Доц. д-р Здравко Попов, президент на Института за публична политика и главен редактор на сп. „Дипломация”.
Може да говорим за определени точки в дневния ред на света през 2024 г., като от това, дали ще станат събития, ще зависи как ще протекат процесите в съответните места на света. Първа точка са изборите за държавен глава на Русия през пролетта. Те могат да се превърнат в събитие за света, ако бъде избран нов държавен глава, но могат и да преминат рутинно и очаквано, ако за президент бъде преизбран Владимир Путин.
По същия начин изборите за Европарламентпрез юни може да станат събитие за Европа, ако видим съвсем ново лидерство на европейския интеграционен проект в лицето на петте най-значими властови фигури на ЕС: на председателя на Европейския парламент, президента на Европейския съвет, ръководителя на Европейската комисия, шефа на Европейската централна банка, Върховния представител за външната политика и сигурност на ЕС. Ако тези хора дойдат с ново разбиране за развитието на Европа, с променен проект за бъдещето на ЕС по посока на стратегическата автономия на Съюза, ще сме очевидци на събитийни промени.
Не е събитие обаче, ако бъде преизбран Джо Байдън
през ноември, основните либерални политики ще останат същите, без съществени изменения на вътрешно- и външнополитическия курс на САЩ от последните 4 години. Ако обаче на президентските избори в САЩпрез ноември американските граждани изберат Доналд Тръмп или дори друга личност от Републиканската партия, но споделяща парадигмата на тръмпизма като модел на консервативна идеология, това ще е истинско събитие с тътен в международните отношения. Тъй като такава фигура до голяма степен ще промени външнополитическото поведение на САЩ не само по въпросите, свързани с войните в света, икономиката, миграцията, зелената политика. Но и с начина, по който САЩ ще осъществяват лидерството си по отношение на другите големи играчи, особено по отношение на Китай.
Безспорно в дневния ред на света за 2024 г. е войната в Газа:Ще ескалира ли войната, която да въвлече и други участници в нея, или ще се намери устойчиво мирно решение? Да припомним, че съществува решение на ООН от 1947 г., взето с голямо мнозинство и до днес легитимно, рационално решение в парадигмата на мира: На земята, наречена Палестина, да се създадат държава Израел и държава Палестина. Но за съжаление, то не се оказа приемливо и за двете страни в днешния конфликт. Израел изгражда своите държавност и суверенност. Но това не се приема от радикалните палестински сили и голяма част от арабския свят, които смятат, че Израел няма право на държава на тяхната ислямска свещена земя. Следват поредица от конфликти и войни.
Но и сред евреите има екстремни сили, които също не приемат създаването на суверенна палестинска държава на тяхната библейска свещена земя. Да не говорим за конфликта между тях относно свещения град Йерусалим. Но както виждаме днес, вариантът за създаването на две държави на тази територия отново се появява като единственото рационално и мирно решение, което да спре войните, кръвопролитията и насилията на тази земя. И светът призовава за това единствено възможно решение за разрешаване на вековния конфликт, като дори САЩ, най-големият съюзник на Израел, призовават за него. Но засега премиерът Нетаняху и екипът му все още не виждат това решение да отговаря на интересите и наративите на Държавата Израел. Все още цялостното унищожаване на военната групировка „Хамас” си остава цел на мащабната военна операция. Затова е трудно да се каже ще има ли разрешение конфликтът през 2024 г. или пък има голяма опасност той да ескалира извън границите си. Групировката „Хизбулла” вече заяви своето включване във войната на страната на „Хамас”. Закани и предупреждения срещу Израел се чуха от лидерите на Турция, Иран, Египет, Саудитска Арабия, Сирия, Катар, Алжир на извънредната среща на върха в Рияд на 11 ноември м.г.
Трябва да имаме предвид и поведението на големите арабски общности от Европа, Канада и САЩ, което прави ситуацията още по-непредвидима и рискова. Затова трябва да се търси
формула войната да спре дори чрез временно примирие
да се разменят всички заложници и затворници, да се увеличи пълноценно хуманитарната помощ за населението в ивицата Газа, да започне оттеглянето на израелските войски и да се седне на масата за преговори с всички заинтересовани страни под егидата на ООН. И да се намери път към решението на ООН от 1947-а.
