Реформите на Дубчек не са подсказани от „западните империалисти”, те са замислени в Прага, казва доц. Борис Стоянов от Историческия факултет на Софийския университет.
- Доцент Стоянов, какви политически процеси протичат в Чехословакия през първите няколко месеца на 1968 г. и какво представлява т. нар. „Пражка пролет”?
- До втората половина на 60-те години на ХХ в. Чехословакия е сред най-верните сателити на Съветския съюз. Това е така благодарение на тогавашния комунистически лидер Антонин Новотни, който плътно следва съветската линия и забавя процеса на десталинизация. На 5 януари 1968 г. обаче Новотни е сменен като лидер на чехословашките комунисти от реформатора Александър Дубчек, който веднага предприема мерки за либерализиране на режима. Тяхната цел е да обновят социалистическата система, променяйки вътрешния й облик и поставяйки отношенията между Кремъл и източноевропейските сателити на по-равноправна основа. Тези мерки наричаме Пражка пролет. В началото те са насочени към даване на свобода на словото, ускорено реабилитиране на жертвите на сталинските репресии, спиране на преследването на инакомислещите, подобряване на стандарта на живот. В резултат цензурата е премахната, появяват се неформални клубове, в пресата свободно се обсъждат престъпленията и недъзите на режима и се води дебат за възраждане на политическия плурализъм отпреди преврата през 1948 г. Важен момент е освобождаването на много от старите сталинистки кадри. Впоследствие е дадена свобода на вероизповеданията и на пътуванията, засилена е ролята на парламента. Правителството вече е отговорно пред депутатите, а не пред висшето партийно ръководство. Все повече се говори за чехословашкия национален интерес и за независимост от СССР. Очакванията са реформите да навлязат в решителната си фаза с решенията на XIV конгрес на чехословашката компартия, планиран за септември 1968 г.
- Т. е. – Дубчек либерализира системата, но не замисля геополитически завой за Чехословакия?
- Важно е да се отбележи, че Дубчек, който добре помни разгрома на Унгарската революция от 1956 г. и в голяма степен остава лоялен на Москва, няма намерение да унищожава социалистическата система и да срива структурите на Източния блок. Той неведнъж декларира интернационалната си солидарност и че няма да допусне интересите на Съветите в страната му да бъдат застрашени. За него е важно чрез либерализирането й политическата система в Чехословакия най-сетне да получи искрената подкрепа на обществото. И успява, макар за кратко. Неговите и на реформаторите идеи за „социализъм с човешко лице” са всеобхватни и се осъществяват по мирен път. Те не предизвикват напрежение и разделение, поради което са приети радушно от чехите и словаците.
А стига ли Пражката пролет и до чехословашката армия?
- Да, реформеният процес достига и до средите на Чехословашката народна армия. Промените там са значителни и първоначално са свързани с освобождаването на висши офицери с консервативни възгледи и замяната им с по-млади и реформаторски настроени. През лятото обаче, както и в другите сфери, те заживяват собствен живот. Така се стига до смелото предложение на 30 офицери за промяна на връзките със Съветската армия и реформиране на Варшавския договор. Случващото се в армията, но и в МВР буди тревога в Москва. Изцяло в болшевишки дух там предполагат, че с демократизацията на апарата за сигурност отбранителните способности на страната ще отслабнат и ще се подкопае Варшавският договор. Всъщност страховете са, че, останал без вътрешна защита, комунистическият режим в Прага може лесно да рухне.
- Само по този начин ли Пражка пролет застрашава тогавашното ръководство на СССР и каква е реакцията на останалите източноевропейски режими?
- Съветското ръководство наблюдава много внимателно събитията и от март 1968 г. чехословашкият въпрос става централен в дискусиите в Политбюро. То е недоволно от факта, че Дубчек не съгласува своите действия с Москва; притеснено е, че преданите му хардлайнери са освободени; бясно е от допуснатата свобода на словото, позволила Съветският съюз и съветската система да бъдат критикувани; загрижено е, че реформите могат да излязат извън контрол, което ще позволи на „контрареволюционерите” да повторят унгарските събития. Още през март Андропов предупреждава, че се върви към унгарски сценарий, а Шелест – че съдбата на социалистическата система е поставена под въпрос. В по-общ план Брежнев и неговите другари се страхуват, че усилията им да заздравят Източния блок се обезсмислят. Особено по линия на Варшавския договор. За тях Чехословакия повтаря Румъния. Напомням, че през 60-те години румънски войски почти не участват в общи учения и румънски офицери не се изпращат в съветските академии. Чаушеску издейства румънската армия да не бъде използвана срещу комунистически държави. По тази причина Букурещ не се включва в интервенцията от 21 август. Много по-силна е тревогата в средите на полското, източногерманското и българското ръководство. От самото начало Гомулка, Улбрихт и Живков се притесняват, че Пражката пролет може да прехвърли техните граници и настояват за твърд курс. Българският диктатор е сред първите, които настойчиво изискват военна намеса. По-късно към тях се присъединява и Унгария.
- Защо Москва решава да вкара войските на Варшавския договор в Чехословакия?
