Професор полковник о.з. Димитър НЕДЯЛКОВ
С този надпис в скалите бойците на подполковник Борис Дрангов са се прекланяли пред своя командир
„Още щом ни посрещна, щом се яви пред нас, подполковник Дрангов ни грабна и покори. Висок, строен, опънат като струна, със сини очи, които магьосват, той сякаш непрестанно гореше. И какъв изключителен оратор… Голям педагог, сърцевед, когото чувствувахме повече като добър баща, отколкото началник… Неизброими качества на човек, войник и вожд притежаваше Дрангов и мъчно биха се изброили в това тясно място, но начело на всички стоеше, без съмнение, личният пример.“ Така споделя впечатленията си от личността на подполковника в скопския вестник „Родина“ от 28 май 1917 г. един от възпитаниците на Скопската школа за запасни подпоручици Димитър Чорбаджийски, познат по-късно с писателския си псевдоним Чудомир.
Борис Дрангов е роден на 3 март 1872 г. в Скопие, тогава в Османската империя, в семейството на Стоян и Гюрга Дрангови. Баща му е богат търговец на дървен материал. Завършва пети клас на българското педагогическо училище в родния си град с отличен успех. През 1891 г. е приет във Военното училище в София.
Наследил непримиримия характер на баща си,
след конфликт със строеви офицер от 10 юни 1894 г., старши портупей-юнкер Дрангов е освободен, разжалван и приведен в 3-ти конен полк в Пловдив. На 11 октомври за добра служба наказанието му е отменено и той продължава образованието си във Военното училище. През 1895 г. е произведен в първия офицерски чин – подпоручик, и назначен за младши офицер в същия 3-ти конен полк. Малко след това е преведен в четвърти ескадрон на 2-ри конен полк в Лом, където през 1899 г. е произведен в чин поручик.
В Лом младият офицер се жени за любимата си Райна Попова – дъщеря на Денко Попов, – народен поборник и четник на дядо Ильо войвода. Раждат им се 5 деца, първото от които е Кирил – последвал съдбата на баща си като виден деец на ВМРО.
Всичко, което прави Борис Дрангов, е свързано изначало със съдбата на българите в поробена Македония. С избухването на Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. Дрангов напуска военната служба и заминава за Македония заедно с други офицери. На 17 август той изпраща писмо на съпругата си със запомнящите се думи:
„…В тоя тържествен миг аз, без да се колебая, поставям Отечеството по-високо от семейството, неговата доброчестина по-горе от нашите лични блага…“. С това верую участва в сраженията в планината Плавица, Кратовско, и на други места в Източна Македония.
След погрома на въстанието като поручик във 2-ри конен полк е командирован в Николаевската генералщабна академия в Санкт-Петербург, Русия. Междувременно на 3 януари 1905 г. е произведен в чин ротмистър. През 1907 г. завършва академията с отличие и се завръща в България, за да продължи службата си в 6-и пехотен, а след това в артилерийски полк. За кратко време е назначен за преподавател в Школата за запасни подпоручици в Княжево. На 4 септември 1910 г. е произведен в чин майор и е назначен за преподавател по тактика във Военното училище в София. През този период започва да пише първите си публикации във военни издания.
В годините 1910–1912 г. майор Дрангов заедно с подполковник Александър Протогеров, майор Петър Дървингов и подполковник Климент Кръстев
застава начело на революционната група от дейци,
принадлежащи към бившия Върховен комитет.
През Балканската война е началник на щаба на 1-ва бригада от 1-ва пехотна дивизия. Води поверените му формирования при Гечкенли, Чаталджа, Одрин, Селиолу, Ескиполос и Петра. При овладяването на Селиолу лично предвожда една от дружините в атака. За проявения героизъм е награден с орден „За храброст“ IV степен. По време на Междусъюзническата война се сражава със сърбите при вр. Бубляк.
