Доц. Минчев, как срещата на НАТО във Вилнюс рефлектира върху средата за сигурност в Европа?
Общият отговор на въпроса, какво се случи във Вилнюс е, че това е поредна стъпка в съживяването на НАТО като организация, която пази европейското и атлантическото пространство от агресия от Изток. НАТО повишава категорично и настъпателно присъствието си на своя източен фланг. Вземат се и нови мерки, свързани с това Алиансът да има по-категорично присъствие в Черно море. НАТО установява една хегемония в Балтийско море с приемането на Финландия и Швеция за членове. Но това е и поредна стъпка в развитието на конкретни организационни форми на повишаване на сигурността на източния му фланг от Черно до Балтийско море в контекста на руската агресия срещу Украйна. След 1989 г. НАТО премина през интересен процес на вътрешно развитие. Започнаха интензивни разговори за това, че Алиансът е изчерпал мисията си с рухването на Съветския съюз като заплаха – популярни бяха тези разговори и в Западна Европа, и в Северна Америка, в либерални среди там. Но в средата на 90-те се активираха кандидатурите на централно и източноевропейските страни за членство в Алианса, тъй като за политическите елити в тях беше очевидно, че с отсъствието на традиционни предизвикателства пред сигурността има ситуация, която не е просто нова международна система, а времеви буфер, в който Русия е до голяма степен рухнала под тежестта на отломките на Съветския съюз. Но че тя е страна-геополитически фактор от първостепенно значение, който многократно в историята си в последните над 300 години е преживявала подобни катастрофи на своята имперска проекция. И след това се е възстановявала и е възобновявала и имперските си ресурси, и имперските си амбиции.
От тази гледна точка Централна и Източна Европа категорично пожела да стане част от Алианса и така да получи гаранции, че демократизацията и еманципацията от съветската империя, от историческата фаза на развитие на Руската империя, наричана Съветски съюз, няма да е обратима, а гарантирана от Алианса. И това вдъхна нов живот в НАТО като северноатлантически военнополитически съюз. Но тъй като Западът държеше да развива позитивни партньорства, дори съюзнически отношения с Русия, доколкото е възможно в епохата след края на Студената война, разширението на НАТО бе дефинирано и насочено вече не към сдържане на руската опасност, а към изграждане на Алианса като обща евроатлантическа система за сигурност. Това продължи десетилетия и едва след анексията на Крим и стартирането на гражданската война в Донбас определени „звънци за събуждане” на западните политически и стратегически общности алармираха, че Русия може да се окаже една не просто възраждаща се имперска конструкция, както Путин декларира това през 2007 г., но и нарастващо агресивна възродена имперска конструкция. И оттук започнаха поредицата инициативи на НАТО от срещите в Уелс, Мадрид и други, на които се взеха мерки за укрепване на източния му фланг за евентуално сдържане на последваща руска агресивност. И сега с агресията на Русия срещу Украйна имаме нова фаза на укрепването на източния фланг, като срещата във Вилнюс е много важна разделителна линия. Не се стигна до това да бъде поканена открито Украйна за член на НАТО заради възможното активиране на член пети от Устава му, равностойно на ескалация на враждебността между Запада и Русия. Това беше сдържащият механизъм да не се отправи директна покана. Но беше възродена структурата на комитета Украйна-НАТО, където ще се решават основни стратегически задачи, някои от тях много по-значими за украинската сигурност в тези условия, отколкото дори просто членството. И ще се разработват все по-конкретни и по-активни инициативи за развитие на източноевропейската отбрана. Включително и с конкретни предложения като бригадата, която ще се формира в България, Румъния и други източноевропейски страни, новата роля на НАТО в Черно море, качествено новата му роля в Балтика и т.н.
А как се очертава да се развие черноморската зона за сигурност?
Това са открити въпроси, въпреки че са взети решения за засилване на стратегическата проекция на НАТО в Черно море. Но техен конкретен отговор няма, защото Турция продължава да настоява за спазването на Конвенцията от Монтрьо от 1936 г., която ограничава военното присъствие на нечерноморски държави. В този смисъл е важно да се намери модус, който да позволи за по-дълги периоди да присъстват военноморски съдове и на други натовски партньори в Черно море. И една от възможностите е наистина да се ползват флаговете на страните-членки с излаз на бреговата черноморска ивица. Тя обаче няма да се реализира лесно поради съпротивата на Анкара като гарант за Конвенцията. Идеята за натовска флотилия в Черно море, лансирана от румънския президент преди 7-8 г., за обща военноморска сила между Турция, Румъния и България е също трудно осъществима, защото би представлявала на практика турска флотска сила – България и Румъния имат пренебрежимо малки военноморски сили. Добра възможност е да се договори флотилия от съдове на всички натовски страни в Черно море, плаваща под знамената на Румъния, България и Турция, но с общо командване от НАТО.
