Д-р Румена Филипова, Институт за глобални анализи
Преместване, художествена реконструкция, смяна на контекста – добрите примери от Източна Европа
Във всички страни от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) по времето на комунистическото управление бяха издигнати множество паметници, опредметяващи тогавашната господстваща идеология. Какво се случи с тях след разпадането на съветската система от сателити? Открояват се няколко основни подхода спрямо паметниците от съветската епоха.
На първо място,
естонският опит
предлага модел за справяне с монументалното наследство, при който решителните действия на държавните институции преодоляват сблъсъците на идентичността между различни обществени групи – естонското етническо мнозинство и руското малцинство (съставляващо 24% от населението на Естония), съсредоточени върху даден паметник. Пример за това е премахването през 2007 г. на статуята на Бронзовия войник, посветена на съветските „освободители“ на Талин от нацистката окупация.
Напрежението около статуята се покачва, тъй като рускоговорящите жители на страната преоткриват паметника като място за колективна идентификация. За тях този монумент символизира героичната победа на Русия във Втората световна война като тяхна родина. От друга страна, естонските националисти тълкуват паметника като символ на окупацията, чуждата доминация и страданията на Естония.
В контекста на обществените и политическите сблъсъци тогавашното естонско правителство взема решение да премахне статуята и да я премести във военно гробище. В резултат избухват обществени вълнения и бунтове, които продължават няколко дни. Въпреки това решението за премахване на Бронзовата статуя е изпълнено в опозиция на острата реакция на Москва, включваща рязко намаляване на транзита на руски петрол през Естония, бойкот на естонски стоки в Русия, кибератаки срещу уебсайтове, част от критичната инфраструктура на Естония, едноседмична блокада на естонското посолство в Москва от руската младежка организация „Наши“. Следователно решителните действия на правителството посредничат в конфликта между обществените групи и същевременно успокояват руското малцинство, тъй като Бронзовият войник отново е поставен на друго място и е организирана церемония в памет на загиналите през Втората световна война.
Опитът на ЦИЕ също показва, че може да има постепенна еволюция в подхода към паметниците и водеща роля на местните власти. Случаят с премахването от публичното пространство на Прага на
статуята, посветена на съветския маршал Иван Конев,
който ръководи настъплението на Червената армия срещу нацистката окупация на Чехословакия, е показателен, тъй като разделенията, предшестващи демонтажа, напомнят на сблъсъците в България. Решаването на въпроса за статута на паметника става чрез постепенна промяна, а не на базата на еднократни решителни действия, вариращи от промяна на предназначението чрез поставяне на нова плоча до окончателното премахване на цялата статуя. Местните власти в Прага поемат водеща роля в тези инициативи, чието осъществяване продължава шест години.
Споровете за символиката на паметника започват през 2014 г. след анексирането на Крим от Русия. През 2018 г. местните власти решават да добавят нова плоча към оригиналния надпис, който споменава Конев само като спасител на Прага, за да дадат по-широко, критично обяснение. Освен че на Конев се приписва командването на силите, освободили части от Бохемия и Прага, се отбелязва, че неговото военното командване е способствало потушаването на унгарското въстание през 1956 г., изграждането на Берлинската стена и разузнаването, предшестващо нахлуването на въоръжените сили на Варшавския договор в Чехословакия.
Проруският президент на Чехия Милош Земан, членове на Чешката комунистическа партия и руското посолство обвиняват, че преименуването представлява „пренаписване на историята“, докато проевропейски политици и части от обществото защитават поставянето на новата плоча. След многократни нападения срещу статуята, общинските власти най-накрая решават да я прехвърлят в Мемориалния музей на XX век.
Не на последно място, примерите от ЦИЕ демонстрират, че художествената реконструкция също може да представлява начин за преосмисляне на паметниците. Например Паметникът на съветските танкови войски в Прага е пребоядисван в розово няколко пъти, преди да бъде преместен във Военнотехническия музей. Той също така многократно е използван в по-нататъшни художествени прояви. През 2011-2012 г. отново е показан в Прага, за да се отбележи 20-годишнината от изтеглянето на съветските войски. Освен това паметникът е представен като символ на 90-те години на изложба, посветена на XX век в Бърно.