- До решението за инвазия не се стига веднага. В Кремъл са разделени на такива, които искат Пражката пролет да бъде веднага смазана, колебаещи се и трети, за които решението на кризата трябва да се търси по дипломатически път. Брежнев е по-скоро сред колебаещите се. Той дълго размишлява върху политически, а не военен изход. Паралелно политическият натиск върху Дубчек да ревизира курса нараства и от началото на август вече се отправят открити заплахи за намеса. След като Дубчек отказва да спре с реформите, в Кремъл стигат до извода, че това може да бъде постигнато само със сила. Решението за инвазия е взето на 17 август с характерното за ПБ на КПСС единодушие. Бързината, с която събитията се развиват в следващите дни, е продиктувана от желанието за превантивни мерки, така че да не успее споменатият конгрес на ЧКП да официализира, разшири и задълбочи новия курс.
- Армиите на кои страни вземат участие в силовото смазване на Пражката пролет, има ли съпротива и жертви?
- На военно равнище инвазията е планирана няколко месеца и се осъществява под кодовото име „Операция Дунав”. Брежнев държи официално това да не е едностранен акт на агресия и затова са включени военни подразделения от Полша, Унгария и България. Участието на ГДР е символично, за да не се провокира остра реакция от местното население, помнещо издевателствата на германските войници от времето на Втората световна война. Съюзническият контингент наброява не повече от 80 000 души. Разбира се, най-важен е съветският контингент от около 400 000 души с 2000 танка. Затова не е изненада и че командването е иззето от офицерите от щаба на Варшавския договор и е поверено на командващия сухопътните сили на СССР армейски генерал Павловски. С други думи, инвазията е съветско дело. Тя започва в нощта на 20 срещу 21 август 1968 г. За ден Чехословакия е окупирана, ръководството начело с Дубчек е свалено, а на власт са поставени верни на СССР хора. За да се избегне излишна жестокост, чехословашкият военен министър и президентът на страната Свобода нареждат армията и полицията да не оказват съпротива. Няма как обаче гражданите да бъдат задържани по домовете и те посрещат окупаторите с масови улични протести. Макар да не се стига до кръвопролитни сцени, напомнящи Будапеща от 1956 г., все пак не минава без жертви. Според най-новите оценки животът си губят 137 чехословашки граждани и около 110 окупатори, вкл. двама български войници. Смята се, че в следващите 20 години над 300 000 души бягат от Чехословакия, недоволни от настъпилия период на „нормализация”.
- Сред последиците от интервенцията е и т. нар. „Доктрина Брежнев”. Бихте ли изяснили какво представлява тя?
- Въпреки внушенията на съветската пропаганда, че авторите на реформите на Дубчек са „западните империалисти”, тези реформи са изцяло чехословашко дело, което пък е още една имиджова щета за Съветите. Повторение на подобен национален демократичен проект в други социалистически страни с всички произтичащи от това негативи става крайно неприемливо за Москва. Затова СССР си запазва правото да се намесва във вътрешните работи на сателитите когато и в каквато степен прецени, за да защити интересите си и да не допусне пробив в Източния лагер. Това е т. нар. „Доктрина на ограничения суверенитет”, известна и като „Доктрината Брежнев”. В годините на Студената война терминът бе използван, за да обозначи действията на СССР от 1968 г. до вълната от „нежни революции” през 1989 г. Всъщност тук няма почти нищо ново, защото съветските диктатори се придържат към този начин на действие, за да си гарантират статуквото, установено след 1947–1948 г., на пълно и безусловно подчинение на волята на СССР. Добре е да припомним, че източноевропейските държави бяха лишени от суверенитет близо 45 години.
- Намирате ли някакви аналогии между интервенциите на Кремъл в Чехословакия от 1968 и в Украйна от 2022 г.?
Макар разликата между двете кризи да е едва половин столетие, те се разгръщат в много различни исторически условия, поради което трябва да сме внимателни, когато търсим паралели. Днешната РФ е далеч от глобалните военно-политическа мощ и идеологическо влияние на СССР от периода на Студената война. Ако тогава съветската империя е всепризнат втори световен полюс, то съвременна Русия категорично не е водещата алтернатива на САЩ и трансатлантическия ни свят. В същото време Кремъл запазва крайно негативното си и враждебно отношение към всеки опит за поява и разгръщане на различен обществен модел в страни, които смята за част от сферата си на влияние. Успешните алтернативни образци са разглеждани като екзистенциална заплаха за авторитарното руско/съветско разбиране за политика на ограничена свобода и инициатива, контрол над обществото и икономиката, силна пропаганда и милитаризация. Както Брежнев не пожела да даде шанс на „социализма с човешко лице” в Чехословакия, така Путин пречи на появата на демократична и просперираща Украйна, част от ЕС и НАТО. Бидейки продукт на специфичните руски традиции и съветската система, те двамата изпитват сходна смесица от недоверие, ненавист и страх към външния свят, справянето с който им гарантира оцеляване. Справяне, което те разглеждат винаги по пътя на силата и агресията.
