По жените ще ги познаете, облеклото им е разходка през вековете.
Отправяме се към гр. Кония, административен център на едноименния вилает, най-големият по площ в Турция. Кония (на старогръцки: Ικόνιον; на латински: Iconium) носи името си от иконите, които през Средновековието са зографисвани тук. По-късно е столица на селджукския Румелийски султанат.
Макар да е едно от най-древните селища не само в Анадола, но и в Европа (7 хил. г. пр. Хр.), най-висок подем Икония бележи като столица на селджукските султани между ХI и XIV в. Днес е религиозно средище за поклонниците, отдадени на исляма, както и за хиляди емигранти от Близкия изток и Африка. Причина за това е, че тук е живял средновековният поет Мевляна Джелаледдин Руми – един от най-великите поети, които светът познава, а също и родоначалник на Дервишкия орден. Макар и роден в Персия, именно Кониа е мястото, където Мевляна е живял и починал. Тук той е оставил своето изключително ценно наследство на света – шестте тома суфистка поезия, или т. нар. Маснели, както и разпространението на Семата – дервишкият медитативен танц.
В Коня, разбира се, не можеш да видиш сама жена на улицата, винаги се движат в група или с мъж придружител, винаги са с покрити лица.
На централно място в града е разположен най-важният туристически обект – гробницата на Руми, която посетихме и ние. Макар че учението на дервишите представлява според мен една ерес в ислямската религия, в Турция то се толерира и почита. Доказателство за това са множеството поклонници, които посещават мавзолея, наред с туристите от всякакви вероизповедания и националности. В основната сграда освен тялото на Мевляна са положени и телата на други видни дервиши. Във витрините могат да се видят красиво изографисани ислямски книги, а в двора на мавзолея се намират няколко тюрбета (гробници) на благодетели, между които тази на съпругата на Алладин – селджукският владетел, управлявал по времето, когато Руми развивал дейността си, и гробницата на Хюррем султан – всезизвестната съпруга на Сюлейман Великолепни от украински произход, известна още и с прозвището Роксолана. Интересно, че тук можеш да видиш мъже и жени, погребани един до друг, един наистина революционен момент в Исляма.
Друг интересен обект в двора на мавзолея е медресето – дервишкото училище, в което с восъчни фигури и оригинални дервишки носии е пресъздадена действителността от времето на Руми.
Следващата ни спирка по програмата е Дворецът на селджукският владетел Алладин или поне това, което е останало от него. Влизаме в джамията на хълма, където могат да се видят архитектурни артефакти от различни епохи и спокойно се разхождаме из джамията благодарение на факта, че посещението ни е извън часовете за молитва.
Вечерта отпътуваме за представлението на дервишите в специална за целта амфитеатрална зала. Влизаме и притихваме в очакване. Правилото е по време на танца да не се ръкопляска. Най-напред излиза учителят, а после и останалите – с черни покривала над бялата широкопола дреха. На главите си носят характерни високи шапки с формата на надгробен камък. Всичко в облеклото и в ритуала притежава своята символика. Черната дреха е символ на смъртта, а бялата на савана, с който погребват мюсюлманите. Самият танц символизира живота на човека от раждането до смъртта. Преди да започне, дервишите скръстват ръце пред гърдите си в знак на смирение, след което хвърлят черните роби и започват въртенето. Посоката на въртене съвпада с посоката на въртенето на земята. Дясната ръка е вдигната нагоре, а лявата е насочена надолу и встрани. С дясната дервишът поема божествената енергия, която преминава през сърцето му и с лявата ръка я предава на земята и хората. Танцът има седем етапа, всяко следващо въртене е по-бързо от предишното. В края на ритуала настъпва моментът, в който се пресъздава смъртта. Тогава дервишите отново обличат черните си дрехи над белите и отново се отдават на молитва.
Вечерта се отправяме към един ресторант, където имам запазени места. Вечерята е типична за този регион – арабски хляб, много зеленчуци, адана кебап. И никакъв алкохол. Дори бира. Така е и в магазините. Единственото място, където можеш да консумираш алкохол тук, е барът на някакъв руски хотел, където цените са баснословни. Освен това се намира далеч, на 4–5 км оттук в покрайнините.
От обратната страна на тази монета е Ескишехир (букв. „Стар град“), който посещаваме на следващия ден, преди да отпътуваме за България. Той е спокоен, гостоприемен и пренаселен с туристи не само от чужбина, а и от цяла Турция. Може би защото е един от най-големите университетски центрове на южната ни съседка, тук половината жени, които срещаш по улиците, са европейски облечени, някои от които – доста предизвикателно дори за нашия вкус. Целият град прилича на един огромен пазар за храна и сувенири, освен това магазините за алкохол не са табу, а се срещат често. Старата част на града е оформена като исторически и архитектурен културен резерват с реставрирани стари къщи и улици, които много приличат на нашите възрожденски къщи в Копривщица. Само че тук ги наричат „османски“, а кой от кого е копирал в архитектурно отношение през ХIХ век, за мен лично не е загадка, но оставям отговора на вас самите.
Както споменах, в Ескишехир се намира и най-големият университет в Турция – Анадолския университет, в който учат около половината от всички турски студенти. По-голямата част от тях се обучават дистанционно и само около 30 000 живеят и учат в града. Заради плавателните канали, по които можеш да се разходиш с гондола, го наричат „Турската Венеция“, а най-известният му жител е прочутият мъдрец Настрадин Ходжа, който за разлика от нашия Хитър Петър е действителна личност.
И тъй като Ескишехир беше последната ни спирка по пътя обратно, ние го ударихме на пазар. Едни си купиха халви, други локуми, а трети като мен – хинап. Това е сушен плод, подобен на фурмите, само че с по-кръгла форма и по-дребен, далеч не толкова сладък и много по-полезен.