• Тероризмът иска да ни върне към обществото на Оруел
• Самиздатските ни издания не можеха да са част от сервилната ни писателска йерархия на соца
• Винаги са ме привличали личности като Вутимски и Рупчев
Роден е на 27.12.1953 г. в София. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ през 1978 г. Работил е до 2010 г. като научен сътрудник в Институт за литература, БАН, бил е народен представител във 7-то ВНС, 36-то и 37-то НС, посланик на България в Монголия и Индия. Бил е редактор е на самиздатския алманах „Мост“ (1989), един от основателите и главен редактор на седмичника „Литературен вестник“ в преиода 1991-1997 и 2002-2010. В момента е доцент в департамент Нова българистика към Нов български университет. Доктор на науките (1985) и Доктор на филологическите науки (2009). Носител e на наградата за роман на годината на Фонд „Развитие“ (2004) и на голямата награда за SMS-поезия (2005). Автор е на изследването „Българският експресионизъм“ (1988), на монографиите „Николай Райнов: боготърсачът-богоборец” (2007) и “Поезията на Александър Вутимски: паралелни прочити” (2009), на романа „Невъзможните убежища на поезията“ (2005) и на много стихосбирки.
– Г-н Сугарев, кога за пръв път прописахте и защо литературата за вас стана инструмент за изразяване?
– Винаги съм искал да пиша. Първите си текстове съм написал на 12-13 години. Глупави, наивни, но не съм спирал. Никой не искаше да ги публикува отначало, защото начинът ми на изразяване беше доста по-различен от общовъзприетия стил. Пишех свободен стих с необичайни метафори и други особености. Да се появят мои стихове в печата заслуга имат двама човека – Иван Методиев, който водеше рубриката си за поезия в сп. „Септември“ и Иван Теофилов, „бащицата“ на нашето поколение, както всички го наричаме. Той водеше същата рубрика в сп. „Пламък“.
– А как стигнахте до самиздатското полулегално списание „Мост“, което беше знаково преди промяната на 10 ноември?
– Когато настъпи перестройката, всички се вълнувахме може ли да се направи нещо повече. Познавахме поне отчасти и разните самиздати, които се въртят из Русия, в Полша и в други страни. Въобще културата на самиздат. Идеята, че ти започваш нещо, а то после само се разпространява, попада в нечии ръце, този някой тегли още едно издание, попада в следващите други ръце. Ядосваше ни писателската общност с цялата си сервилност и с йерархичните си отношения, изградени на позитивен принцип. Решихме да не участваме в тази система, да си създадем сами изданията, в които печатаме. Експеримент, но решихме да рискуваме.
– По онова време не е било безопасна работа да намерите съмишленици?
– Не беше съвсем безопасна. Имаше бегли опити за репресии. По едно време ни съдиха, че разпространяваме печатни издания без да имаме право на това. Имаше тогава нещото, наречено Разпространение на печата. Бяха завели дело, но за щастие то се проточи и междувременно падна Тодор Живков. И с това цялата история приключи. Канех хора, които смятах, че биха участвали. Някои се съгласяваха, някои не. Подозрения, че някой може да работи за другата страна на барикадата има, но човек трябва да се примири и да играе играта както я вижда. Нямахме проблем да намерим сътрудници.
Направиха опит да ме уволняват в Литературния институт. Директор беше Боян Ничев и реши, че няма да им се даде. Отказа да ме уволни. Хората, пуснали нареждане, ги знаеха като ченгетата в академичните среди. Случвало се е да ми говорят: „Абе, я малко по-мирно карай, знаеш ли какво може да ти се случи“. Притискаха и хора, с които работех. Заловиха момиче, което разпечатваше нашите списания на ксерокс. Това са истории не кой знае колко значими…
„Мост“ и „Глас“ и ги правихме заедно с Владо Левчев. Идеята беше, ако едното списание попадне под удар, другото да има шанс да реагира на този удар.
– В Литературния институт разработихте дисертация за Александър Вутимски. Какво ви привлече в него?
