Полковник Димо Илиев: Лидерът в армията казва „След мен!“, а не „Напред!“

Войната в Украйна учи, че от Зенитно-ракетните войски зависи всичко на бойното поле, казва командирът на Първа зенитно-ракетна база.

• Г-н полковник, предстои напускането Ви на поста командир на Първа зенитно-ракетна база заради навършването на пределна възраст. Какво ви донесе кариерата на военнослужещ в най-трудните години на прехода?

• Кариерата на офицера е трудна. Когато човек отиде във военното училище на 18 години, той си мисли, че светът е негов. Смята се за безсмъртен, има изграден характер. Когато влиза във военното училище, вижда, че, да, може да има характер, но изграждането му още не е приключило. Ти си човек, който е готов да прави революции, да взривява мостове, но разбираш, че не става само като разрушаваш стени. И започваш постепенно да правиш трезва оценка на обстановката, да придобиваш психическа устойчивост. Това носи формирането на характера, който по-нататък ти е полезен в службата като офицер. Научаваш се да формулираш правилно и да степенуваш задачите, което допринася за твоята собствена лична организация, до организацията на подчинените и възможността да изпълниш тези задачи. А службата в  Зенитно-ракетните войски носи възможност за концентрация, тъй като противовъздушният бой и зенитно-ракетният огън е кратък – той трае секунди. И за да изпълниш задачата, трябва да имаш пределна концентрация. А преходът в обществото изигра ролята на катализатор на всичко това. Той ускори процесите. Както казват психолозите, недъзите на обществото се виждат най-силно в затворена група, каквато е армията. А по време на прехода беше още по-затворена. Преходът даде възможност много по-бързо да се отсеят качествените хора, с които можеш да вършиш работа, които можеш да поведеш, и хората, които могат да те водят.
• Коя е историята, която е изисквала най-оригинални и неординерни решения?

• Сещам се за формированието „Куб“. То беше в състава на Сухопътни войски. Комплексите им се обслужваха в Шивачево, където по-късно поделението бе закрито и ние получихме наличния при тях ЗИП. За съжаление, нямахме право да извършваме такъв обем регламентни работи и замяна на повредени блокове. Това беше парадоксът – имаме части, но не можем да ги заменим и да доведем въоръжението до годност за използване. И тук започна един процес – момчетата от формированието в Стара Загора заедно с инженери разработиха методика, по която да започнем замяната на тези блокове. Това го направихме бързо, но процесът по утвърждаване на тази методика, по пречупване на начина на мислене беше по-дълъг – около 5 години трябваха да убедим командванията на всички нива, че това можем и трябва да го направим. Преди 2 години тази методика беше утвърдена и ние през 2021 и 2023 г. на стрелбите на Шабла направихме 10 пуска с вече ремонтирани ракети със сменени блокове за управление. Общо имаме възстановени над 30, което е огромен плюс. Централно участие в този процес има един легендарен командир на формированието в Стара Загора – о.з. подполковник Пеньо Неделчев. Всичко зависи от личния състав. Както е казал народът – нито сватба, нито погребение става без хора.
• В базата има силна приемственост, което, изглежда, е белег на всички формирования на ЗРВ…

• Тази стрелба в Шабла, когато аз стрелях първи, а след мен пуск извърши изцяло женски екипаж, се получи интересно като символ на приемствеността. Но не сме го замисляли предварително. Винаги през цялата си служба едно от нещата, които е създавало дискомфорт, е тази прословута секретност. Ние винаги сме по горите, скрити. Това е едно от нещата, които не позволяваше ЗРВ да бъдат популяризирани в обществото. За да може младите хора да направят избор – да се насочат не само в авиацията и разузнаването, но да могат да изберат и ракетните войски. Така у мен възникна идеята да стрелям за последен път, така както авиаторите летят в последен полет.

При лейтенант Александрова историята е по-различна. Когато човек научава нещо, ефектите могат да бъдат два. Той или се изплашва – колкото повече научава, толкова повече разбира, че не знае и не може да го изпълни заради високата отговорност на задачата например. Той се стресира и се отдръпва психологически. Другият полюс е, когато на човек му става по-интересно – той започва да се задълбочава все повече в материята. Така стана и с лейтенант Александрова. В един неформален разговор още през януари ѝ казах, че ще стреля. Казах ѝ, че не може на длъжност „офицер за насочване“ да не стреля – това им е основното задължение. Тя беше доста изплашена, но по-късно старите офицери помогнаха да навлезе в нещата и нещата се случиха. Тя беше от хората от положителната страна на тази ситуация – на нeя ѝ стана по-интересно. Това, че разчетът е изцяло женски, е случайност – те са операторки, това им е задължението, нейното задължение пък е да открие целта и да стреля. Пускът беше добър. Но подготовката продължи половин година, а най-съществена роля изиграха тренировките на самия полигон, защото на „Волхов“ разчетът е сборен, с хора от 3–4 формирования. Преди стрелбите проведохме 10 дни подготовка, в която се наблегна на практиката – водене на бойни действия, съпровождане на целта, търсене, захват, което е в основата на работата на зенитните войски. Разчетът се сработи и резултатът бе отличен. Това е приемствеността. В ЗРВ тя е много важна, защото може да си отличник на випуска, най-добрият инженер на теорията. Но, като отидеш в дивизиона, ти попадаш в нова среда, стресът е висок. Във военното училище се изучава в момента само един тип зенитно-ракетна техника. При разпределението лейтенантите могат да отидат и на С-200, и на С-300. Това означава, че на теб като отплата ти остава само инженерната подготовка. Тактико-специалната я започваш от нулата. Затова приемствеността е много важна. 

