Или как се вади плъх от меда в артелната, разказва неподражаемият сладкодумец и историк, познат от предаването на БНТ1 „Денят започва с Георги Любенов“.
Това не е интервю. За да пресъздадеш неподражаемия хумор и витиеватия словоред на историка професор Петър Стоянович, ти е нужно нещо повече от обикновената вестникарска хартия. Трябват ти телевизионно студио, камери, предаване на живо и един разчупен водещ, най-малкото от ранга на сутрешния Георги Любенов. Така че това е преразказ, ако позволите тази метафора, и то с елементи на разсъждение.
Да започнем отначало. Петър Стоянович е роден на 25 юни 1967 г. в София. Правнук е на Иван Стоянович – Аджелето, националреволюционер, съединист, създател на българските телекомуникации, журналист, народен представител, създател на първата българска телеграфна агенция, дипломат и царски съветник. Дядо му д-р Петър Стоянович, завършил „Държавни науки“ в Германия, е тютюнев експерт, генерален директор на концерна „Реемсма“ в Хамбург за Югоизточна Европа, съден от „народния“ съд. Един от основателите, първи капитан и дългогодишен председател на ФК „Левски“. Баща му Иван Стоянович (1930–1999) е кинокритик, журналист и писател. Майка му Ани Бакалова (1940–2016) е известна театрална и филмова актриса.
Самият Петър Стоянович е доктор на историческите науки, професор в Българската академия на науките, журналист, политик, министър на културата в 92-рото правителство. По време на управлението на ОДС (1997– 2001) е парламентарен секретар и началник на кабинета на бившия министър на външните работи Надежда Михайлова. Заема и висши партийни постове в СДС и в ПП „Движение „Гергьовден“).
Но да се върнем на нашия разказ. Ученикът Стоянович завършва Немската езикова гимназия (тогава 91 НЕГ „Карл Либкнехт“), по-онова време единствената такава в столицата.
Идва време за отбиване на военната редовна служба. И тук започва нашият разказ. „Никой никога не ни е попитал по никакъв повод дали искаме първо да служим, или искаме първо да си завършим висшето образование. Е, имаше някакви профилирани специалности като биофизика, които позволяваха да се откачиш от казармата и един мой съученик така направи, но аз нямаше да мога да изкарам и половин семестър биофизика. Така че влязох да служа с набора си на общо основание с всичките там проникновени подробности на медицинската комисия“, разказва професорът.
Оказва се, че
фамилията му изобилства от висши царски офицери
включително двама началници на генералния щаб. Генерал-майор Вълко Велчев, командвал 2-ра, 4-та, 8-а и 11-а пехотна дивизия; генерал-лейтенант Константин Лудвиг Лукаш, началник Щаба на войската в периода 1941–11 май 1944 г.; Стефан Нойков, полковник от генералщабното ведомство, командир на 8-и пехотен приморски полк, загинал от раните си при атентата в църквата „Света Неделя“; генералите Никола Генев и Стилиян Ковачев.
В резултат на това над цялата фамилия на д-р Стоянович след 1944 г. надвисва сянката на клеймото на ”народния” съд. „Ако не беше така, сигурно и аз щях да бъда офицер или най-малкото щяха да ме пратят в Школата за запасни офицери в Плевен. А за ония, които не бяхме връзкари, армейски генерал Добри Джуров (тогава министър на Народната отбрана) беше издал заповед да служим поне на 200–300 км от София. Така една хубава сутрин осъмнах с повиквателна за поделение 28140, Стара Загора – наследник на 8-и артилерийски Тунджански полк. Дотогава в Стара Загора не бях стъпвал освен с колата напът за морето. И така започна всичко…“, спомня си той.
Поделението е малко, техниката – уникална за времето си: БМ-21 „Град“, съветска 122-мм реактивна система за залпов огън, монтирана на шаси на „Урал-4320“, което само по себе си представлява революция при катюшите. „Нямам представа защо ме пратиха там, но – Слава Богу! – добре, че не бях в „кашимерията“ в Симеоновград, гранични войски или някоя танкова бригада. Та така, хванах влака и чао, бамбино!
Нула номер, гащи, якички, фланелки – и заминаваш
Казармата си беше неподправено усещане за пълна трансформация, шлайфане на главата, ставаш като билярдна топка“, разсъждава нашият герой. „За нас като градски момчета казармата беше краят на света. Но свикваш с всичко – да живееш с други хора, да си подстриган нула номер, да се храниш под час, да спиш под час.“
А имало ли е „гонка“, „чанч“ от страна на старите? Все пак софиянци бяха, меко казано, недолюбвани в поделенията из провинцията. „Трябва да призная, че не съм видял и на йота от онова, което наричаха „издевателства“ от страна на старите“. Е, влизал е 5–6 пъти в ареста, разбира се, без особена причина, но поради красивия си почерк и умението да пише на машина бързо е „засмукан“ от старшината на ротата, което обаче не го спасява от нарядите и ученията.
По една щастлива случайност, предизвикана от именития му баща, в края на първата си година редник Стоянович е командирован във Военната киностудия, където днес се намира нашата редакция. „Всички масовки ги правеше БНА, по Балкана снимахме някаква историческа сага, мисля, „Под игото“. Полковник Георги Златинов се казваше началникът на киностудията. Два месеца-два месеца, кой ти го дава, много съм благодарен. Направо си беше една домашна отпуска. При това с личния подпис на генерал-полковник Атанас Семерджиев! Като се върнах в Стара Загора, от гарата – направо на полигон „Корен“, на учение, но вече бях станал старо куче, беше друго.“
По линия на смешното и веселото, освен ужасното в душата, случки от казармения живот – много. Вадил е плъх от кацата с мед, всъщност тенекиена кутия, в които с движения
като в забавен каданс плува мишка
с дилафа я вадиш, хвърляш, а медът се раздава на личния състав за закуска. А прясно месо – само два пъти за цялата служба. На Празника на армията и за Деня на артилерията. Иначе консерви, кюфтенца с моркови, толкова вкусни, та чак да ти писне.
„Вие ме питате имам ли снимки от казармата – че откъде? В реактивен дивизион, ако се бяхме снимали, щяха да ни изпоарестуват всичките. Но в казармата, знаете, нищо не се губи, само си сменя собственика, тоест донесох си пълна униформа – зимна, лятна, питайте ме защо. И преди 10 години отидох на един бал с маски в Японския хотел, където дрескодът трябваше да е от 80-те години. И обрах точките с въшкарника, кубинките, якичката“, споделя професор Стоянович.
И допълва в заключение: „Нямаше смисъл обаче да служим две години. По-добре една. Вярно, поочупихме се, възмъжахме. Но да бяхме работили нещо втората година, по-полезно за народната република щеше да е“.