В Румъния продължаващото влияние на комунистическото минало и невъзможността то да бъде преодоляно по категоричен начин е обект на художествена критика. „Проект 1990“ (осъществен между 2010 и 2014 г.) включва 20 временни
артистични интервенции върху пиедестала на бившата статуя на Ленин
в Букурещ. Те имат за цел да отправят критика към румънското общество, което все още не се е справило с комунистическото минало, чрез антиносталгично и иронично отношение към символите на историята. Скулптурата „Хидра“ пресъздава статуята на Ленин със седем глави под формата на рози, свързани с дълги шии. Розите представляват електоралния символ на посткомунистическите социалдемократи и така се подсказва художествения замисъл, че румънският политически елит след 1989 г. е продукт на комунистическия режим.
Отвъд ЦИЕ, в Италия преоценката на фашисткото минало не е толкова всеобхватна, колкото в Германия, което води до двусмислени и половинчати решения. Например Паметникът на победата в северния италиански град Болцано напомня за фашизма и е сборен пункт на крайно десни походи. Противоречивият характер на този паметник е особено проблематичен сред немскоговорящите граждани, които го разглеждат като историческа почит към фашисткия процес на италианизация, основан на потискането на немската култура и права. Италианците обаче виждат в паметника потвърждение на собствената си италианска идентичност. Непримиримостта на позициите е медиирана чрез реконтекстуализация на паметника, основана на смекчаване на фашистките му послания. Първото преформатиране е свързано с монтирането на LED осветление, за да се заглуши символично фашистката реторика, като същевременно се запази архитектурната цялост на паметника. Освен това в криптата под сградата е изграден музей, който разказва историята и дебатите около паметника.
Паметта за близкото минало и образованието
Незавършеният процес на критично оценяване на ролята на Русия в българската история в сферата на образованието, културата и политиката на паметта тежи върху настоящето и определя продължаващата неувереност на България като част от евроатлантическото пространство, както и податливостта към прокремълски пропагандни послания.
Липсата на институт за паметта и музеи, които да изследват, образоват и критично оценяват комунистическото минало, затвърждава амбивалентността на България. От своят страна, материалното наследство от руско-съветските действия в България – под формата на статуи и музеи, е обект на постоянни спорове без окончателно решение. По-значителен тласък за премахването на паметниците от съветската епоха се отчита през 2022 г. след руската инвазия в Украйна, но резултатите все още не са еднозначни. Обществено-политическите сблъсъци за статута на може би най-видимия символ на съветско-руското господство – Паметника на Съветската армия, извисяващ се над София, разкриват основните елементи на противопоставяне между враждуващите лагери, свързани с различното разбиране на историята и нейното въздействие върху настоящето. Крайният резултат от тези сблъсъци е затвърждаване на безизходицата, която е в полза на проруското статукво, пламенно защитаващо статуите на Москва.
За разлика от България, държавите от Централна и Източна Европа (ЦИЕ) провеждат устойчиви политики на паметта, които започват да се създавт още след промените през 1989 г. Най-новият доклад на Института за глобални анализи „История под прицел“ представя инициативи в областта на историческата памет, включително законодателство, институти за паметта, музеи, комисии за истината, създадени в Балтийските държави, Централна Европа, Румъния и Украйна като елемент от осмислянето на комунистическото и съветското минало.
Музеите
Музеите представляват важен начин за преоценка на предходни епохи и за запознаване на по-широка национална и международна публика с тях. Например, след 1989 г. Латвия, Литва и Естония създават музеи, посветени на окупацията на техните територии през XX век.
През 1998 г. в Естония е създаден Музеят на окупацията и свободата „Вабаму“, който се фокусира върху периода между 1940 и 1991 г. от естонската история. Той разказва личните истории на жертвите на нацистката и съветската окупация чрез документални филми и артефакти. Решението за създаване на Музея на окупацията в Латвия е взето през 1993 г. и той също има за цел да почита паметта на жертвите на нацистката и съветската окупация в периода 1940-1990 г., да напомня на света за зверствата, извършени от чужди сили на латвийска земя, както и да противодейства на руската дезинформация за съветската окупация. Музеят поддържа широка програма за работа с обществеността, като изготвя образователни материали за училищата и публикации на няколко езика, съдържащи обзори на окупационния период, научни статии, романи на бивши дисиденти. Идеята за създаване на експозиция на демонтирани монументални скулптури от съветския период получава популярност в Литва през 1998 г. и по-късно е реализирана под формата на парк „Грутас“. Той представя в участък от 2 км статуи от съветската епоха, премахнати от литовски градове, като допълнително се фокусира върху симулираната реалност и развлекателно представяне на историята (заради което обаче паркът е подложен на критики, че иронизира трагичната история на литовския народ).
