Как се опазва войнишката манджа?
Само преди седмица романът му „Хаосът в играта на джаги“ (2023) спечели голямата национална награда „Перото“. Роден е в София. Завършва Национална спортна академия. Бил е боксьор, дългогодишен треньор на националния отбор по бокс за мъже, собственик на кафене и игрална зала, директор на вестник, сценарист, телевизионен водещ и безработен. И още десетина начина, с които си е изкарвал прехраната. Автор е на стихосбирки, сборници с разкази и романи, повечето номинирани за големите ни национални награди. Последната му стихосбирка е „Под шапката на скитника подреждане на уличните безпокойства“(2023). Сценарист е на 2 игрални филма – „Едно пътуване до хоризонта“ (2005) и „Малко късмет за по-късно“ (2017). Автор е на радиопиесата „Не те виждам“ (2021).
Награди: III-та на Националния конкурс за разказ на спортна тема (1977), Южна пролет (1994), за проза на изд. ПАН-ВТ (2000), наградата Дъбът на Пенчо (2008, за поезия). Носител на отличието за източноевропейска литература “Bank Austria Literaris“ (2008) и други. Превеждан е на английски, испански, немски, сръбски, турски, унгарски, френски, гръцки и други езици. Днес живее в Барселона.
– Доколко работата ти като национален треньор по бокс има общо с творчеството ти на писател?
– Общото с писането не е спорта, а неукротимото ми желание да обикалям улиците на София и на други градове. Това, че някой приема че съм тренирал бокс, карате, таекуондо и съм тичал сутрин по улиците, аз го забравям. Докато бягам в парка съм написал много стихотворения. В главата ми се ражда образ, около него се натрупват думи. Спортът няма общо с писането. Той е интересен за страничната публика, за хората, които не са играли физкултура, но за мен той не е толкова интересен. Спортът е бил ъгълчето, което по случайност, подгонен от всекидневието, съм се скрил. По времето на така нар. социализъм да тренирам беше начин да не ходя с групата, т. е с останалите от училище – начин да правя нещо различно. Бях в столичното 32 училище, отличник. В залата смятаха, че съм прекалено интелигентен да се занимавам със спорт. И на двете места не бях добре приет. Това беше идеално състояние. Писането няма общо с участието в групова дейност. Писането има отношение само към твоя вътрешен духовен строеж. Ако сглобката е такава, че при духовно тектонични промени се появяват думи, те имат смисъл. Ако не се появят, просто минава време.
– Спортът не ти ли оформя воля за съпротива. Да пишеш винаги има много разочарования… особено с наградите.
– Аз съм най-често номинираният автор. Написал съм доста книги и почти всичките от тях са номинирани за най-големите национални награди. Това, че не съм получил на някои от тях, не означава, че не са го заслужавали. Не е разочарование. Реалист съм. Знам каква е литературната мафия. Понякога съм им нужен като страничен човек. Има университетска мафия – преподаватели в университета. Те смятат че са професионалисти, а са учители в университета. Другата мафия, близка до тях е на журналистите, които пишат или говорят за литература. От тях зависи дали ще те популяризират. Понякога им трябва някой като мен, паднал от небето. Смятат, че са ме уловили, обаче аз имам свой собствен парашут. Дори не ми трябва парашут, летя свободно. Случва се да се приземявам в някои от наградите.
– Ти пишеш в почти всички жанрове – стихотворение, разказ, роман. Как преминаваш от един жанр в друг?
– Най-високата литературна температура е, когато се създава стихотворение. Напрежението – и интелектуално, и емоционално, е най-голямо. Пиша вариант, след това добавям, следва трети вариант, махам части от него. Случвало се е в продължение на 10 години да променям някои стихотворения. Понякога графиката или някои думи.
В писането на разказ винаги има 1-2 стихотворения. Жертвам поезия в името на прозата, за да продължи движението – ако съм в мола, да се кача от първия на втория етаж, за да видя какво има в магазините горе. Вече си жертвал едно стихотворение, защото при максимална концентрация, от компресията се получава стихотворение. Но качваш ли се с ескалатора – някой те бутне, друг те настъпи, ти го настъпиш: извинявай, може ли да продължа нагоре… това те вкарва във всекидневието. Това е разказ – той ме побутна, аз си помислих… И разказът сам тръгва. От мен не иска много. Понякога само като погледна някого и виждам в тоя човек разказ. Но трябва да имам химикалка и тефтер да спра и да го запиша. Като не го направя, го забравям.