Докъде ще стигнат руските претенции и постижими ли са някои цели на Русия във войната срещу Украйна?
На този етап няма конкретен отговор за мен като политически анализатор в сферата на сигурността. Но резултатите от украинската контраофанзива срещу руската армия на окупираните от нея територии в Източна Украйна ще са до голяма степен основата, върху която ще се развиват политическите планове за справяне с кризисната ситуация в зависимост от степента на успех на украинската армия. Не трябва да сме идеалисти за това какво е възможно в това направление, тъй като Русия се изложи тежко през първата година на агресията си в Украйна, но тя е огромен стратегически и военнополитически фактор. И ресурсите й са големи и е възможно в даден момент тя да ги мобилизира, концентрира и насочи. Затова няма да е лесно да се постигне категорична военна победа срещу руската агресия в Украйна. Това ще изисква време и най-близката до позицията на повечето военни експерти и наблюдатели е прогнозата, че войната ще продължава с различна степен на интензивност по-дълъг период от време, отколкото на нас всички ни се иска.
Очертава ли се като паралелен ефект от войната да се прочисти Русия от малцинствата, мобилизирайки по-масово техни представители за фронта?
Това е едно от нещата, които президентът Путин започна да прави от първия етап на войната. Видяхме силно присъствие на различни етнически категории от периферията, от Далечния Изток на Русия, на първа линия на сраженията. Което може и да продължи, още повече, че за президента е важно да поддържа степен на „приспиване” на общественото мнение сред мнозинството от руските граждани. Защото ако войната се озъби срещу повечето руски домове с жертви от фронта, с партизански действия в самата Русия, това ще доведе повече проблеми за властовия монопол на президента в Руската федерация. Но важна характеристика в страната по време на войната е дълбоката вътрешна чистка в средите на руската армия и отчасти на специалните служби, свързана с факта, че режимът на Путин охотно използва частните военни компании от типа на „Вагнер” и чеченските формирования, лично предани на Кадиров. И цената на използването на тези по-опитни и успешни бойни формирования на фронта е тази, че главатарите им изискаха повишаване на своето политическо влияние върху Кремъл. Което доведе до противоречията във военния елит на Русия. И днес текат тези процеси на вътрешно прочистване, които могат да се окажат драматични. Те са част от опитите на президента да укрепи режима си, тъй като агресията в Украйна ще продължава по-дълго, отколкото са оптимистичните му очаквания за това.
А допускате ли идването и на „нов Горбачов” в Москва?
Специалистите по руска история са категорични, че в „смутни времена” тези кризи не създават в условията на разпада ясна перспектива за това, в каква посока би се развивала Русия.
Режимът на Путин ще се изтощи и изхаби в процеса на тази война, но какво ще бъде наследството му е все още рано да се каже. Първият вариант е начело на Кремъл да дойде още по-тежка милитаризирана диктатура, която напълно да премахне и формалните признаци на представително управление. Другият – да настъпи процес на либерализация, на демократизация, което е най-малко вероятен вариант. И третият, най-тежкият за самата Русия – да се засилят процесите на вътрешен разпад, който да засегне самата конструкция, да се застраши съществуването й и интегралността на руската държава. Всеки от тези варианти е рисков за света, няма добър вариант на Москва за излизане от капана, в който я постави агресията й срещу Украйна. Но разпадът може да доведе и до ескалации, които е рано да се предвидят по мащаб и опасност.
Ще повлияят ли президентските избори в САЩ върху развитието на Алианса и войната в Украйна?
