Съединението е съкровеното желание на българите, не е приумица на политиците и на княз Александър, казва историкът*
– Проф. Янчев, какво представлява Източна Румелия през 1885 г.?
– Можем да разграничим нещата в правно-административно отношение и във фактическо положение. По решенията на Берлинския договор Източна Румелия е автономна провинция под пряката военна и политическа власт на турския султан с право на административна автономия. Тя трябва да бъде модел и образец на това, в каква насока да се развива Османската империя, като се гарантира управление в интерес на всички граждани независимо от религиозната и етническата им принадлежност. Фактически Източна Румелия се превръща във втора българска държава, тъй като българите успяват мирно и цивилизовано да се наложат в нейното управление, в политическия и духовния живот.
- Кои са движещите сили на Съединението?
– Колкото и банално да звучи, това е целият български народ. Разбира се, конкретно става дума за Българския таен централен революционен комитет, създаден от Захари Стоянов през февруари 1885 г., който поема цялата идеологическа, организационна и в голяма степен – и военна подготовка на Съединението. Но създадените в Княжество България Македонски комитети също подкрепят Съединението. Офицерите от българската армия и тези от Източна Румелия пряко участват в осъществяването и утвърждаването му. Голяма част от политиците и княз Александър І активно работят за осъществяването му. Иван Вазов казва: Съединението беше най-лесната революция, защото беше вече извършена в душата и сърцето на всеки българин.
– А какви са заслугите на военните от Източна Румелия за успеха на този акт?
– Първоначално Захари Стоянов и Комитетът си представят Съединението като всенародна акция, нещо като повторение на Априлското въстание с масово надигане на населението. Но бързо осъзнават, че без подкрепата на Източнорумелийската милиция (войска) акцията може да претърпи провал. Затова решават да привлекат българските офицери за осъществяването й. Съединението става възможно не само благодарение на четите, които влизат в Пловдив сутринта на 6 септември 1885, но и на Източнорумелийската милиция начело с майор Данаил Николаев и капитаните Райчо Николов, Димитър Филов, Сава Муткуров и др. Военните и четниците отстраняват от поста генерал-губернатора на Източна Румелия Гавраил Кръстевич, с което демонстрират края на османската власт. Друг е въпросът, че Кръстевич заявява: И аз съм българин, и аз съм за Съединението. Армията изиграва решаваща роля при защитата на Съединението, особено след 2 ноември 1885 г., когато Сърбия обявява война на България, за да предотврати признаването на Съединението и откъсне български територии. Без военните победи при Сливница, Драгоман, Пирот Съединението нямаше да бъде факт. Тези събития имат и друг контекст. Обединяват се двете армии – тази на Княжество България и на Източна Румелия, а успехът, който те постигат, категорично показва на света, че България не може повече да бъде разединена, че трябва да се търси решение, което да признае фактическото обединение на двете части на страната. Така че това е не само бойното кръщение на Българската армия, а и първата и единствената Отечествена война на България, когато страната ни е нападната от външен враг и когато се защитават суверенитетът и териториалната цялост на българското княжество и току-що извършеното Съединение. Така армията изпълнява своя върховен отечествен дълг.
– Военен преврат ли е случилото се на 6 септември в Пловдив?
– Възможни са различни оценки, но това не е военен преврат. Защото Съединението наистина е общонационално дело, подготвено отдавна, което очакват българите и от двете страни на Балкана. Пропагандата, подготовката за него вървят с години и за никого то не е изненада. Захари Стоянов, фактическият баща на Съединението, съумява да подготви духа на хората в областта, да обоснове необходимостта от това Източна Румелия да изчезне като наименование и структура и да стане част от българското Княжество. Княз Александър І се ангажира да постави въпроса пред Великите сили и да спечели тяхната подкрепа. За готвения „преврат” е уведомено и българското правителство с премиер Петко Каравелов. То обаче смята, че на този етап обявяването на Съединението би било авантюра без гаранции за успех. В интерес на истината, след 6 септември Каравелов и кабинетът му застават зад Съединението и правят всичко възможно за неговата защита.
– Нарушава ли се боеспособността на армията ни, след като се изтеглят руските офицери?
– Изтеглянето на руските офицери има дълбок контекст и не е свързан само с акта на Съединението. То е една отдавна премислена, подготвена и преднамерена акция на Русия, за да се парализира българската държава и да бъде изгонен княз Александър І. Съединението дава търсения повод, защото то е извършено без знанието и съгласието на Русия. Очевидно обаче българските офицери са усвоили най-доброто от руските си учители и бързата предислокация на армията от южната граница до западната, уменията и духа, които показват на бойното поле, потвърждават това.
– А какви са реакциите на султана и на балканските ни съседи?
– Актът на Съединението нарушава статуквото на Балканския полуостров, установено през 1878 г. Разместват се пластове и позиции и Великите сили, както и балканските държави се опитват да получат максимална изгода с оглед на собствените си интереси. Сърбия и Гърция реагират крайно негативно, защото са наясно, че България придобива ключово геополитическо и стратегическо положение на полуострова и ако успее, ще направи и следваща стъпка по пътя на националното си обединение, като присъедини и Македония. Те искат териториални компенсации за сметка на България или на Османската империя. Самият султан реагира много остро, защото за пореден път от империята му се откъсва европейска територия. Но той си дава сметка, че Съединението не е българско-турски проблем, а проблем на Великите сили, създали тази провинция. Така че турците съсредоточават войски и окупират района на Кърджали, но не навлизат на българска територия и изчакват решението на Великите сили.
– Защо Русия не одобрява Съединението?
– Въпросът отново не е свързан само със Съединението, а има измерения, които ние не сме свикнали да отчитаме. След 1878 г. Русия държи на две неща – да има пълен контрол върху Българската армия и върху външната политика на Княжеството. Тя не си представя, че българите, армията и княз Александър І могат да имат цели, различни от руските. Затова Русия бързо влиза в конфликт с българските политици и с княза, защото очакванията й са те да следват руската политика на Балканите и да се съобразяват с руските интереси. Опитът на княз Александър да получи контрол върху армията и да модернизира държавата се възприема от Русия като стремеж за откъсване от влиянието й и за преориентиране към Запада. Тя отписва княза като свой довереник и търси начини да го отстрани от престола. Съединението е перфектният повод да се предизвика абдикацията на Александър чрез оттеглянето на руските офицери и се наложи руски контрол върху управлението на страната. Фактически Русия извършва стратегическа и геополитическа грешка, защото не си дава сметка, че Съединението не е приумица на княз Александър и на заинтересовани политици, а съкровено желание на българите, национален идеал. Както отбелязах, намеренията на Русия се провалят, армията се консолидира около своя върховен главнокомандващ, а той получава възможността да назначи за първи път българин за военнен министър – капитан Константин Никифоров.
– Къде през днешния ни поглед стои Съединението?
– То си остава сред най-величавите събития в новата българска история. Съединението показва, че българите са държавнотворческа нация, че ценят свободата и независимостта си, че могат да си поставят велики цели и да ги изпълняват. Факт е, че след Съединението България нараства от 64 хил. кв. км на 96 хил. кв. км, а населението й – от 2 млн. – на 3 млн. души. Очевидно поколението българи, изстрадали и живели в Османската империя, борили се и жертвали живота си за освобождението си, имат визия и кураж и се учат по-бързо, отколкото тези, които заварват и свободата, и създадената държава наготово, но не намират най-точните пътища за развитието й.
*Проф. Веселин Янчев, д.ист.н. е преподавател по Нова българска история и ръководител на катедра „История на България” в Историческия факултет на Софийския университет „Св. Кл. Охридски”