Писането на роман е друго. Последният, „Хаосът в играта на джаги“, го създавах 5 години. Първият вариант пиша 15 дни денонощно. Влизам в романа и не мога да изляза от него по цял ден и цяла нощ. Спирам мисля, пак се връщам. Като напиша масив от събития, героите полека-лека се оформят. След това започва истинската работата. Това е руда, огромен къс фантазия, от който почваш да дърпаш отделни неща. Дали ще бъде образ, който ще се развива, дали събитие, постепенно романът започва да си търси героите, да се свързват един с друг. Свързват се в отношения, различните типове започват да се търсят. Защо Пешо е в началото, пък Драган изведнъж се появява. Поради тая причина – ти трябва да я поясниш. Тръгваш след Драган и го виждаш да ходи по Стамболийски и на кръстовището натиска светофара, но го заговаря Петкан: ама това не работи, тия кретени от 4 дена… и двамата започват да се разправят, че у нас нищо не работи. Създават темата. Нататък нещата сами вървят.
Имам пиеси. Една от тях е поставена в радиото. Владея диалога и писането им е голямо удоволствие. Представяш си квадрат или кутия, в която хората се движат и няма къде да ходят. Трябва нещо да се случи. Ако само се гледат, ще стане Годо, нещо което вече е написано. Когато фигурите се раздвижат, става по-интересно. Имал съм контакти с директори на театър, те също си имат свой вътрешен кръг – да не би да излязат парите навън. Както и в киното – искат те да си пишат пиеси, сценариите също, да играят в тях, да дадат на баща му да напише музиката, дядо му да е директор на продукцията – цехово разделение. Една пиеса я поставиха в радиото благодарение на Теодора Димова, която тогава отговаряше за театъра и съм доволен – избра добри актьори.
– Ти дълго време сътрудничи на Военната телевизия…
– Военната телевизия е най-хубавото нещо, един от хубавите ми периоди в живота, благодарение на Ани Илинчева. Тя имаше преклонение пред таланта. Виждаше в мене паднал от небето човек – чува бокс, уличник, аз написвам 2-3 текста и вижда че този човек може да напише всякакъв разказ. Мога да напиша разказ върху каквото ми падне погледът, стига да искам. Но не искам да пиша за всичко, а само за моите неща. Тя ми даде тази възможност. Тогава бях с Косьо Христов, на големия режисьор Христо Христов сина. Той каза: ти си създал нов жанр – игрална публицистика. Тогава вземах най-хубавите хонорари. Първо от телевизията – пишех 12 страници всяка седмица, след това тези 12 ги правех на 6 страници в списание Тема, откъдето също вземах хонорар. Накрая без да се съобразявам с дължината, ги направих истински разкази се превърнаха в сборника „Малко късмет за по-късно“. С него спечелих международната награда Bank Austria Literaris. Затова съм благодарен на ВТК, даде ми тази възможност. И особено на Ани Илинчева. Имаше и един военен, който казваше: ти си правиш реклама… Отговорям му: ама той всеки писател без да иска рекламира себе си, защото ти се рекламираш чрез ламборджинито, аз – чрез разказите си.
– Бил си в казармата, имаш и военни в семейството…
– Аз съм израсъл в такова семейство. Баща ми беше научен сътрудник по охрана на труда – има 2-3 книги за охраната на труда. Инженер. Попитах го какво за теб означава семейството, отговорът беше: като ми дадат 5 лв. повече, сменям работата. И тъй като военните са му дали повече пари, той стана майор. Когато стана на 90 години ми разказа, че е участвал в създаването на почти всички военни заводи у нас. Като инженер е решавал някои технически въпроси по оригинален начин. Имаше такова мислене – ти ще си го мислиш с отвертката, той обаче с някакво мръдване само – и решава проблема. Братовчедите ми завършиха МЕИ (Машинно-електротехнически институт – днес Технически университет ТУС), неговия институт – той им решаваше задачите по висша математика. Когато учех в 32-ро, също ми решаваше задачите. Заедно с мен, не наготово. Иска да те научи. Обикновено учителката се чуди: ама задачата е неправилна. Само резултатът е правилен. Като я провери, казва: не знаех, че може да има такъв начин за решаване. Тогава ѝ признавах – решението е на баща ми. При него нещата вървяха по друг път. И тя често казваше: дай да видим как баща ти е решил задачата. Аз не можех да ги реша, въпреки че имах шестица по математика. Отличник бях, но не ме привличаше математиката.