Заради критичните си статии за военния министър генерал Иван Фичев и инспектора на кавалерията генерал Александър Танев е даден под съд. На 25 февруари Дрангов е оправдан от Пловдивския военен съд, а по-късно и от Главния военен съд в София. Въпреки това, изпаднал в немилост, повишаването му в чин умишлено се забавя и е изпратен да служи в редица градове в провинцията. Все пак на 19 февруари 1915 г. е произведен в чин подполковник. На 2 септември 1915 г. със Заповед №420 се сформира знаменитата 11-а Македонска пехотна дивизия – наследник на Македоно-Одринското опълчение. В състава на дивизията влизат близо 34 000, основно доброволци, македонски българи от поробените от сърби и гърци земи. Подполковник Дрангов е
назначен за командир на 5-и македонски полк.
Като командир Дрангов успява за кратко време да подготви полка и да направи от него напълно боеспособна бойна единица. Участва в боевете при Калиманци, Кочани и Щип. На 25 ноември 1915 г. с нощна атака под неговото ръководство е превзето с. Градец.
Големите жертви, които дава офицерският състав на армията, са причина през пролетта на 1916 г. да се създаде Школа за запасни подпоручици в Скопие. На 15 май за началник на школата е назначен подполковник Борис Дрангов. Така той напуска редиците на 5-и македонски полк и заминава за родния си град. На 17 май школата е тържествено открита и в нея постъпват 1053 младежи. Там Дрангов се ползва с изключителен авторитет благодарение на ораторско си майсторство, откритостта, чистосърдечността и личния пример, който винаги дава.
Дрангов успява да създаде отлична организация, изхвърля от учебния материал всичко ненужно, оставяйки само практическите неща, необходими в бойна обстановка. Той обаче смята, че не по-малко важно е нравственото възпитание: „Щом веднъж разберете, че вие сте по-страшни от смъртта и че в самата смърт няма нищо страшно, вие ще познаете колко е жалък нашият враг и колко е сладко да се мре за България!“ Само четири месеца Дрангов е началник на Школата, но това е достатъчно тя да се олицетворява с личността му и да я наричат „Дранговата школа“.
От постъпилите за школници 876 успешно завършват и са произведени в чин на 17 септември. На 21 септември 1916 г., след като школата е закрита, Дрангов заема длъжността началник-щаб на елитната 1-ва пехотна дивизия и близо 6 месеца е по бойните полета на Добруджа в кампанията на Трета българска армия.
На 18 март 1917 г. поема командването на 9-и пехотен пловдивски полк от 2-ра пехотна дивизия, отбраняваща участъка на кота 1050 при Завоя на Черна (Македонския фронт). Освен за отбраната той се грижи за войниците си и ги възпитава като свои синове. Те са писали по скалите: „Има Дрангов – има хлеб“. Незабравими за тях са неговите думи:
„Българският войник е създаден да бие и
побеждава, а не да бъде бит и мачкан.“
„За да живее България, има належаща нужда от нравствени великани, а не от безмълвни и поцепени нравствени кастрати. За да побеждава, България трябва да се води от възвишени характери, а не от безмълвни, роболепни самопоклонци. Помнете дълбоката поука на почитания наш пустинник (Иван Рилски – б.р.) Причина за изчезване на всяко държавно устройство е безгрижието в развалата. Помнете и усърдно, чисто метете стълбата само отгоре надолу!”.
На 26 май 1917 г. при беседа с млади офицери пред землянката италиански снаряд разкъсва тялото на легендарния командир и същата вечер той издъхва във военната болница от кръвозагуба.
Дрангов е произведен посмъртно в чин полковник и е погребан с военни почести в двора на църквата „Свети Димитър” в Скопие. Гърдите на покойника са окичени с руския орден „Света Ана”, германския „Железен кръст”, българския военен орден „За храброст”, турския орден „Звезда с полумесец” и още десетки висши военни отличия. Главнокомандващият генерал Никола Жеков по-късно ще определи смъртта му като „загуба, която измервам с редките му и труднозаменимите качества на силен дух и на необикновен сърцеведец… Той падна, за да живее назидателно в сърцата на потомците. Падна, за да докаже, че неговият силен дух победи смъртта”.
