Автор: Професор полковник о.з. Димитър НЕДЯЛКОВ
След разгрома на сръбските войски в Поморавието и Македония в края на октомври 1915 г. основните сили на остатъците от сръбската армия се изтеглят към Косово поле. Тук сръбското главно командване решава да води битка на живот и смърт с българските войски.
На 1 ноември българското въздушно разузнаване открива започналото изтегляне на сърбите и Първа армия веднага форсира р. Южна Морава. Съвместно действат Северната оперативна група на Втора армия и част от 11-а германска армия. Създават се условия за обкръжаване на врага в Косово поле.
Стартира поредната операция на българската войска за окончателния разгром на сръбската армия. Косовската операция се провежда от съединенията на Първа българска армия на генерал Климент Бояджиев и съединенията на споменатата Северна група от състава на Втора българска армия, командвана от началника на 3-та Балканска дивизия генерал Никола Рибаров. Подкрепа оказват и полкове на 11-а германска армия, командвани от генерал Макс фон Галвиц.
Противникът все пак не е окончателно сломен и се групира за създаване на отбранителна линия. За тази цел сърбите разполагат с остатъците от Тимошката и вече разбитата Втора армия – това са 7 пехотни дивизии с близо 150 000 души, които имат задача да преградят направленията, водещи към Косово поле, и да удържат българския устрем до идването на съюзниците.
Бойните действия започват на 1 ноември 1915 г. с форсирането на р. Морава от Първа армия и с атаката от юг на 3-та дивизия на сръбската позиция по отбранителната линия при Гниляне–Качаник. Дивизията среща упорита съпротива и започват упорити боеве с небивала жестокост между доскорошните съюзници от Балканската война. В направлението на главния удар Първа армия продължава да настъпва от Ниш към Прищина. За два дни българските части завземат Прокупле, където срещат краткотрайна съпротива и започват преследване.
През следващите дни българското настъпление на двата фронта продължава с по-бавни темпове. На 9 ноември българските части навлизат в Косово и по двете направления. Сръбската армия опитва контратака срещу Враня и Куманово, за да се съедини с английско-френските войски, но е отблъсната. След това окончателно преминава в отбрана на последните си позиции. Там сърбите се съпротивляват упорито, но методично са бити по всички линии от българските войски.
Българското настъпление към вътрешността на Косово поле продължава още около месец. На 10 ноември 9-та Плевенска дивизия завзема с бой гр. Прищина. Пленява 10 000 сърби, 50 оръдия, 22 картечници, 150 автомобила и много боеприпаси.
На 16 ноември 1915 г. 3-та Балканска дивизия овладява с бой Призрен. Тук са разгромени главните сръбски сили и са взети огромни трофеи, в това число файтона на сръбския крал Петър. Пленени са 20 000 сърби с 30 оръдия и гаубици. Очевидецът Луи Едгард описва сръбския погром така:
„В битката при Призрен взеха участие около 100 000 сърби със 100 оръдия. Половината от тази войска остана на полето или бе пленена от българите. Когато сърбите изгърмяха и последните си гранати, разглобиха оръдията, хвърлиха лафетите им в реката, а самите те се разбягаха. Цялото Косово поле до Призрен бе осеяно с човешки и животински трупове, ракли, коли и автомобили. След това сръбският Генерален щаб изгуби всякакво влияние над войниците си като организирана сила. Ротите, дружините, полковете, дивизиите и корпусите се пръснали в страшна безредица. Настъпи най-страшното в една война.“
Битката за Косово поле завършва окончателно с българска победа след атака и овладяване на градовете Дебър и Дяково на 21 ноември 1915 г., с което сръбската армия понася много тежки загуби и фактически окончателно се разпада.
Сърбите загубват 36 000 войници, 199 оръдия, 150 автомобила и голямо количество коне и друго военно имущество. От нея оцеляват след тежък зимен преход през Албанските планини едва около 110 000 души начело с краля и правителството, евакуирани на гръцкия остров Корфу. Сърбия прекратява съществуването си като държава.
Художник Димитър Гюдженов
С Косовската операция завършва овладяването на Южна Сърбия и Македония, като българските войски проникват на дълбочина 170 км. Те се оказват лице в лице с вече битите войски на Антантата в района. Само фаталните решения, наложени на командването на Действащата армия от съюзната Германия, пречат на устрема на българските войски да пометат обърканите английско-френски дивизии, съсредоточени около Солун.
Със силите, с които разполага като брой и качество на личния състав, генерал Сарай не може да направи много повече от това, да започне спешно да строи отбрана. Макар да среща с радост новината за спирането на настъплението на дивизиите от Централните сили, в гръб е заплашен от несигурното държание на гърците, чието правителство (начело с германофилския крал Константин и неговия Генерален щаб) на 9 ноември заявява, че ще разоръжи сръбските, британските и френските части, ако бъдат изтласкани от сръбска на гръцка територия. Опасността е реална: 5 гръцки дивизии се намират в района на Солун, източно от Струма, една в района на Лерин, а 1-ви и 2-ри армейски корпус вече са получили заповед да се прехвърлят от Патра и Пирея в Солун.
Появява се необходимост от силно притискане на Гърция, демонстрация на флота и блокада, за да откаже гръцкото правителство от идеята за разоръжаването и да се съгласи с исканията на Антантата.
Те са свързани с оттегляне на гръцките войски от Солун и района, свободно и пълно разположение на гръцките железници, отиващи към границата, разрешение да строят укрепления около Солун, разрешение за плаване в гръцките териториални води и използването на гръцките бази по брега. Започва изграждането на Македонския фронт, на който в следващите три години ще се лее много българска кръв, заради неумелите съюзни решения в ущърб на българските национални интереси. Устремът за военно напредване на юг на войските на Централните сили след разгрома на дебаркиралите и развърналите се от гръцка територия в Македония английско-френски части е спрян по политически причини. Гръцкият крал Константинос I е шурей на кайзер Вилхелм II (женен е за сестрата на кайзера София Хоенцолерн) и германските управляващи политически кръгове налагат решението настъплението на войските на Централните сили да бъде спряно на гръцката граница с цел да не се влоши вътрешнополитическото положение на крал Константин I, който е привърженик на военното обвързване на Гърция с Германия. Фронтът е наименован Солунски, тъй като войските на Антантата на този фронт имат за своя база Солун, който след Балканската война е в рамките на неутрална официално Гърция. Фронтът за нас, българите, се отъждествява и обозначава с името на областта Македония, на територията на която се водят основните сражения по време на войната.
Васил Радославов в своите мемоари пише, че в Единното върховно немско командване някои генералщабни офицери са считали за нужно поддържането на този фронт, тъй като на него са струпани значителни военни сили на Антантата, а пък българската войска без конкретна и понятна цел (каквато е била националното обединение) е небоеспособна, като същевременно и България съгласно съюзническите си задължения не е могла да бъде ангажирана в други военни кампании на Централните сили. В хода на бойните действия през трите години от съществуването на Солунския фронт на него се разиграват едни от най-тежките и кръвопролитните сражения на Първата световна война.
