Подтикната от руската агресия в Украйна, НАТО се връща към своята изначална мисия – териториалната отбрана. В комюникето от Срещата на върха на Алианса от миналата седмица изрично се казва, че „Руската федерация е най-значимата и директна заплаха за сигурността на съюзниците и за мира и стабилността в евроатлантическата зона“. До тук всичко е ясно. Но какво правеха тогава на форума във Вилнюс ръководителите на четири държави от Азиатско-Тихоокеанския регион – премиерите на Япония, Австралия и Нова Зеландия и президентът на Южна Корея? Тези страни очевидно не са кандидатки за членство в НАТО, нито пък Северноатлантическият пакт смята да включва тяхната защита в своите военни планове.
Отговорът на горното питане трябва да бъде търсен в две основния направления. Първо, определената като „най-значима и директна заплаха“ Русия не е само европейска, но и азиатска държава – близо половината от тихоокеанския бряг на Азия е на руска територия. Второ, поне четири от 90-те точки в заключителното комюнике от срещата във Вилнюс са посветени на Китай – доминиращата сила в източноазиатския регион, която също поставя много въпросителни пред сигурността на страните от НАТО. Наистина, в Европа Алиансът се фокусира върху териториалната отбрана, но в същото време се прави констатацията, че „заплахите, пред които сме изправени, са глобални и взаимосвързани“.
Нека да погледнем по-детайлно към констатациите от комюникето от Вилнюс, които разгневиха Пекин. „Заявените от Китайската народна република (КНР) амбиции и политики, включващи принуда, отправят предизвикателство към нашите интереси, сигурност и ценности.
КНР използва широк спектър от политически, икономически и военни инструменти за увеличаване на своето глобално присъствие и проектиране на сила, оставайки при това непрозрачна по отношение на своята стратегия, намерения и военно изграждане. Злонамерените хибридни и кибероперации на КНР, а също така нейната конфронтационна реторика и дезинформация са насочени срещу съюзниците и нанасят ущърб на сигурността на Алианса. КНР се стреми да контролира ключови технологични и промишлени сектори, критически важна инфраструктура, стратегически материали и вериги за доставки. Китай използва своите икономически инструменти за създаване на стратегическа зависимост и усилване на своето влияние. Стреми се да подкопае основаният на правила международен ред, в това число в Космоса, киберпространството и в морския домейн“.
В резюме – Китай, естествено не заплашва териториалната цялост на страните от НАТО, но има и други способи и направления за проявяване на агресивност, които предизвикват загрижеността на съюзниците от Алианса. Специално е обърнато внимание, че Пекин използва тактики на принуда и полага усилия да раздели страните от НАТО. Впрочем, по подобен начин действа Китай и спрямо ЕС – заобикаляне на съюзните институции и опити за договаряне с отделни страни членки.
През призмата на войната в Украйна, това, което безпокои НАТО, е „задълбочаването на стратегическото партньорство между Китай и Русия и техните взаимно подсилващи се опити да подкопаят базираният на правила международен ред“. Страните от Алианса отправят призив към Пекин да осъди руската война срещу Украйна, да се въздържа от всякакво военно подпомагане на агресора и да спре да приглася на фалшивия руски наратив за войната. Посланието на НАТО към Китай е ясно: ние не можем да си затворим очите за това, че вие подкрепяте нашия противник. Но все пак Северноатлантическият пакт остава отворен за конструктивен ангажимент с Пекин, се отбелязва в комюникето от Вилнюс. Ясно е, че НАТО в никакъв случай не поставя Русия и Китай на една плоскост, китайците не са тръгнали да нападат съседите си и освен това са основният търговски партньор за европейските съюзници от Алианса.
Всичко казано до тук обяснява защо динамиката на сигурността в Азиатско-Тихоокеанския регион засяга НАТО. И защо Северноатлантическият пакт се стреми да развива близки съюзнически отношения с Япония, Южна Корея, Австралия и Нова Зеландия – държави с мощна постиндустриална икономика, които осъдиха агресията на Владимир Путин срещу Украйна и се присъединиха към икономическите санкции срещу Русия. С тези четири страни НАТО е в процес на подписване на т.нар. индивидуални партньорски програми, регламентиращи тясното сътрудничество в борбата с нетериториалните заплахи за сигурността като кибер атаките, опитите за налагане на технологично превъзходство и хибридните действия.