– Особен случай, различен от всичко, което се е писало по това време. Почувствах го близък. И беше интересно да се чете поезия, писана от човек, който е вгледан в лицето на смъртта. Живеел е с туберкулозата. Водел е живот на несретник, бил е често без дом, спял е по входовете. Немного хора го знаеха. В един период е било забранено да се споменава името му. Дисидент, декадент с мрачна поезия с много страдание в нея. Социалистическата поезия трябваше да бъде бодра и оптимистична. За него беше писано малко, а ставаше дума за безспорно явление в българската поезия. Това е втората ми докторска дисертация, големият ми докторат.
– От позицията на маргинал преди прехода, след това дейността ви ви изстреля в Народното събрание. Какво познание ви даде общуването там в ония бурни времена?
– Проблем беше, че всички неформални сдружения срещу режима на Тодор Живков се водеха различно, но всъщност в тях се въртяхме едни и същи хора. След като падна режимът, се оказахме представители на голяма маса хора. Нямахме друг изход, освен съзнателно да си поемем кръста и да бъдем техни политически представители. Създаде се СДС и какво да го правиш? Естествено ще се съревноваваш, ще правиш нещо, за което си мечтал. В самото начало във Великото народно събрание, пък и в първото след това, имаше доста хора от артистичните гилдии – художници, писатели, всякакви артистични фигури. След това малко по малко почнаха да се отказват. Аз продължих прекалено дълго. Сега като погледна назад, си казвам, че съм голям идиот или пък прекалено голям оптимист. Но го чувствах като задължение. В крайна сметка така ми се е случило, не на всеки е дадено да живее в интересни времена, когато всичко се преобръща.
– Кое според вас изтласка от парламента хората на артсредите, на философията, изобщо на културния елит?
– Не е естествено за един творец да се набърква в политиката непрекъснато, това се прави само в изключителни случаи. Ако ти стане навик, толкова по-зле за теб. Там се култивира среда, която не е лесно търпима. Особено пък за хора от изкуството. Те винаги се определят от нравствени критерии, които в тази среда често липсват. Малко по малко там се набутаха тия с по-яките лакти, всякакви прагматици. Включително и в СДС, за което мога само да съжалявам.
– Има ли процес на изкуствена демонизация за някои от лидерите? Да ги очернят в очите на публиката?
– Винаги в политиката е имало подобни процеси. И сега ги има. Ако погледнем примерно как се реагира спрямо определени фигури от „Продължаваме промяната“ или ДСБ, ще видим пак същото очерняне, и то с мижитурски хватки. Но това е реалността в България, няма как да избягаме от това.
– Мислите ли, че фейк информацията, която прониква и във фейсбук, и в масовите медии, целенасочено работи срещу интересите на страната ни?
– Работи целенасочено. Голяма индустрия, която се дирижира от Москва. Тя преследва политически цели, една от които е внасяне на несигурност, на страх, на объркване, подмяна на реалностите с измислени псевдореалности. Хибридната война е не по-малко важна в съвременния свят, отколкото реалната война.
За съжаление има единствен начин да се борим срещу нея и той е бавен. Хората трябва да се образоват, да се научат да разпознават фейк новините от реалните новини. А не да смятат примерно, че Земята е плоска или че рептилиите ни атакуват, както прочетох наскоро в руски сайт.
– Каква е проблематиката на последната ви стихосбирка „Блудни синове“?
– Тя е от тази година и обговаря мита за блудния син. Този, който се е запилял по света, който е профукал всичките си състояния и шанса как да се върне обратно там, откъдето е тръгнал. И около това кръжат стихотворенията в тази книга. Има и различни стихотворения, но това е свързващото звено. Насочена е към този милион българи, който замина на Запад и има шанс да погледне нещата с други очи. Някои се връщат, но малка част. Човек се чувства по-уютно там, където се е родил, където познава нещата, познава хората, където може да предвиди какво ще му се случи, отколкото в непозната страна, пък била и супербогата. Но едва ли голяма част от хората ще направят крачката назад. България все още не е уредена страна. Няма нужният стандарт на живот, който да привлича хората. Само това може да ги върне обратно. Иначе всеки си следва интересите, за съжаление.
– Последната Ви книга е посветена на поета Георги Рупчев.
