Информационен център на Министерство на oтбраната

Гладът като геноцид: Деветдесет години от Гладомора в Украйна

Евлоги СТАНЧЕВ*

Историята на тези трагични събития от украинската история е неимоверно трудна за разказване. Не само заради милионите жертви и тлеещата до днес

дълбока травма в паметта на украинците

Не дори и заради ужасяващите мъки, смразяващи детайли, за които научихме благодарение на цял корпус от исторически изследвания през последните години. Но защото днес украинският народ отново е изправен пред съвсем действителна заплаха за собственото си съществуване. Срещу него се води агресивна и престъпна война, в чиято „обосновка“ (кавичките са най-лекото, което би могло да бъде поставено тук) стои една маниакална претенция, съдържаща съвсем неприкрити геноцидни намерения. А именно: Украйна като държава няма историческа легитимност, а украинците… просто не (трябва да) съществуват.

Ето защо за събития като Гладомора е важно да се говори все по-настоятелно. Особено в общества като българското, където по отношение на украинската тематика все още съществуват немалко идеологически наслоявания и клишета, старателно поддържани и произвеждани в продължение на десетилетия. Все пак българският читател вече има привилегията да разполага с няколко солидни изследвания по темата, преведени на български език. Преди две години беше публикуван превод на впечатляващото проучване на Ан Апълбаум „Червен глад. Войната на Сталин срещу Украйна“, което е важно да се прочете и осмисли не само от професионалните историци, но и от по-широката публика. Разбира се, целта на настоящия текст далеч не е да представи подробно историята на Гладомора. По-скоро ще бъдат предложени някои авторови разсъждения върху този основополагащ епизод от по-новата украинска история. Без внимателното познаване на събитията от онези мрачни времена е невъзможно да се разберат правилно техните значително обществено и политическо значение днес.

Гладът в централните и източните украински територии от началото на 30-те години на миналия век е

пряк резултат от ускорената колективизация

на земята в рамките на първия съветски петгодишен план (1928–1932) и от придружаващото я принудително изземване на зърното от селяните. Важно е да се знае, че тогавашна Украйна е най-големият зърнопроизводител в Съветския съюз, като в немалка степен изхранването и нормалното функциониране на съветската държава зависи от украинското земеделие. Тъкмо поради тази причина натискът към преобладаващо селското в онзи момент украинско население за попълване на поставените от съветското правителство непосилно високи квоти за доставки на зърно е особено интензивен. Украинското зърно е било разпределяно за останалите съветски републики, за да бъде ускорен процесът на индустриализация в съветската държава. Въпреки възможността мащабите на глада да бъдат овладени и дори намалени, Политбюро въвежда още по-агресивни мерки – в хода на кампанията се конфискува не само зърно, но всякаква селскостопанска продукция, а укриването на каквито и да било храни предвижда тежки наказателни процедури, в т.ч. разстрел. Въведена е също паспортна система, с която на практика се забранява на гладуващите селяни да напускат своите райони, а структурите на НКВД охраняват щателно границите на украинската република. Подобно на всяка друга кампания в Съветския съюз колективизацията се представя единствено чрез пропагандни лозунги в официозната преса, а действителните събития са обгърнати в пълно информационно затъмнение. За логичния неуспех в попълването на грандоманските количества зърно са обвинени „кулаците“ (букв. по-заможните селяни), „буржоазните националисти“ и въобще всички „врагове на съветската власт“. Изцяло в контекста на постановката на Сталин за „ликвидирането на кулаците като класа“ от 27 декември 1929 г., бележеща

най-ожесточената фаза на т.нар. „разкулачване“

следват жестоки преследвания срещу украинското селячество, съпроводени от репресии спрямо всеки, който може да бъде разпознат като изразител на украинската национална идентичност. Това преди всичко обхваща интелигенцията и политическия елит на тогавашната съветска Украйна.

Последствията от глада в украинските земи са невъобразими по своите мащаби и обхват. Въпреки че на практика е невъзможно да бъде изчислен с прецизност броят на жертвите, според Апълбаум през този период над 3,9 млн. украинци умират от гладна смърт. Статистиката показва, че това възлиза на приблизително 10% от населението на цялата тогавашна украинска република. За да заличи катастрофалните последствия от трагедията, съветското ръководство съвсем целенасочено манипулира последващите демографски данни (вж. съветското преброяване от 1937 г.), което допълнително затруднява по-точните изчисления върху броя на жертвите. Освен това е важно да се има предвид, че украинци умират от глад не само в пределите на Украинската ССР, но и в други съветски републики. Тъй като гладът обхваща също и плодородните земи на Казахската ССР, където още от времената на царска Русия има интензивна и последователна руска и украинска колонизация, там загиват няколкостотин хиляди местни украинци (около 35% от всички украинци в Казахстан), редом с близо 2 млн. казахи. Нещо повече – Гладоморът води до практическото

заличаване на многобройната украинска общност

в Кубан. В резултат на колективизацията, последвалия глад, а също на съпровождащите ги насилствени кампании по „деукраинизация“ и „русификация“ от общо 1,5 млн. украинци в Кубан според преброяването от 1926 г. (61,5% от общото население на региона) през 1958 г. като „украинци“ се определят едва 137,604 души.

(Продължава в следващия брой)

—————–

* Евлоги Станчев е главен асистент в Института за балканистика с център по тракология към БАН. Той е доктор по история на Русия от Софийския университет. Също така е магистър по „История на Русия“ и по „Етнология и културна антропология“.

Виж Още

БЪДИ ВОЙНИК

Последни Новини

Вестник Българска Армия

Архив

Scroll to Top