Япония е най-големият е най-важен източноазиатски партньор на НАТО. Първите съвместни военни учения между Алианса и японската армия бяха организирани през 2014 г. непосредствено след като Русия анексира Крим. Четири години по-късно Япония откри свое представителство в щаб-квартирата на НАТО в Брюксел. На срещата във Вилнюс генералният секретар на Алианса Йенс Столтенберг заяви, че „НАТО няма по-близък съюзник от Япония“.
Не съм сигурен, че това е вярно, а къде тогава остава Украйна? Но думите на Столтенберг са знак за почти пълната идентичност между геополитическия курсове, следвани от НАТО и от Япония.
На срещата във Вилнюс обаче така и не бе взето решение за откриване на офис на НАТО в Токио, въпреки че имаше очаквания това да се случи. Подобни офиси Алиансът вече има в Ню Йорк при ООН, във Виена при ОССЕ, а също така в Босна и Херцеговина, Грузия, Кувейт, Молдова, Сърбия и, разбира се – във воюваща Украйна. Интересно е, че до сега функциите на представителство на НАТО в Токио изпълнява посолството на Дания. Идеята за отваряне на граждански офис на Алианса в Япония, който да спомага диалога между НАТО и страните от целия Азиатско-тихоокеански регион, е стара, но върху нея акцентира Столтенберг по време на посещението си в Токио в началото на тази година.
Според публикации в японските медии, срещу откриването на офис на НАТО в Токио се е обявила Франция, опасявайки се, че такава стъпка може да навреди на нейните икономически отношения с Китай. Без да разполагам с конкретна информация, аз се сещам за поне още две държави от НАТО, които ценят много връзките си с Пекин и вероятно също не биха желали да го дразнят – Италия и Унгария. И наистина, китайците се отнасят много ревниво към проникването на извънрегионални играчи в полето на сигурността в Източна Азия. Ясно е, че против задълбочаването на връзките между НАТО и Япония са и Русия и Северна Корея, но тяхното мнение едва ли е особено важно за Северноатлантическия пакт. Все пак Столтенберг каза, че въпросът за отварянето на офис в Токио остава на масата и може да се очаква положително решение в бъдеще.
В заключение – основен акцент във военните планове на НАТО е регионалната сигурност, но организацията неизбежно има и глобален обхват. Това произтича от надтериториалния характер на някои от съвременните заплахи – те могат да идват от Космоса, от компютърните мрежи на някоя неприятелска държава, или от пропагандните послания, генерирани в една част на света и разпространявани в другия му край. А и да не забравяме, че сега НАТО се конфронтира с държава-кентавър – главата на Русия е в Европа, но туловището й е в Азия и опира на Тихия океан.
Двете отсъствия
Фото НАТО
Ако говорим за региона на Източна и Южна Азия, две отсъствия направиха впечатление на срещата на върха във Вилнюс. Първо, в литовската столица го нямаше президентът на Индия Нарендра Моди, и второ, в заключителното комюнике не се споменава името Тайван. Явно най-многолюдната държава в света не е в евроатлантическия геополитически лагер и въпреки конфронтацията си с Китай, не би желала да се сближава с НАТО. Това е знак, че живеем в многополюсен, а не в двуполюсен свят.
А Тайван си остава твърде деликатна тема, по която НАТО не желае да се конфронтира с Китай. Подобно на съседите си Япония и Южна Корея, островната република също има мощна постиндустриална икономика и е на страната на Украйна в сегашната война, но е с неизяснен международно-правен статут – страните от НАТО признават за легитимно китайско правителство това, което резидира в Пекин, а не в Тайпе. Каквато и военна помощ и гаранции за сигурността да предоставят САЩ на Тайван, това си остава въпрос на техните двустранни отношения, който не може да бъде проектиран в по-широката рамка на НАТО.