– А спомен от казармата имаш ли?
– Как да нямам, в последния сборник, който се казва „Случайни срещи и запознанства“ имам 2 или 3 такива разказа. Написах ги благодарение на Калин Донков. Бях закъсал с парите – не работя никъде, нямам доходи и срещам Янко Станоев на Раковска. Той казва: тук горе е Калин Донков в списание „Български войн“, пуска ми разкази и дава по 60 лв. Ама казвам – бях в спортна рота с единично обучение 47 дни. За това мога да напиша, но то ще бъде срещу казармата, не в нейна полза. „Е може да донесеш и друг, само да е за младежка тема“. Но като започнах, оказа се че имам доста преживявания от казармата..
Искаха да ме научат да марширувам, а бях голям противник на маршировките. Дотолкова воювах срещу тях, че накрая ме освободиха от маршируването. По време на клетвата бях в дърводелната, в ателието на художника, който беше непрекъснато пиян. Заради пиянство не даваше клетва. Аз не пия, седяхме и му викам – недей да пиеш, че няма с кого да си говоря, защото клетвата течеше много време.
Наскоро написах нов разказ за казармата. В деня на клетвата се оказва, че съм дежурен с един мой възпитаник боксьор Божидар Иванов. Той е един от изявените – 17 пъти беше шампион на България, дълго време игра, участник е в олимпиадата в Москва и на европейски първенства. Бяхме в Суходол – 400 човека е поделението. Повечето са трудоваци, имаше и от Военното училище. Взели сме храната за целия взвод и чакаме да се освободят места, за да седне взвода. На масите преди нас са по-старите войници, старата гвардия. Пазим, но гледам, че се протягат ръце към хляба и сиренето. Като се протегнат ги удрям. Чакайте казвам, това е храната за много хора. Защо се протягаш, малко ли ти е яденето? Обаче нещата се изостриха докато един нещо ми посегна. Така ме ядосаха, че искат да изядат яденето, а после аз ще давам обяснения… Светнах му една по главата и той изчезна под масата. Двама скочиха и се опитаха нещо… В казармата чиниите са метални – хващам няколко и като го излупах единия по главата и те се разлетяха навсякъде. Интересен е звукът на чиниите, после ги хвърлих и срещу цялата рота. Тоя звук за мен беше тържество срещу всякакъв ред и попълзновение към чуждото ядене. Всичко замлъкна и тия се скриха под масата. Представи си ефекта като метнах два пъти чиниите, то се чува трас, трас, трас. Само след минута 3-4 човека изведнъж ме вдигнаха във въздуха…
Последва друго велико преживяване – закарват ме пред някакъв началник, а още не бях се научил да козирувам. Лявата ли, дясната ли ръка, горе, отзад? „Може ли да остана?“ Той изкрещява нещо и следва „Излез навън“. Обръщам се и излизам. 22 пъти влизах, докато на 23-тия път ме остави. И ме заплаши, че ще ме прати в урановите мини. Не ми дремеше къде ще ме прати, важното беше да ме остави.
След малко дойде мой съсед от квартала, баща му беше генерал, през две къщи живееше от нас. Аз съм приятел с брат му, а той учеше в училището за строителни военни инженери. Дойде и каза: Бате Палми, разбрах, че е станал голям гаф. Сега ще те изведа. Мина клетвата, дойде да ме вземе от дърводелната и си излязохме.