Важно е старите офицери да ти помогнат да свържеш теорията с практиката – да разбереш принципа, цялата поредица от събития какво се случва, всяко едно превключване на режимите на работа до какво води, как променя стрелбата, съпровождането на целта и нейното поразяване. Нашето оръжие е колективно оръжие, едно устройство да има неизправно или да не е настроено както трябва, проваляш работата на целия комплекс.

• Как жените реагират на подобни ситуации, много пъти и по-успешно от мъжете?
• Жените като цяло са по-прецизни. Тази особеност да се концентрират в по-голяма степен доведе до тяхното по-голямо сработване и по-краткия срок на подготовката. Като изпълнение на задачите в кабината няма място за грешки, защото всяка грешка води до провал на стрелбата. Това, което доказва и апаратурата за контрол – жените като оператори са по-прецизни от мъжете, например при ръчно съпровождане на целта.
• Какво най-силно мотивира младото поколение, за да дойдат да служат в ЗРВ? Очевидно не е заплатата или дори кариерното развитие?
• Мотивацията в момента е сложна. Има такива, които идват, служат и отиват на друго място да служат, защото службата в ЗРВ не е лесна. Изисква се непрекъснато учене и самоусъвършенстване. И тук идва ролята на командирите. Винаги съм казвал, че на нашето ниво, на тактическо, хората не се управляват от канцеларията и по телефона. Това съм се стремил да наложа като стил на управление – трябва да бъдеш сред хората. Командирът и заместниците му трябва да бъдат различими, хората да ги познават, да знаят техните качества, какво могат и те да бъдат пример. Най-добре е, когато нещата се случат в работната среда на всеки един лейтенант. Да влезеш при него в кабината, да го видиш как извършва регламентните работи, ако има даден технически проблем – да седнете и да го обсъдите. След това да влезеш в машината. Тогава се получава непосредственият контакт и виждаш реалното състояние, а това позволява да намериш малкото нещо, което ще мотивира офицера. Много хора се плашат. Когато прочета рапортите на напускащите, винаги ги викам на разговор на 4 очи. И след половин час всякакви високопарни фрази като „търся нови предизвикателства“ се изпаряват, но чувам друго – „тук е много голяма отговорността, затова искам да се преместя другаде“. Това моето поколение не можеше да го каже, но сега вече често се чува.
• За коя отговорност говорят? Какво тежи – да защитиш Родината или друго?
• Тежи отговорността, че той трябва да поддържа техниката изправна, да отиде и да подготви една ракета, която е оръжие и струва много пари, трябва да изстреля тази ракета и да уцели мишената.

Вярвам, че придобиването на нова техника ще мотивира тези хора да продължат да служат в ЗРВ. Защото сега нещата са критични с офицерския състав. 3-4 години се борих да увеличим приема във военното училище, направихме го, но не можем да наберем кандидати. И това идва от слабата популяризация на зенитните войски. Затова една от идеите ми беше да направим открит ден на Шабла. Всеки да има достъп там. Тази година не стана, защото организацията е много сложна – къде да разположим тези гости, как да осигурим безопасността им да не попаднат под някоя верижна машина, под някоя машина с ракети. Вярвам, че това ще се случи в бъдеще. Нека младите хора да могат да видят труда на зенитчиците от първо лице.

• Голямото предизвикателство на новата западна техника ще е усвояването ѝ?
• Доброто владеене на английски език, на който ще вървят обученията, усвояването на управлението на техниката и работата по натовските процедури е само една малка крачка напред. Дошло е време, когато трябва да започнем да правим по-големи.

Те са свързани не само с придобиването на новия ЗРК, но и със системите за управление. Тази високоавтоматизирана техника трябва да работи в единна информационна среда, да получава информация. Едно от първите неща, които направиха сирийците при модернизацията на тяхното ПВО не беше закупуването на комплекси, а създаването на система за управление, която на тях им позволява всеки един дивизион да получава информация за въздушната обстановка, за това, къде са собствените самолети, в каква готовност и какви са поставените задачи на съседните дивизиони, по коя цел работят съседните дивизиони и коя цел е поставена на него. Работата в единна информационна система е изключително важна за ПВО. Ние имаме система, но тя не достига до тактическо ниво, до последния изпълнител. В дивизиона има опозната картина на въздушната обстановка, но няма възможност този дивизион да бъде автоматизиран, т.е. отгоре, като се постави задачата, тя да достигне долу и машината да отработи автоматизирано. Ако нямаш такава система, не можеш да използваш напълно възможностите на новата техника. А това обезсмисля закупуването на скъпи и качествени ЗРК.