Много важно е как ще се развие избирателният процес. По-радикалноконсервативните кръгове около Тръмп и някои публични коментатори са категорично против военната подкрепа за Украйна от страна на администрацията на президента Байдън. Така след вота може САЩ да се окажат с много по-малък ангажимент или с отдръпване от ангажимента си към Украйна. Това обаче не е много вероятно, защото тепърва предстои процесът на т.нар. предварителни избори, където засега в Републиканската партия води Тръмп, но могат и да настъпят размествания в позициите на кандидатите. А в Демократическата партия засега няма сериозен кандидат срещу Байдън. Категорични прогнози са невъзможни за победителя в Белия дом през ноември 2024. Но в САЩ добре функционира механизмът за управление на външната политика и международните интереси на страната.
Трудно е да обърнеш американската външна политика на 180 градуса по какъвто и да е значим ключов проблем, дори при драматична смяна на караула в Белия дом. Защото остават Конгресът и Сенатът, както и реалните обвързаности на президента към мейнстрийма на американската външна политика.
Ще остане ли единен ЕС след изборите за Европарламент догодина по отношение на политиката за сигурност и за развитието на Алианса?
ЕС се събуди след агресията на Русия в Украйна, тъй като 30 г. европейските елити оставаха с широко затворени очи по отношение на Москва, толерираха Путин. И упорито вярваха, че каквото и той да прави, ще успеят да го убедят, че партньорството със Запада е основна посока на една успешна руска политика. И дори агресията на Москва в Украйна през 2014 г. не успя да събуди Европа. Но 24 февруари 2022 г. беше алармата за елитите на стара Европа, които разбраха, че не става въпрос само, че „нашият приятел Владимир иска да си вземе това, което смята, че му принадлежи от Украйна” като периферия на постсъветското пространство. А че нашият бивш приятел Владимир иска възраждане на Русия в мащабите на Съветския съюз, чието разпадане той счита за основна геополитическа катастрофа на ХХ век. Т.е. нападението срещу Украйна не е просто вътрешна работа на Путин в постсъветското пространство, а е обявена война на цяла Европа. Защото в случай на успех на Русия в Украйна, ще следват други страни от Източна, Централна Европа и Балканите като етапи във възстановяването на огромната геополитическа проекция, която СССР имаше до края на 80-те г. Източноевропейците многократно повтаряхме това на Западна Европа, но оттам ни убеждаваха, че будни сънуваме кошмари. Е, оказаха се реалност. Затова какъвто и да е съставът на следващия ЕП, ориентацията към засилване на Европа като отбранителен фактор, който да допринася значително за собствената си сигурност, няма лесно да се отслаби. Дори и популистките партии, много от тях – пропутински, да увеличат присъствието си в Брюксел, основното направление на европейската политика ще остане същото.
А каква ще е сферата на сигурността и отбраната у нас „на другия ден” след войната?
България на този етап инкасира тежки потенциални загуби в преструктурирането на източноевропейското геополитическо пространство. Тя си беше скрила главата като щраус и с примирена проруска позиция пропускаше шансовете си да участва в драматично променената геополитическа картина на Източна Европа. Има нов геополитически център около Полша, Украйна, Прибалтика, вече и с Финландия и Швеция. Силно се измества геополитическият център на влияние в Европа на изток-североизток. Към него принадлежи и Румъния, основен партньор на Полша в стратегията на НАТО за развитието на източния фланг.
От югоизток бързо нараства геополитическата вълна на Турция, която вече не е просто преден пост на Запада, а е страна с геополитическа проекция на Балканите, в Близкия Изток и в Кавказ. И може да играе собствена роля, често в ущърб на европейските и на атлантическите интереси, а надрегионална стратегическа роля тя отдавна има. Гърция, която през Студената война беше най-слабият член на НАТО със силно антиатлантическо обществено мнение, днес е основен партньор на САЩ и НАТО на югоизточния му фланг. Нейните аргументи за това са застрашеността й в основните спорове с Турция. И тя е все по-активен партньор в Алианса. Западните Балкани от години са регион на сблъсъци на руски и други интереси. В тази ситуация България е актуално застрашена и от лоша репутация на мърлява квазидържава в сивата зона на Югоизточна Европа. На фона на тези геополитически преструктурирания страната ни е в периферна и незащитима роля, която може да е пагубна, ако срещне съперници в новата ситуация. Но буквално за седмици новото ни правителство категорично върна България на картата на НАТО и на ЕС, на общите европейски и атлантически усилия за подпомагане на Украйна. Така че първите резултати са обнадеждаващи, но България няма собствена концепция, визия за мястото и печелившата й роля в цялата ситуация на динамична геополитическа промяна в Европа и конкретно – в Източна Европа.