От казармата помня как маршируваме. Вървим направо, а отпред стоят стари войници. Ние сме новобранци. Аз съм отзад. Нося си книга, решил съм да я науча наизуст. Те пеят нещо, аз уча. Чета книгата. По едно време старши сержанта ме видя и вика: прибери книгата. И аз я оставих. Старите войници застават пред нас и ние марширувайки, трябва да завием „Наляво…“ В един момент гледам, че както съм я оставил, единият от тях е взел книгата. Команда „Наляво“ завиват, ама аз бях в последната редица и не завивам. Казвам „Дай ми книгата!“. Той: „Така ли?“ Посегна и аз цак! И после бум! още една и войникът на земята. Сержантът също мразеше старите, те бяха сбирщина от агресивни етноси. И ми вика: как така заспа на земята? „Той си знае, попитай го, аз не знам“. Шегувах се, разбира се. Като цяло тежко ги изживях тези 47 дни.
После имаше един шеф полковник, вицепрезидент на нумизматическото дружество на Иван Славков. Среща ме и ме кандърдисва: „Палми, влез за един ден да ти сложим нашивки, завършил си ВИФ…“ Викам: „Другарю полковник, ако вляза, трябва да умра…“
– Какво мислиш да войната в Украйна и Израел?
– Срещам много хора – едни са за едни, други за други. Не искам да споря. За мен убийството на деца, на невинни същества, на възрастни, на най-обикновени хора, е престъпление. Те не са собственици, виновни са само за това, че са живи – за мен това е най-голямото престъпление. Детенцето, вместо да живее, да расте, да порасне, да стане идиот като всички нас, те не му дават дори и тази възможност. Ад – и за украинците, и за евреите. Холкост, дедовците изтрепвани, излизали през комините – и сега изведнъж идва някой да ти отреже главата. Особено на тоя музикален фестивал в Израел, гледах клипове. Да отвлечеш и убиеш хора, които танцуват, модерни момичета. Познавам арабите добре, обиколил съм (като треньор в бокса) арабския свят – работил съм в Ирак, в Тунис, в Египет. В тоя район където е Израел – танцуват както тук в Маймунарника на Борисовата. На това място живеят съвременни хора, но никога няма да имат модерни съседи. Арабите живеят 300 години назад. Забулени. Наскоро бях в Истанбул. Страхотен град са построили турците, обаче хората са 200 години след цивилизацията. Скрили жената. Той върви свободен край нея, свирука си, а тя трябва да си пусне чаршафа отпред и да ходи в черно като че ли е прокажена.
Обичам руската литература, безброй пъти съм ходил и в Сант Петербург, и Москва, и другаде. Имаше време, когато нашата школа беше под въздействие на руската, тя побеждаваше в аматьорския бокс. Обаче това да нападнат Украйна, да я освободят от нацистите – по-голямо нахалство не мога да си представя. Ами защо не скочат да освободят самите себе си от нацистите? Помним, че СССР и нациска Германия бяха в съюз (договорът Рибентроп-Молотов). Дълго време се криеше. Спряха книгата на Желю Желев „Фашизмът“, защото видяхме, същите партийни секретари, които ни управляваха и нас, домоуправителите – по същата организация живеехме и ние, и в Русия. Книгата показа – структурата на фашизма е същата.
Най-голямата грешка на украинците е, че си дадоха ракетите с ядрени глави на Русия. Да видим дали щяха да ги нападат, ако ги имаха. Тогава щяхме да сме на страната на руснаците. Но украинците не са създали Путин, докато Русия винаги успява да създаде или Сталин, или Ленин, или цар, докато в Украйна са шляхтичите. Те са под въздействието на поляците, украинците са по-анархистично настроени. Спомнете си картината на Репин запорожките казаци пишат писмо на турския султан. Украинците дори по времето на Сталин са търсили някакво спасение от него. Кой друг от републиките го е направил? Бандера бил лош – Бандера да, ама Сталин? Сталин е избил 10 млн. руснаци. Украинците са искали да си отмъстят за Голодомора, не че са били толкова съюзници на Хитлер. Те имат общо с анархизма на поляците. Когато загиват пак има човек, който да каже: Полша още не е загинала. Докато ние българите лесно загиваме – скриваме се, слагаме фесовете, ако на мода са фесовете, иначе цилиндри, бомбета или гугли. Важно е да не ни забелязват, да живеем спокойно.
