Какво и защо отбелязваме на утрешния ден?
Утре отбелязваме 115 години от прокламирането на Независимостта на България. 22 септември 1908 г. е незаслужено подценявана дата в нашата история, която при комунистическото управление оставаше в сянката на 9 септември, а сега – в тази на Съединението от 6 септември 1885 г. И така, за читателите, които не са историци, да уточним – със Съединението България увеличава територията и населението си, а утрешният празник е посветен на постигнатата през 1908 г. пълна държавна независимост, без да има промяна на границите.
Независимостта, прокламирана през 1908-а и получила международно признание през следващата година, е формален юридически акт, след който България вече не е княжество, васално на Османската империя. Но това е правната страна на нещата, а фактическата е доста по-различна. В действителност след Освобождението през 1878 г. думата на султана хич не се чува в София, а до 1885 г. страната ни е силно зависима от Русия. Военният министър е руски генерал, армията се командва от руснаци, на два пъти и министър-председателите са били военни от Русия.
След Съединението от 6 септември 1885 г. руският император Александър III е гневен на България и нарежда на своите офицери в българската армия да се върнат обратно в родината си. Така след 1885–1886 г. страната ни се измъква от опеката на Петербург и макар че формално все още е васално княжество, външната й политика е доста самостоятелна. В хода на Балканските войни (1912–1913 г.) България също не е под патронажа на някоя от великите сили – и триумфът над Османската империя, и горчилката от поражението през лятото на 1913 г. са резултат от решенията на българските политици и военни и разбира се – на цар Фердинанд.
Нещата се променят по време на Първата световна война. Тогава България има статут на независима държава, но в действителност нейните външна политика, военна стратегия и външноикономически връзки зависят много силно от старшия съюзник Германия. Това е нормално в една коалиционна война, но все пак трябва да отбележим, че германците почти никога не се съобразяват с икономическите и военностратегическите интереси на своите по-малки и слаби съюзници. Така по искане на Берлин в края на 1916 г. след победоносната кампания срещу Сърбия българската армия не преследва на юг силите на Антантата и им позволява да се разгърнат и да се укрепят на Солунския фронт.
След Първата световна война сериозен ограничител на българската независимост в областта на военното строителство и външната политика са клаузите на Ньойския договор. Те са отхвърлени напълно едва през 30-те години.
Във Втората световна война донякъде се повтаря ситуацията от Първата. Макар че не воюва, България пак е част от една от двете коалиции и водещата държава в този съюз пак е Германия. Отново следва изсмукване на икономическите ресурси на страната ни, но що се отнася до военната стратегия, София успява да се противопостави на натиска на Берлин да изпрати войски на Източния фронт.
В периода 1944–1989 г. формално независимата България е сателит на Съветския съюз, българската държавност е напълно обезличена, неслучайно се подхвърля идеята страната да стане 16-а република на СССР. В годините на комунистическата власт страната ни няма собствена външна политика, а ходът и темпът на драматичните вътрешнополитически промени от 40-те и 50-те години на ХХ век изцяло са задавани от Москва. Не е случайно, че в този период датата 22 септември 1908 г. въобще не се чества. Една от причините за това е, че първоначално (до 1918 г.) тя е била отбелязвана заедно с възкачването на Фердинанд на престола. А комунистическата власт в България беше агресивно антимонархическа. Пък и в дипломатическите борби за отстояване на независимостта никъде я няма „ролята на народните маси“, на която тогавашният режим много държеше. Честванията на Деня на Независимостта бяха възстановени едва през 1998 г.
След промените от края на 1989 г. България за кратко време има възможност да избира своята геополитическа ориентация. Разпадат се СИВ, Организацията на Варшавския договор и самият Съветски съюз. В същото време процесът на интеграция в западната и централната част на Европа напредва с бързи крачки. От края на 90-те години България решава да се впише в него и през 2007 г. е приета в Европейския съюз. Като добавим и присъединяването към НАТО през 2004 г., става ясно, че през XXI век страната ни вече влиза в зависимости от нов тип – политически, военни и най-вече икономически.
