Ако сега наистина можеха да ни превземат, щяха отдавна да са го направили, категорична е украинската поетеса
Анна Багряна е писател и преводач. Родена е в град Фастив, Киевска област през 1981 г. Завършила е украинска филология в Киевския университет „Тарас Шевченко”. Работила е като журналист, автор и водещ на предавания в различни телевизии и радиа. Главен редактор е на списание „Гранословие” и секретар на Националния съюз на писателите на Украйна. Автор е на книги с поезия, на романите „Етимология на кръвта”, „Такава дивна любов”, „Досадник”, „Ветровитата планина”, както и на книги с разкази, повести, публицистика и приказки за деца. Живее в София от 2009 г., омъжена е за българския поет Димитър Христов. Пише книги за възрасни и деца, превежда от български и други славянски езици на украински. Носител е на наградите „Коронация слова”, „Смолоскип”, Международната украинско-немска премия „Олес Гончар”, „Маруся Бек” (Канада), „Григорий Сковорода”, „Летящо сребърно перо” (България), Наградата на Международната Медитеранска академия (Р. Северна Македония). Член е на Националния съюз на писателите на Украйна и Асоциацията на украинските писатели.
Няма как да не започнем с името на Анна Багряна, което веднага поражда асоциации с голямата българска поетеса Елисавета Багряна. Анна Багряна също ли е творчески псевдоним? Откъде идва?
„Да, знам за Багряна и даже преведох нейната стихосбирка „Вечната и святата“ на украински още през 2008-2009 г., но „Багряна“ е псевдоним и на двете ни, Елисавета Багряна е Белчева, аз сьм Багрянцева. В Украйна имахме един велик писател Иван Багряний, то и това е бил с псевдоним (истинската му фамилия е Лозовягин). Но вече свикнах с това, в Украйна ме често питат, дали не сьм роднина на Иван Багряний, а в България – дали не сьм родственица на Елисавета Багряна. Отговарям, че те са ми духовни роднини. Между другото приятелки сме с внучката на Елисавета Багряна, бьлгарска поетеса Елисавета Шапкарева“.
За последно Анна е била в Украйна през октомври т. г., а преди това през април, основно в Киев и в Киевска област. В момента украинската столицата хората водят сравнително спокоен живот, разказва Анна. Работят училища, магазини, ресторанти, кафенета, театри, всеки ден се провеждат концерти, литературни срещи и презентации. Единственото, което напомня войната, са мъжете, облечени в камуфлажи в градския транспорт и по улиците. Също така, в центъра на Киев, обяснява тя, на Майдана и на Михайловския площад, се провеждат заупокойни молитви за украинските войници, дали живота си за свободата на родината.
„През тези две седмици и половина, докато си бях в Киев през октомври, имаше две въздушни тревоги. Обикновено тези тревоги променят обичайния ритъм на живота, особено когато спешно трябва да стигнеш от един до другия бряг на р. Днепър. Защото по време на въздушните тревоги мостове са блокирани. Но хора вече свикнаха с това“, разказва поетесата.
Почти всеки ден е участвала в литературни срещи със своите читатели, участвала е в различни културни събития и презентации, ходила е на театър, в музеи, посещавала е кинопрожекции. „Сега излизат много нови и интересни книги на украински писатели, отварят се нови книжарници, хората купуват и четат книги. Това ми липсва в България. В Украйна се зареждам с творческа енергия и вяра в нашата победа“.
Анна Багряна е активен участник в благотворителните инициативи в подкрепа на украинската армия и пострадалите цивилни от войната. Задавам ѝ въпроса, пмагат ли им българи в тези кампании, изобщо отзивчив ли е българинът според нея в такива ситуации.
