Операторът от ВТК Борислав Василев и Таня Станева с покъртителен разказ от първо лице за войната в Украйна
Каквото и да си говорим, едно е да правиш журналистика по принцип, съвсем друго е да снимаш от огневата линия под реална заплаха за живота си.
Представете си свистящите куршуми, тътена на падащите наблизо бомби, воят на сирени за въздушна атака, тежката каска на главата ти и неудобната бронежилетка, с която едва с дишаш, камерата, микрофона и онази вярна синя „Дачия“ с надписи „Военен телевизионен канал“ и в. „Българска армия“…
Това са единствените оръжия на репортера на фронтовата линия, а срещу теб е могъщ, но невидим враг, подъл и коварен, враг, който няма милост и твоят живот му е напълно безразличен…
„Идеята ни беше да заснемем филм за живота на войниците от 88-и батальон от Морската пехота на Украинската армия, в който има най-много военнослужещи от български произход, и за живота на цивилните в зоната на военните действия“, разказва Таня Станева – режисьор, директор на кинофестивал и журналист, която е бесарабска българка.
Посетили са градовете Болград и Измаил, населени предимно с бесарабски българи, областният център Одеса и родното село на Таня Кринична (на бълг. Чушмелии), а в околностите на Киев – придобилите световна популярност Ирпен и Буча заради геноцида извършен над украинския народ от страна на руския агресор. „Снимахме истории, лични истории, реакциите на населението при въздушна тревога, животът без електричество, животът в бобмоубежищата, децата, които учат в реална военна обстановка. Имаме и герой военноинвалид, останал без крака, който сега се занимава с танци и дайвинг“, споделя още Таня.
Няма украински семейства, независимо дали цивилни или военни, които да не са засегнати от войната. Хора, завърнали се от плен, хора със загинали роднини, историята на медицинска сестра, съпруга на офицер, която е на фронта, за да не заминат там двамата ѝ сина, по-големият – 20-годишен. Всичко това ще видите в предстоящия филм на ВТК, чиято премиера се очаква на 24 февруари 2024 година, когато се навършват две години от руската инвазия в Украйна. Филмът ще бъде съпроводен и от фотоизложба, чийто автор е украинският фотограф Александър Барон.
Поразена инфраструктура, ударени от снаряди жилищни кооперации, разрушения, бомбардирани пристанища и зърнени складове, студ и вятър, а украинският студ и вятър не са като българските, снегонавявания, преспи, затрупани пътища и блокади, всичко това ще запомни и нашият оператор от ВТК Борето Василев, както го познават всички. И онази миризма на война, на изгоряла гума и пластмаса, на разтопен метал и още нещо – миризмата на плът, която вече не е жива…
Негови са думите, когато поглежда назад към струпалите се деца и изстрадали хора, преди да напуснат Украйна с Таня: „Ние си тръгваме, а те остават…“
Думи, страшни като анатема, думи като проклятие, думи тежки, каквато е само човешката надежда…
За мир.