Фактите
Накратко – какви са обстоятелствата, които позволяват обявяването на Независимостта? Когато през лятото на 1908 г. става ясно, че назрява ревизия на Берлинския мирен договор от страна на Австро-Унгария и България, Русия вижда в това шанс за по-сериозна промяна на геополитическото статукво, която да позволи свободно преминаване на руския флот през Босфора и Дарданелите. На 18 август 1908 г. обаче при среща с български дипломат в Карлсбад руският външен министър препоръчва на България „търпеливо чакане“. Но страната ни няма време да чака, защото получава два удобни повода да форсира събитията. Първо, българският дипломатически агент в Цариград е демонстративно пренебрегнат и не е поканен на една вечеря по случай рождения ден на султана, а след това избухва стачка в т.нар. Източни железници, които формално са собственост на Османската империя, но са концесионирани от австрийски и германски капитал. Българската държава е помолена да поеме обслужването на Източните железници (Свиленград–Белово и Симеоновград–Ямбол), докато трае стачката, но след като веднъж го е направила, тя повече не смята да ги връща обратно на концесионера. В крайна сметка България прокламира Независимостта, един ден преди Австро-Унгария да обяви анексията на Босна и Херцеговина. Следват сложни дипломатически преговори, в хода на които става ясно, че връщане назад не може да има. Въпросът е само един – каква компенсация трябва да плати България на Османската империя. Русия се намесва с предложение за триъгълна операция. Тя се състои в това, че България трябва да плати на Османската империя 125 млн. франка, но реално ще ги дължи на Русия, която пък от своя страна опростява 125 млн. франка от контрибуциите, които османците имат да й плащат заради загубената от тях война от 1877–1878 г. Така Русия заменя един почти несъбираем дълг с друг, който също не е стопроцентово гарантиран, но все пак България е по-надежден длъжник от султана. Но в крайна сметка и нашата страна не плаща почти нищо от тези 125 млн., защото скоро започват войните – Балканска и Първа световна, а през 1917 г. властта в Петербург вземат болшевиките, които нулират всички дългове и вземания на царска Русия.
Взаимозависимостите на XXI век
Днешният свят е доста по-различен от този през 1908 г. Международната търговия и мигновената обмяна на капитали, идеи и образи, както и мобилността на хората на индивидуално равнище усилват взаимната зависимост между различните държави и части на света. В този смисъл има голяма доза истина в шеговитата максима, че в днешно време независима е само тази държава, от която не зависи нищо. Трябва да е ясно, че с влизането в НАТО и особено в Европейския съюз България доброволно е пожертвала част от своя национален суверенитет, като го е делегирала на наднационални институции в Брюксел. Това се прави с цел икономия от мащаба – ако търгуваш в една голяма икономическа зона, ще имаш по-добра печалба, отколкото, ако трябва да преодоляваш безброй граници и мита, за да изнасяш стоките и услугите си.
Същият е случаят и с членството в НАТО – колективната отбрана е по-евтина и по-надеждна от индивидуалната. Така че днес въпросът с българската държавна независимост стои по друг начин – дали нашата страна ще бъде достатъчно авторитетна и убедителна, за да се чува нейният глас при вземането на колективните решения в Европейския съюз и НАТО.
Свободата и независимостта на национално и на индивидуално равнище са различни неща. Като държава България няма да става по-независима в близко бъдеще. Никой не мисли сериозно, че страната ни може да напусне ЕС или НАТО. Нито пък, че тези две обединения изведнъж ще престанат да съществуват. Но членството в ЕС дава много по-голяма лична свобода на българина. Ако можеш да живееш и да работиш легално в 27 богати европейски държави, шансът да печелиш по-добре е по-голям, отколкото, ако си затворен само в една от тях.