„Знаете ли, когато започна войната, веднага се запитах: с какво мога да допринеса за нашата победа в тази война? Освен че продавах свои картини и подкрепях армията, се включих и в „информационния фронт“ – говорих по радиото и телевизията, разказвах на българите истината за Украйна и за тази война. Писах. За писателя словото също е оръжие. Още от първия ден на войната много българи застанаха на страната на Украйна, подкрепяха ни на антивоенните митинги, помагаха на бежанците, а също така изпращаха помощи“, уверява ме поетесата и допълва: „Някои мои български приятели казват: „Искрено се възхищаваме на вас, украинците. Трябва да се учим от вас как да защитаваме свободата и достойнството си“.
Но, за съжаление, не всички българи ги подкрепят. Войната раздели българското общество на два противоположни полюса и много ясно показа кой кой е.
„Най-опасните за мен са тези българи, които подкрепят така наречения „неутралитет“ и смятат, че България не трябва да заема никаква позиция в тази война. Всъщност много ги дразни самата дума „Украйна“. Обяснявам на тези хора, че да бъдеш „неутрален“ означава да подкрепяш агресора и че Украинската армия вече втора година пази цялата Европа, включително и България. Дано на тези хора никога не им се налага да събират в един малък куфар целия си живот за няколко минути и да бягат от своите къщи, за да спасят живота на децата си. Защото е много лесно да си „неутрален“ и „миролюбив“, докато войната не те докосне лично“, категорична е Анна.
А какво мисли тя за русофилите в България, какво би им казала, ако имаше възможност? А какво би казала и на онези от нас, които подкрепят Украйна и в същото време търпят множество злостни нападки, не само във Фейсбук, че са поддръжници на войната?
„Искрено съжалявам на русофилите, защото русофилството е патология, тежко психическо заболяване. Как може нормален човек да обича тези, които убиват, изнасилват, крадат, рушат и унищожават всичко около себе си?! Само да не ми говорят за „великата руска култура“. Ние, украинците, вече много добре видяхме тази „култура“ – в Буча, Ирпен, Мариупол и други градове. И не само сега, в тази война. Защото с Русия воюваме вече повече от 350 години. Тя винаги е искала да ни унищожи и пороби, но така и не успя да го направи. Проблемът на българските русофили е, че не познават дори собствената си история, камо ли историята на Украйна. Когато им разказвам за Гладомора и репресиите, за повече от 140 официални забрани на украинския език през тези 350 години, те повтарят като зомбита: „За всичко е виновна Америка, а вие с руснаците сте братя и не трябва да воювате, трябва да се предадете…”. На тези българи, които подкрепят Украйна, искам искрено да благодаря. Знам, че не ви е лесно. Но заедно сме по-силни и ще победим по-бързо“.
Анна има много приятели, колеги – писатели и роднини, които воюват, някои още от 2014 г., когато всъщност войната започва, нейни братовчеди и племенник. Повече от тях са доброволци. За съжаление, някои от нейните приятели вече са загинали или изчезнали безследно, в това число – един от братовчедите ѝ. Други са били ранени по няколко пъти, но отново и отново се връщат на фронта. Благодарение на тях, уверява ме тя, може да пътува до Киев, да се разхожда свободно по любимите си места, да говори и чете на родния си език, да издава новите си книги, които излизат в украинските издателства, да провежда литературни срещи със своите читатели…
А как според нея ще завърши тази война?
„Само с победата на Украйна!“, категорична е Анна. „Ако Русия наистина можеше да превземе Украйна, щеше отдавна да го направи. Но това е невъзможно. Освен това, целия цивилизован свят ни подкрепя след като видя, че нямаме намерение да се предаваме. Но цената на нашата победа ще бъде много висока. Всъщност, вече платихме твърде скъпо. Затова нямаме право дори да допускаме мисли за предаване. България има късмет, че навреме стана член на НАТО, иначе Русия сигурно щеше да нападне и вас. Москва води тази война не само срещу Украйна, а срещу цялата Европа, затова е много важно европейските държави да продължават да ни подкрепят.
И накрая, какво е нейното послание към българите?
„Вярвайте в себе си, бъдете смели и свободни! Няма нищо по-ценно в живота от достойнството и свободата“.