• Трудно ли беше за личния състав преминаването към стандартите на НАТО?
• Реално погледнато, стандартите са едни. Те не са нито на НАТО или на някакъв друг блок. Те се определят от формите и способите за водене на война. А те пък се определят от наличните оръжия. В НАТО не работят по някакъв различен начин. Имаме получаване на задачата, оценка на обстановката, вземане на решение, организация на бойните действия, водене на боя. Протоколите са различни донякъде, но на практика един военен професионалист не би имал трудности. На практика всяка година участваме в съвместни тренировки. В момента дори играем „Тракийско лято 23“. Изпълняваме два типа задачи – като противодействие, – те пък преодоляват ПВО и нанасяне на удари по обекти и войски, а вторият като взаимодействие – прикритие на обекти и войски. Те действат от въздуха, а ние като наземно ПВО. Взаимодействието е при тяхното навлизане в зоните за поразяване на комплексите, ние как водим огън, прекратяването му.
• Какви са големите военни поуки от войната в Украйна?
• Войната ще доведе до преформатиране и на руската, и на западните армии, защото монетата има две страни. Руснаците се сблъскаха със западен тип подготовка, украинската армия, която използва западната тактика, се сблъска с руския начин  – дълбоко ешелонирана отбрана, артилерийска наситеност. Един от важните изводи е, че не можеш да имаш модерна армия без наземно ПВО. Без ПВО тя не може да се развърне, за да води бойни действия. Без модерно ПВО не може да има логистично осигуряване, нито информационно осигуряване. В състава на ПВО трябва не само да влизат различни комплекси зенитна техника, а да бъде наситено с оръдейни системи, защото те реагират по-бързо от ЗРК. Трябва да бъде наситено със съвременни системи за разузнаване на пространството, за радиоелектронна борба. Предефинира се и ролята на самолетите – те вече не са средство на нанасяне на удари, а една платформа, която може да е извън бойните действия, а ЗРВ не могат да ѝ въздействат на 5000–6000 км. И трябва да въздействаме по това, което тя изстрелва. Освен това ПВО трябва да бъде високоманеврено. И последно – трябва да имаш и средства, които да имитират позиция чрез предаватели и излъчватели. Това ще даде ценни минути, преди противникът да определи къде реално се намира дивизионът.

В този смисъл модернизацията не е закупуване на някакви отделни комплекси, а е процес – придобива се платформа, която се развива във времето до пълното изчерпване на потенциала й.

Следващите учения на Шабла трябва да бъдат тренировки „стрелба и маньовър-изтегляне“, това трябва да залегне изцяло в практиката на обучение на офицерите.

• Кои от заръките на вашия баща – генерал-майор Илия Илиев, дългогодишен командир на ЗРВ, успяхте да изпълните и кои не успяхте?
• Няма родител, който да не иска децата му да бъдат честни и достойни хора. И това беше неговата заръка, както и на всеки родител. Да служа с достойнство и чест. И мисля, че я изпълних. Стремял съм се да служа достойно, да пазя достойнството на подчинените си и да зачитам достойнството на своите началници.

Другата му заръка беше да бъда лидер. Но лидер, който казва – „След мен!“, а не „Напред!“. Това е типът лидер, който той ми завеща. И точно мястото на лидера е в основата на създаването и налагането на мишената  „Морско конче“. Генерал-майор Илиев е човекът, който първо успя да убеди своите подчинени, че това на Шабла може да се случи през 1991 г. Успя да събере екип от съмишленици и да създадат първия вариант на мишената. Той доста се различава от сегашния. Беше една платформа, на която беше закрепен този отражател. С годините показа недостатъците си – тя имаше голяма площ и морето и времето водеха до скъсване на котвите, моряците и летците я издирваха и прибираха. Сега мишената е рационализирана и е от типа на плувката – стърчи вертикално, като отражателят е на върха ѝ. Устойчива е дори и при 3 бала вълнение. Сега при прицелно бомбомятане независимо колко близко падат бомбите и ракетите тя остава невредима. Има поражения по нея, но подлежи на бързо възстановяване. По-късно млади офицери с много висока техническа подготовка се вляха в този екип и създадоха управляемата мишена М-11Д на базата на ракетите „Двина“. Пусковете бяха успешни, но заради икономическата криза доведе до невъзможност този процес да бъде развит. След това баща ми се пенсионира и явно и моторът се загуби.

Аз съм горд, че баща ми, аз и брат ми служихме в армията общо 92 години в името на Родината.