За разлика от войната в Газа, тази в Украйна няма голям потенциал да излезе извън границите си. Зад Киев стоят САЩ и ЕС и все още ситуацията е под контрол и това позволява да се търсят решения. Вероятно 2024 г. ще е началото на дипломацията за мирно споразумение, ще стартират официални преговори относно приключването на войната между Русия и Украйна. И тези преговори освен дипломатически и политически ще са и икономически, финансови, ще са свързани с планове за възстановяване на Украйна след войната, за нейната национална идентичност и за възможността тя да се присъедини към ЕС и НАТО. Анализите не предвиждат Русия да открие друг фронт извън Украйна.
А посланието на китайския президент Син Дзинпин, че Китай е единен и той включва задължително Тайван, е по-скоро тактически политически инструмент, а не военна заплаха. Това е своеобразна покана към големите играчи в света да се започнат преговори с Пекин през 2024 г. относно темата за бъдещето на Тайван като част от Китай, но вероятно с особен статут, наподобяващ на този на Хонконг. Малко е вероятно Китай да изпрати флотата и авиацията си в Тайван и да търси военно решение за присъединяването на острова.
Изминалата година беше победна за САЩ и НАТО вследствие на войната в Украйна. Тя даде възможност европейските държави да се замислят сериозно относно собствената си сигурност, да увеличат военните си бюджети, да се превъоръжат и модернизират, да разширят собствения си военен потенциал. Присъединяването на неутралните досега държави Финландия и Швеция към НАТО е пример за успеха на разширяването. И то е една своеобразна победа на американската глобална военна доктрина за сигурност. Балтийската зона стана зона за сигурност на САЩ и на Алианса.
Второ, войната в Украйна позволи на САЩ да изтласкат Китай от Европа, да спрат неговата експанзия към пазарите и инфраструктурата й, да блокира развитието на проекта „Пояс и път“, осъществяващ инвестиционните и търговските интереси на Пекин в Европа. До войната в Украйна Китай разчиташе много на създадената от него формула за икономическо сътрудничество „16+1” със страните от Централна и Югоизточна Европа. С нападението на Русия срещу Украйна и овладяването на Европа като зона за сигурност на САЩ и НАТО
стана невъзможно Китай да присъства същностно в Европа
Като прибавим тоталното откъсване на Европа от различните й зависимости от Русия благодарение на санкциите, 2023-а може да бъде определена като годината на победата на САЩ и Алианса в Европа. Така голямата част от целите на американската стратегия на противопоставянето на Русия и на подкрепата за Украйна са изпълнени.
Не е решен само въпросът с района на Черно море. А в тази зона трябва да се довърши цялата архитектура за сигурност, начертана от САЩ още с проекта „Три морета”, но и конкретно задвижена след анексирането на Крим от Русия чрез реално американско и натовско военно присъствие по бреговете на Румъния и България. Този въпрос е в дневния ред на 2024 г., но доколко той ще се осъществи, зависи в най-голяма степен от Турция. Знае се добре, чевъв външната политика на Анкара водещи са националните й интереси пред съюзническите ангажименти като член на НАТО. И те сякаш показват нежеланието на Турция Черно море да се превърне в милитаризирана зона. Тук се поставя и въпросът за Проливите, за Босфора и за Дарданелите – голям инструмент в турската регионална и геополитическа стратегия, в нейната външна, търговска и военна политика.
Трудно, ако не и невъзможно, може да се предвиди светът като цяло през 2024-та. Не включихме в голямата картина ролята на процесите на миграцията, на всевъзможните международни нелегални трафици, на увеличаване на протестните граждански потенциали в много страни на света, на развитието и употребата на изкуствения интелект за добро и лошо, на екологичните кризи. Ако има реални събития, за които говорихме в началото, може да видим един силно променящ се свят с нови вектори и перспективи, едновременно с позитивни и негативни черти, но ако няма събития, а само повтарящо се статукво, ще останем по-скоро в модусите на оцеляването и примирението. Това се отнася и за България.
