В Украйна и в Близкия изток гори периферията на противопоставянето на Запада начело със САЩ и Китай и Русия, казва политологът доцент Огнян Минчев
– Г-н Минчев, как войната, която палестинската терористична групировка Хамас запали срещу Израел, прекроява световния политически ред?
– Войните са следствие, не причина за прекрояване на световния ред. Прекрояването на световния ред започна преди 2 десетилетия и същността му е преходът от една международна система на хегемония на Запада в международните отношения, наричана „либерален консенсус”, към завръщане на геополитическото противопоставяне. То стана след началото на нашия век и във връзка с атентата от 11 септември 2001 г. и други последвали го събития. Постепенно се изградиха 2 основни, все още доста хаотични лагера, което създава впечатление за многополюсен свят. Но на практика това са лагерите на Запада, на либералната демокрация, атлантическата и тихоокеанската структура на сигурността на Запада начело със САЩ, от една страна. И от друга – Русия, все повече Китай, Иран и други авторитарни режими, като антитеза на Запада. В резултат на този процес имаме степени на изостряне на отношенията между тези две групи страни и частично въвличане и на трети страни, непринадлежащи към тези два лагера, като Индия, Латинска Америка, отчасти Африка. Изострянето на отношенията достига степени, които предизвикаха и директна конфронтация в определени направления на съприкосновение на тези два лагера.
– За корена на днешните събития говорим по-малко…
– Първият пример за това е от 2008 г., когато Русия нахлу в Грузия, през 2014 г., когато си присвои Крим и Донбас. И през февруари 2022 г., когато започна открита агресия срещу Украйна под претекст, че Украйна застрашава сигурността на Русия. Близкият изток е другото хронично нестабилно поле, а възпаляването на конфликтите там е много лесно, първо, поради ключовия нерешен проблем между Израел и палестинците. И второ – поради сериозните вътрешни трансформации, които районът преживява след 2001 г. Да си припомним последствията от 11 септември, войната на САЩ в Афганистан, впоследствие и Ирак, т. нар. Арабска пролет, частичното или пълното рухване на заварените авторитарни светски режими в Близкия изток, и най-накрая – изтеглянето от Афганистан. Това е процес, в който основният тлеещ конфликт между Израел и палестинците през последните 2 десетилетия се надгражда и непрекъснато върви в посока на изостряне на други вектори в отношенията в Близкия изток. Като един от основните резултати от този на пръв поглед хаотичен процес е засилването на Иран и превръщането му в ключовия геополитически фактор на дестабилизация в региона. Наблюдаваме поляризация на интересите между Запада, от една страна, и на Китай и Русия, от друга. Като Китай геополитически и военно е по-предпазлив, но Русия е традиционно агресивна. Това е лагерът, който влиза в конфликт със Запада и геополитическите равновесия или дисбаланси през следващите 30–40 години ще се структурират около това разделение между Запада начело със САЩ, от една страна, и Китай до известна степен с Русия, не знаем докога и как, от друга.
– Включихте и Украйна в този процес.
– В Украйна и сега в Близкия изток наблюдаваме подпалването на контактните периферии на това противопоставяне. Въпросът е откъде ще минават разделителните линии между двата лагера. Целта на Путин е да изтласка разделителната линия повече на Запад, да си върне, ако може, геополитическия контрол върху постсъветското пространство, на Балканите и до известна степен в Централна Европа. Или поне в Прибалтика, понеже в Централна Европа това не е реалистично. И от друга страна, ролята на Европа, на Източна Европа, подкрепени в определена степен от САЩ, да изтласкат тази линия на противопоставяне повече на Изток, за да имат по-голяма стабилност спрямо агресивността на Русия.
В Близкия изток, макар там географските измерения да не са чак толкова лесно установими, тече аналогичен процес. Иран е част от Източния, от китайско-руския блок. Саудитска Арабия заема двусмислена позиция. Тя е ключовият съперник на Иран и днес няма друг представител на арабския свят, който пряко да се противопоставя на нарастващата роля на Иран по-отчетливо от Саудитска Арабия. Но Риад има достатъчно поливалентни интереси и по отношение на Русия, и на арабския свят, днешната криза осуети подобряването на отношенията му с Израел. Последните новини, свързани с изграждане на потенциален алтернативен на китайския „Един пояс, един път” търговски и геополитически коридор – Индия, Арабският полуостров, Израел, Средиземно море и към Европа, също показва, че Саудитска Арабия има много сериозни интереси, свързани с произвеждането на стратегическа алтернатива на иранската хегемония в региона, включена в цялостната китайско-руска „ос”.
За първи път в историята на арабския свят драматичното разделение на шиити и сунити в някои случаи тактически се преодолява в полза на интереси, оказали се по-значими от това разделение. Разбира се, трябва да прибавим и ролята на Турция.
– Да отделим по-късно специално място за влиянието на Турция.
– Ако се върнем на основния проблем за войните, те са следствие и проява на нарастващия антагонизъм на двата основни блока и хаотичното гравитиране на едни или други страни към единия или другия. И определена степен на изостряне на това противопоставяне между двата лагера доведе до началото на тези войни – на руската агресия към Украйна и на агресията на Хамас към Израел.
Друга проява на сблъсък в контактната периферия на това противопоставяне са кризата в Южен Кавказ, възвръщането на контрола на Азербайджан върху Нагорни Карабах, силният натиск върху Армения, безучастното наблюдаване на ситуацията от страна на Русия. Пореден пример за „подпалване” на геополитическата периферия между двата противопоставени блока – Изтокът и Западът.
– Как ЕС ще понесе последствията от двете военни огнища – в Украйна и в Израел?
– По отношение на Европа и на ЕС има една добра и няколко лоши новини. Добрата е, че центърът на противопоставяне за първи път от столетия постепенно се измества от Европа към азиатско-тихоокеанския регион. Става дума за базисното геополитическо съперничество на епохата. Европа ще се превръща все повече в значима, но вторична зона на това противопоставяне, което за нея е добра новина. Но сред поредицата лоши новини е, че тя твърде бавно се превръща в свой собствен геополитически център. Т.е. тя продължава почти изцяло да зависи за своята сигурност и бъдеще от интересите на външни по отношение на Европа геополитически центрове. САЩ, които са гарант за сигурността на Европа след 1945 г., от 20 години постепенно изместват фокуса и центъра на тежестта на своята геополитическа проекция от Европа към Азиатско-Тихоокеанския басейн. Гаранциите им по отношение на Европа са неоспорими в рамките на НАТО, но не бива да си правим илюзии за това, че когато се променя вътрешната структура на интересите на една свръхвелика сила като САЩ, ще можем да продължаваме да разчитаме изцяло на нейното покровителство по досегашния начин. Императивът е Европа да се събуди и да се превърне в свой собствен геополитически център, който да може да се отбранява. Това се случва много бавно, въпреки че има добри тенденции – вследствие на агресията в Украйна – да се събужда инстинктът за самосъхранение на страните от ЕС. Сега добрите новини са фокусирани предимно в това, че в източната част на континента – Полша, Румъния, Прибалтика, самата Украйна, Чехия, започват да изграждат един доста по-мощен геополитически център, който ще формира разделителната линия между Русия и Европа. Този геополитически център е много по-динамичен и ще набира сила и скорост предвид на инертността и противоречивостта на поведението на страни като Германия, Франция и др. Франция исторически няма силен афинитет към присъствие в Източна Европа, колкото към Средиземноморието и Юга. От тази гледна точка този нов геополитически център в Източна Европа на практика е най-динамичното място на преобразуване на Европа като автономен център за сигурност.
Интервюто продължава в следващия брой