Институти за паметта
В Централна Европа повсеместно се създават институти за паметта. Трябва да се отбележи, че освен положителната роля, която тези институции изиграват в осмислянето на миналото, съществуват и недостатъци като политизиране, селективно избягване на трудни епизоди от историята и потенциално ограничаване на академичната свобода. Затова, черпейки от опита на ЦИЕ, България трябва едновременно с това да се стреми да избегне някои негативни аспекти на политиките за паметта.
Институтът за национална памет на Полша (IPN) е основан през 1998 г. и възниква след спорове, свързани със статута на бивши комунистически агенти в полската политика. По този начин IPN си поставя за цел да съхрани и направи достъпни архивите на комунистическите служби за сигурност. Мисия на Института се фокусира и върху разследването на престъпления, извършени по време на нацистката и съветската окупация на страната чрез Главната комисия за преследване на престъпленията срещу полската нация. Институтът се състои и от Националния център за образование, който подготвя учебни материали по полска история и работи активно с училищата. Центърът за исторически изследвания разпространява научни разработки и провежда академични проучвания върху историята на Полша от XX век. IPN доминира над други полски образователни и изследователски институции по силата на размера на бюджета си, броя на служителите и обема на архивните материали. Въпреки това Институтът често е подлаган на критики за това, че не поддържа достатъчен неутралитет в контекста на политическите събития и дебати в страната, че прави противоречиви публични изявления.
Институтът за национална памет на Словакия е основан през 2002 г. с цел оценка на нацистката и съветската окупация, разкриване на документация за преследвани лица, наказателно производство срещу престъпления, както и провеждане на исторически изследвания. Въпреки това работата на Института е обект на спорове, тъй като не е постигната равносметка за съучастието в Холокоста (подобна равносметка е възприемана като посегателство върху себевъзприятията на словашкия народ като жертва, а не извършител на престъпления). Нещо повече, утвърждаването на легитимността на фашисткото управление в страната по време на Втората световна войната се осъществява чрез назначаването от парламента на апологети на военновременния режим.
Чешкият Институт за изследване на тоталитарните режими започва да функционира през 2007 г., ръководен от целта да провежда изследвания, да предоставя документация, да образова и извежда на преден план гласовете на жертвите на комунистическото управление. Институтът също е подложен на критики заради политизирания характер на ръководството му – назначено от Сената (горната камара на чешкия парламент), както и заради липсата на нюанси в представянето на историята на борбата срещу комунизма, пропускайки факта, че значителна част от чешката обществеността е приемала режима.
Какво може да се направи в България
На основата на опита на други държави от Централна и Източна Европа България трябва да създаде институционална рамка за оценка, изследване, обучение и повишаване на осведомеността за комунистическото си минало, чрез които да се преодолее безкритичното възприемане на Русия и Съветския съюз като „освободители“ и „благодатели“ на България. Въпреки че институтите за памет, комисиите за установяване на истината и законодателните инициативи понякога се превръщат в средства за политизирани битки за паметта (като например инструментализирането на антикомунизма за политически цели) и консервативни реакции, които избягват неприятните епизоди от историята на нацията, създаването на такива институции все пак е съществена стъпка в преодоляването на миналото. Липсата им в България лишава обществото от видими и осезаеми „хранилища“ на паметта, дори ако те могат да станат обект на спорове.
• Трябва да се създаде нов музей, посветен на комунистическото минало, в който да се предоставя критична оценка на режима, да се провеждат академични изследвания в областта на историята, да се подготвят образователни материали и да се осъществява работа с училищата.
• Въпреки значителното закъснение от 33 години след края на комунизма, е необходимо да се открие национален институт за памет по модела на подобни институции в балтийските страни и Централна Европа. За разлика от комисиите за установяване на истината (като тази в Румъния) и законите за паметта (като в Украйна), които могат да се политизират още повече и да предизвикат възражения за прилагането на регулаторен режим за паметта, фокусът на институтите за памет върху историческите изследвания, разследването на престъпленията на комунистическия режим, образователните инициативи и предоставянето на архивна документация може да бъде по-трайна платформа за изучаване и оценка на миналото. Изолирането от политическо влияние може да се постигне например чрез назначаването на независим надзорен съвет, който да рецензира и следи за обосноваността и качеството на произведените научни материали.
• Необходимо е абстрахиране от дебатите за собствеността на паметниците, тъй като това е второстепенен въпрос в сравнение с политическите и ценностните решения. Опитът на страните от Централна и Източна Европа, по-специално случаите с Бронзовия войник и статуята на Иван Конев, показва, че собствеността не е неразрешим проблем и държавните или местните власти могат да предприемат действия при наличието на достатъчно решимост за премахване на монументалното наследство от съветската епоха и различните нива на управление да не се блокират взаимно.