– Завърших я наскоро и се казва „Голямата земя на мълчанието“. Той беше най-добрият поет от нашето поколение. „Смъртта на Тибалт“ беше политическият манифест на поколението ни. Познавах го лично, общували сме много пъти, беше изключителен човек. За съжаление с много тежка съдба.
– Разкажете някоя случка от казармата?
– Служих в редовната армия между 1971 и 1973 г. Отначало бях в Ардино – позициите ни бяха на няколко километра от границата. И там за 6 месеца всички се убедиха, че от мен не става войник. По едно време решиха, че от мен като по-четивен човек поне телефонист ще стане. И ме сложиха в централа да свързвам офицери и други военни. Една сутрин ми се обажда глас от портала на поделението и пита къде е полковникът. И аз без изобщо да се замислям, отговарям самата истина: На лов! Оказа се, че този, който пита, бил командирът на Трета армия – генерал. След което, разбира се, ме вкараха в ареста за известно време и по много бърз начин ме разпределиха за наказание в Трудовите войски в Кремиковци и ме приближиха до София. Бърках бетон, бях артелчик, а като помощник-готвач изкарах до края.
– Как оценявате войната в Украйна и перспективите на тая касапница? Имам усещане, че ако Русия дойде насам, половината население ще избяга, другата половина ще вдига цветя и ще вика урала…
– Това е един от големите въпроси, който непрекъснато ме тормози. Добре, през Първата световна война генерал Иван Колев се е сражавал с руснаците в Добруджа. Бил е с два пъти по-малко сили и ги е победил. Ако сега същата тази армия реши отново да прецапа Дунава, за да ни освобождава от това или онова, как ще я посрещнем? Както я посрещат украинците и както нашите деди през Първата световна война? Или отново с хляб и сол? Много ме безпокои този въпрос. Войната в Украйна не е локална. Тя е локална само по територията, на която се водят бойните действия, реално тя е глобална.
Това е война с диктатурите, с режимите, които живеят в други времена, в миналото, а не в съвременния цивилизован свят. И не смятам, че ще бъде лесно приключена, защото има един единствен нормален начин тя да приключи. И това е Русия да бъде победена. Само това би гарантирало мира в Европа. Всичко друго, всяко договаряне: хайде да се сплотим, всеки териториален компромис или нещо подобно, би го настървило и би му показало, че всичко се приема. А той нататък може да продължи я към Молдова, я към балтийските страни, я към България. Кой знае? Това е неговият метод.
Путин изпробва докъде ще стигне търпението на европейците. Прави война в Грузия, прави инвазия в Крим, прави не знам си какво си и гледа дали ще преглътнат и това. Ако и този път се окаже, че преглътнат, потупат го по рамото и кажат: добре, ти си вече пак нашето момче – ще има много лоши последствия за всички.
– Немалко българи живеят с усещането, че с руснаците сме братя като манталитет. И демонстрациите около паметника на съветската армия го показват.
– Още по времето на руско-турската война, наричана иначе Освободителна, руските солдати, които са минавали през земята ни, са се чудили: от какво ги освобождаваме тия – те живеят по-добре от нас. Имат си къщи, имат си нивите, имат си всичко. Защо изобщо сме тук? Това е отразено в много писания от онова време. Така че манталитетът не е същият. Големият проблем на Русия е, че там винаги е имало диктатура. Не е имало демокрация, с изключение може би на 2-3 години. Живеенето под диктатура изкривява човешката психика. Прави я по особен начин уродлива спрямо нормалността. И това е различното между българите и руснаците.
– Когато се постави въпрос за обществено обсъждане тук при нас винаги има по 10 различни противоречиви мнения. Когато Путин започна тая уж специална операция, руското общество застана като един зад гърба му.
– Като един, защото нямаше къде да ходи. В самото начало почнаха да се появяват протестиращи, макар и инцидентно – кой излязъл с надпис „Долу войната“, кой с голо парче картон в ръката, на което нищо не пише. И единия, и другия го прибират и с това се приключва. Там системата е безпощадна, противниците на войната ги съдят сериозно и за дълги години. Не е разумно да очакваме, че ще има кой знае какви протести. Сериозните протести в Русия са тъй наречените „смутни времена“, когато всичко се вдига на бунт и нищо не бива пощадено. Да пази Господ да видим отново подобно нещо.
