Най-често ме питат за разширените вени, но много рядко някой умира от разширени вени, казва старши лейтенант д-р Светозар Марангозов от клиника „Съдова хирургия” на ВМА.
Наградата в категория „Ти си нашето бъдеще” на Българския лекарски съюз за т.г., най-престижното медицинско отличие у нас, получи старши лейтенант д-р Светозар Марангозов. Дванайсета година той е част от екипа на клиника „Съдова хирургия” на ВМА, в който влиза от студентската скамейка. По повод на наградата д-р Марангозов разказа за работата си, която не виждаме и затова не оценяваме като пациенти.
Най-важното, което работата в клиниката ми даде, е дисциплината, това, че във всичко се установява ред, който после лесно се следва. Така по-успешно вървиш в алгоритъма във всяка критична ситуация, овладяваш се и се мобилизираш. Тази концентрация изважда най-доброто от потенциала ти в поредната операция. Важно е самообладанието и да мобилизираш силите си, за да помогнеш заедно с колегите на пациента на операционната маса.
Това не означава, че никога не се страхуваш, просто потискаш първичната си реакция и в тези моменти си благодарен за натрупаната рутина през годините в клиниката. А в минутите и часовете на операцията се абстрахираш от всичко. След нея можеш да анализираш, да си позволиш да мислиш емоционално и за адреналина.
В това време „след” дори се учудваш как си успял…
За тези години на работа във ВМА като военен лекар днес аз от „нищо” стигнах до страшно много. Казвам „нищо”, защото дойдох тук от студентската скамейка. Тръгнах от обучен с теорията човек без практическа подготовка в специалност, която незаслужено е недобре застъпена в университета. И минах през всички етапи на това да се ориентирам, да не се страхувам да бъда до по-можещите от мен колеги. И някак изведнъж стигнах и до ситуация сам да съм източник на идея за решаване на проблем, макар да бях сред най-младите в клиниката. Това ми даде много самочувствие и осъзнаване на мястото, което заемам. И днес съм много щастлив, че от „нищо” се изкачих до работа в пълен обем съдова хирургия, присъщо за специалисти с по-дълъг жизнен път с тази специалност. И съм благодарен, че това постигнах в краткото време на работа тук благодарение на това, че бях в екипа на съдовите хирурзи във ВМА.
Днес ми се струва, като че преди години се появих на правилното място в правилния момент, както се казва, без да искам. Във време, когато нямаше толкова много специализанти, а аз се озовах на място с хора с много опит, който можеха да го предадат само на мен. И аз можех да черпя от всички. Това за мен беше изключително голяма възможност да приемаш познанието от всеки. Сега казвам на специализантите да научат от нас „на всеки чалъмите” – и от всички да си създадат свои. Казвам им, че през призмата на техния поглед, докато гледат как работим и мислим, ще създадат свой стил на работа. Аз съм много благодарен, че се случи така при мен. А в нашата специалност се учиш бързо, защото в критична ситуация на масивно кървене или остра тромбоза, която не може да чака за утре, за да дойде професорът, трябва бързо да се адаптираш и пораснеш, да вземаш решението дали това е твоето, дали ще издържиш на напрежението. Немалко колеги минаха през клиниката като доброволци и кандидат-специализанти и около 10% останаха с увереността, че могат да издържат на тези обороти. Това е ситото, през което трябва да минеш, за да останеш в тази работа. То не е формално изискване, а идва от пресата на всекидневното натоварване. През това минаваш, преди да решиш да останеш.
