незабавно прекратяване на бойните действия, е назначен генерал Вичо Диков. В доклад до правителството на 1 юли помощник-главнокомандващият генерал Радко Димитриев констатира, че вследствие на боевете дотогава Четвърта армия е „силно разстроена“ и е „едва в състояние да води отбранителна война“. Сръбската офанзива към Царево село от 4 юли е съгласувана с действията на гръцката армия по поречието на Струма към Горна Джумая.
За да неутрализира заплахата от гърците и да предотврати обединяването им със сърбите генерал Диков прехвърля от Драмче на юг резервната си 2-ра бригада от 2-ра дивизия. На 8 юли гърците настъпват от Беяз тепе и разбиват 51-ви пехотен полк, но при Трабатовище са спрени от българските подкрепления, дошли от север.
След стабилизирането на фронта срещу сърбите българското командване струпва значителни сили под Беяз тепе. Оттук на 14 юли то започва Кресненската операция за обкръжаване на гръцката армия, проникнала до Горна Джумая. Въпреки поканата на румънското правителство за мирна конференция в Букурещ, на която българите откликват, гръцкият крал Константин I не спира настъплението
на армията си.
На 13 юли гърците завземат Симитли. На 14 юли гръцката флота стоварва десант в Дедеагач. Българските военни и цивилни власти се изтеглят от Западна Тракия непосредствено преди това.
На 14 юли български части от Четвърта армия, усилената Втора армия и Западнородопският отряд започват Кресненската операция. Битката за Кресненския пролом между гърци и българи е последното голямо сражение от Междусъюзническата война.
В резултат на настъплението гръцките войски се отдалечават на 100 км северно от продоволствената си база в Демирхисар. Маневрирането им е затруднено от насечения от планини терен в поречието на Струма, а снабдяването и придвижването на артилерията става трудно по пътища, разбити от отстъпващите българи и задръстени от бежанци.
Българското командване решава да се възползва от тези обстоятелства. След победата над сърбите в Калиманската битка, то насочва към гръцкия фронт значителна част от своята Четвърта армия. На гръцкия фронт са прехвърлени и части от Първа армия, воювали от началото на войната в поречието на Тимок. Така българите постигат числен превес над противника (110 батальона, 10 ескадрона и над 40 батареи от българска страна срещу 84 батальона, 12 ескадрона и 37 батареи от гръцка, но подразделенията не са в оптималния си размер заради претърпените загуби в първите седмици от войната). Превесът е по-отчетлив по фланговете, които съгласно директива на Главното командване от 12 юли трябва да настъпят и обкръжат гръцките войски в Кресненското дефиле. Воденето на операцията е поверено на генерал Михаил Савов, командващ съединените Втора, Четвърта и Пета армия.
Към началото на настъпателната операция българските войски на фронта от Голак планина на запад през Горна Джумая до Якоруда на изток са разделени на три оперативни групировки.
Дясната, най-силната група се състои от частите на Четвърта българска армия по горното течение на Брегалница под общото командване на генерал Вичо Диков. Нейната задача е да настъпи през Влахина и Малешевската планина до моста Сали ага при Йеникьой, южно от Кресненския пролом.
Централната група се състои от Втора българска армия с командващ генерал Никола Иванов. Нейните формирования трябва да приковат пред Горна Джумая гърците, настъпващи на север от пролома по двата бряга на Струма.
Лявата група включва Самоковския отряд на генерал Радой Сираков, който прегражда рилските проходи между Царев връх и Белмекен, и Западнородопския отряд на генерал Васил Делов около Якоруда. Целта пред Сираков и Делов е да контраатакуват гърците в горното поречие на Места, да завземат седловината Предела и да се спуснат към Кресненския пролом при Симитли и Крупник, така че съвместно с групата на Диков да обкръжат основните сили на противника.
Настъплението на Самоковския и Западнородопския отряд започва още на 13–14 юли, но се развива бавно през труднопроходимия терен. В това време на левия бряг на Струма гърците напредват към Горна Джумая. Така на 14 юли се стига до боеве при Ораново, Церово и Огняр махала. Опрени на кота 1378 (в югозападните покрайнини на Рила), части от 3-та балканска дивизия дават отпор на 6-а гръцка дивизия, но флангът им е атакуван откъм Предела от 7-а дивизия. По нареждане на генерал Иванов през нощта срещу 15 юли българите се оттеглят северно от Горна Джумая. Артилерията им, разположена по дъбравските височини, не допуска противника да влезе в града.
Гърците прекратяват настъплението, за да прехвърлят войски към фланговете си, застрашени от българите на Предела и във Влахина. Генерал Кутинчев, заменил Иванов в командването на Втора армия, се възползва от това, преминава в контранастъпление на 17 юли и достига отново кота 1378.
На 16 юли Западнородопският отряд и една колона от Самоковския отряд завземат Мехомия, разгромяват гръцкия ариергард, оставен в района, и завземат Предела, излизайки във фланг и тил на гърците пред Горна Джумая. На следващия ден Сотилис развръща дивизията си срещу Делов и го принуждава да отстъпи на 2 км източно от прохода. В този момент закъснелите части на Самоковския отряд се появяват на хребета Арисваница, на север от Предела, и спират гръцкото контранастъпление.
През следващите два дни българите продължават настъплението по южните сплонове на Влахина. Настъплението на дясната българска групировка е отслабено значително от опасността самата тя да попадне в обкръжение, докато напредва към южния изход на Кресненския пролом. Опасността иде от групата на генерал Мосхопулос, която от 15 до 17 юли щурмува в участъка между Струма и централните склонове на Влахина с намерението да се съедини със сърбите при Царево село.
Докато настъплението към София се развива успешно, гръцкият крал Константинос отклонява румънското посредничество
за примирие. В разгара на битката за Кресна обаче той изпраща телеграма до Елевтериос Венизелос, в която заявява, че гръцката армия е достигнала „пределите на физическата и моралната издръжливост“, и иска от министър-председателя да издейства незабавно прекратяване на огъня. Примирието, договорено в Букурещ, настъпва в ранния следобед на 18 юли.
Мирният договор на България с бившите й съюзници и Румъния е сключен в Букурещ на 28 юли 1913 г. след преговори, които продължават десет дни. С договора България отстъпва на Румъния Южна Добруджа. Новата българо-сръбска граница е прокарана по вододела между Вардар и Струма, а българо-гръцката – по Беласица и Места. С Цариградския договор от 16 септември 1913 г. България си запазва Беломорска Тракия, но оставя Одрин, Лозенград, Бунархисар и Люлебургас в Османската империя.
С Междусъюзническата война приключва един по-продължителен период на военни действия, обхванали Балканите с известни прекъсвания от септември 1912 до юли 1913 г. Един от резултатите е значителна промяна на политическите граници на полуострова. С похода към Одрин Османската империя успява да си върне Източна Тракия, но в равносметката от двете балкански войни губи най-много територии. Сърбия и Гърция излизат от конфликта с почти удвоена площ. Въпреки поражението си от лятото на 1913 г., България успява да запази част от придобитите в първата война земи в Македония и Тракия, но отстъпва Южна Добруджа. При нея съотношението между териториално уголемяване и дадени жертви е най-неблагоприятно, в сравнение с данните за останалите бивши членове на Балканския съюз.
Съществени промени претърпява и етническата карта на преразпределените територии. Стотици хиляди местни жители, оказали се част от етнически и религиозни малцинства в новите политически граници, са подложени на физически и икономически натиск от мнозинството и търсят убежище в своите национални държави.