В България има много русофили, защото това е страната, която е най-податлива на тази пропагандна формула, която са изобретили руснаците. Дори паметникът, който сега с такъв вой и писък оплакват, е част от тази пропагандна формула. Какво ни внушава? Издигнат шпагин над цяла София по-високо от всичко. Три пъти и половина по-високо от паметника на Левски. Означава: ние сме гарантите на тази власт. Ние ги доведохме тия, които ви управляват сега. И без наше позволение те няма да се махнат. Това че са изминали 33 и кусур години откакто тази власт вече я няма, никак не им пречи сега да защитават паметника. Да защитават цялата русофилска религия бих казал, която се изповядва масово по разни мегдани. Религия, която привлича тези, които не са успели в живота, които се чувстват ощетени и ограбени. Те винаги мечтаят да имат бащица, да им казва: така трябва, така, не трябва, това е добро, това е зло. И това е част от манталитета на българския народ, който се противопоставя на всичко това, което са свършвали хора като Стамболов – я съсечени из софийските улици, я обесени на някой мегдан.
– В сблъсъка между тоталитарни и демократични общества нямате ли усещане, че тоталитарните по-бързо се приспособяват и по-бързо реагират на нуждите на войната?
– Защото при тях няма свободно изразени мнения, всичко върви по вертикалата, каквото каже бащицата т.е Путин в случая, това става. Ако добавим арабския свят, ако добавим и Китай, ако добавим и други като Ким Чен Ун, като венецуелските сатрапи – ще се получи лоша комбинация. И това трябва непрекъснато да стои пред очите ни, че насърчавайки със своите бездействия сатрапи като Путин, ние насърчаваме и всички останали, които гледат в него и се учат от него. Това е опасното в случая.
– При лошата перспектива Тръмп да се върне на власт, дали тая битка ще бъде спечелена?
– Ако Тръмп дойде на власт, той ще организира напускането на Съединените щати от военния блок НАТО, което до голяма степен ще обезсмисли и самото му съществуване. Алиансът няма да има потенциал, за да противостои на такива сили като Путин и подобните нему. Сега в момента виждаме как републиканците блокират помощта за Украйна, защото трябвало да си оградят страната от мексиканците. Това е абсолютен егоизъм и пълно късогледство. Някои хора не разбират, че живеем взаимосвързан свят. Всяка намеса, всяка промяна в него се отразява върху всички. Това трябва да се знае.
– Какво мислите за гигантските тунели, които палестинците са изкопали и ако ги бяха вложили в това да живеят по-добре, щяха да са като Швейцария.
– Те не искат да живеят като Швейцария. Те искат да го няма Израел и това е патосът във всичко. Патосът е разрушителен. И е изключително подло една терористична организация да използва болници и училища като жив щит. За да не могат да ги атакуват, те просто се пъхат под земята, под съответната болница или нещо подобно. Свиват се там и чакат момента, в който пак да изскочат и пак да свършат съответната магария. Надявам се, че този път поне с Хамас ще приключат в ивицата Газа. Вече за другите терористични организации не знам.
– Как така една част от исляма като религия, се превърна в антихуманно оръжие, което обещава на хората рай на другия свят и ги кара не да живеят, а да умират уж като герои. Там където има герои, нещо не е наред…
– Тази религия беше изкривена във връзка с конкретни ситуации и цели в съвременния свят. Внимателното проучване на Корана, показва че там не се казва: „Режете главите на неверниците“ или нещо подобно. Казва да се воюва с тях, но не и за изстъпления, на които сме свидетели. Самоубийствените атентати са оръжие, с което единствено терористите разполагат в този свят. В нормалния свят никой няма да тръгне с пояс от експлозиви да взривява други хора, защото религията така му повелявала. Нормалните цивилизовани хора са уязвими, защото за да ограничиш терористите, трябва да ограничиш и техните права. Да не ги допускаш с неидентифициран багаж в летища или други места. Постоянно да ги проверяваш на много чек постове – неща, които цивилизованите хора не обичат. Означава да се сбъдне империята на Оруел. Това е цел на подобен тип алогични водачи. Не толкова екзотични, колкото уродливи в своите представи за света и за това, което трябва да се случи.