Всъщност, ако се върна още години назад, си спомням, когато заради болния си дядо попаднах във ВМА. Бях впечатлен, стори ми се като космически кораб и помечтах да работя тук… Днес вярвам, че наистина случайни неща няма, и съм благодарен на съдбата. На това, че
опитните ми колеги от клиниката „не криеха занаята си” от мен
На мой състудент в Стара Загора на петата година след дипломирането му „поверявали да шие кожа и да попълва листове” в една от коремните хирургии. А на четвъртата година от работата в клиниката на мен разчитаха да правя аортни операции с най-висока сложност, които се правят 10 години, след като вземеш специалност. Да, бях стриктен и изпълнявах поставяните от колегите ми задачи, а в този момент те неизбежно всички ми бяха началници… Това ми даде шанс да уча от всеки различен опит и начин на работа, защото е известна разликата между книгите и практиката. Днес те ме приемат за равен, ако трябва да разкажа, гледайки отстрани днешното ми всекидневие в клиниката. И нямам колебание за решението си да тръгна по пътя на една от най-сложните специалности, която наричам „най-спешна спешност”.
Радвам се, че като съдов хирург съм в екипа на ВМА, подготвен да извършва бъбречни трансплантации. Самата трансплантация на бъбрек е преди всичко съдова операция – със зашиването на една важна артерия и една важна вена. Уретерът „остава” за уролозите. Приемам като шанс да участвам в това професионално предизвикателство. Но тежката работа за допълнителните терапии и проследяването цял живот на трансплантираните си остава при нефролозите. Смятам, че и тези сложни операции имат своята рутина и „всекидневност”, но идеята за даряването на втори шанс за живот на пациента изгражда ореола на възвишеност на тази работа и спира дъха… И въпреки това технически в други операции съдовите хирурзи правят доста по-сложни неща.
По-голям майсторлък е да направиш един подколенен байпас
който ще подобри кръвооросяването и ще спаси крака на пациента от ампутация. Това е в пъти по-сложно като интервенция, като концентрация, защото се използват конци, едва видими за окото, по-тънки от косъма на косата ни. И това е най-висшият ‘пилотаж’ в съдовата хирургия: едно трепване на ръката ти може да опропасти часове работа преди това, когато многократно си задържал дори дъха си. Но е удоволствие да го направиш и въпреки че пациентът може да продължи начина си на живот с пушене и с вредните си навици, удовлетворението ти е несравнимо.
И в тази работа на съдовия хирург има романтика, но тя не се разбира от пациентите, а понякога е последен шанс да спасиш не само един крайник, а дори един живот. В интервюта най-често ме питат за разширените вени, но много рядко някой умира от разширени вени, докато от нарушено оросяване на крака хора се инвалидизират, стават бреме за обществото и за самите себе си, а понякога губят и живота си. И в тези операции е по-тежката част от съдовата хирургия – в артериалната хирургия, за която се говори по-малко. А това засяга и неприятната част за промяната на начина на живот: Да се оставят цигарите, да се ограничат благинките на живота като по-мазните храни, да се поддържа холестеролът в норма, да се движат повече. Хората не обичат да говорят за това. И всеки вярва, че щом му се е разминало веднъж с операция с байпас, ще живее „на ръба”, но ще продължи да му се разминава…
Отказвам да разбера онзи мой пациент, който на 49 г. загуби живота си, но преди това аз му направих нееднократно сложната операция с поставяне на байпас, но след всяка той продължаваше да си живее както си знае. Ампутацията беше неизбежна, но на всяка следваща среща той се представяше: Докторе, аз съм Боян, на когото отряза крака. Нямаше спомен за многочасовите операции, които са го спасявали… И това е тъжното, но то не прави артериалната хирургия по-малко важна, защото спасява живот.
Но аз дори не съм си представял, че ще правя нещо в медицината, което толкова ще ме удовлетворява и ще ме запалва. И съм убеден, че важното е „да изтеглиш” пълния потенциал от това, което правиш. Захващам се с малко неща, защото държа да ги направя както трябва, не приемам посредствен резултат. И в хобито си, дърворезбата, търся съвършеното, а на завършените нови неща търся кусурите.
Днес забравям хората, на които съм успял да помогна, и помня само тези, на които не съм могъл, тези случаи са ме разтърсили. И до ден днешен се връщам назад да открия в спомена дали тогава не е имало успешно решение…
