Марк АНДРЕЕВ
„Червения Февруари“ – когато батальон на „Вагнер“ беше изпепелен в рамките на часове.
През 2014 светът се мобилизира да спре разрастването на ИДИЛ и варварството им. В Сирия където продължава гражданска война от години, това значеше допълнително усложняване на вече сложната система от групировки на нейна територия. От групировки, подкрепящи и срещу режима, терористи, биещи се срещу всички до намеса на други държави, Сирия и днес е мозайка от групировки и интереси.
След ИДИЛ Русия също се намеси на страна на режима пряко с контингент от редовната си армия и наемници от „Вагнер“. Докато руската армия се занимава основно с учение и въздушни удари, „Вагнер“ оперират като наземната сила и превземат рафинерии и други ключови цели. След тях често има диря от зверства, доста от които документирани (като мъчението с чук, което стана емблематично).
От другата страна срещу Асад стоят сирийските демократични сили, кюрдите и други групировки с различни интереси, но обединени срещу режима. След идването на ИДИЛ САЩ също решиха да разположат ограничен брой оператори от силите за специални операции, които заедно с въздушни удари да помагат на местните бунтовници във войната с ИДИЛ.
След няколко години боеве ИДИЛ беше победена. В Сирия това значеше, че режимът с помощта на руснаците можеше отново да се заеме с бунтовниците. С оглед на това, за да се избегнат офанзива и кръвопролития, САЩ решиха да задържат силите си в Сирия, като по този начин да създадат буфер между Асад и бунтовниците. Също така по този начин се прекъсва пряката връзка между иранските милиции в Ирак и тези в Сирия.
Предвид на сложната обстановка, за да се избегнат инциденти, САЩ и Русия създадоха директна линия за връзка и разделиха границата си на операции между запад и изток от р. Ефрат. Това обаче не спря групировки като иранските милиции и „Вагнер“ да се опитват да нарушат установения баланс.
На фона на тази сложна ситуация през януари 2018 г. Пентагонът засича и следи струпване на сили, подкрепящи режима в размер на батальон около 500 души, артилерия и десетки бронирани машини и танкове в близост до селището Хашам и петролната му рафинерия. Там има позиции на сирийските бунтовници и САЩ. Въпреки изпратените предупреждения в късните часове на 7 февруари те предприемат настъпление и откриват огън. По това време там има около 30 оператори от специалните сили и рейнджъри, като на 30 км по-надолу има 20 морски пехотинци, които веднага се придвижват, за да помогнат. С помощта на координиран огън и нощно виждане атаката успява да бъде забавена, но операторите и бунтовниците не разполагат с адекватни средства да спрат танковете. По време на атаката американските сили засичат руска реч по радиоканалите на атакуващите. Американски военнослужещи веднага се свързват по канала с руските сили, за да информират, че е открит огън по техни сили и за да разберат дали това са редовни руски войски. След забавяне руснаците няколко пъти потвърждават, че това не са техни сили, нямат общо с атаката и няма да се намесят по какъвто и да било начин.
При дадени гаранции, че това не са руски сили, в Пентагона тогавашният секретар по обраната Джеймс Матис (легендарен бивш командващ генерал на CENTCOM, известен със своето прозвище Хаосът) взима решение и дава заповед да се унищожи противникът. И както той самият казва лаконично по-късно пред американския сенат – „Дадох заповед врагът да бъде заличен. И той беше.“.
След получаване на потвърждение за откриване на огън американски „Рийпър“ дрон удря с ракети машините, които са най-голяма заплаха. Минути по-късно „Хаймарс“ и артилерия удрят конвоя с прецизен огън и тотално парализират настъплението. След тях щурмови хеликоптери „Апачи“ и наземно атакуващ вариант на самолет C-130 прелитат над зоната и откриват огън с оръдия и ракети по индивидуални цели. По данни от различни източници загубите на режима и „Вагнер“ в тези първи минути са били няколко стотин убити и ранени. През цялото това време комуникациите на атакуващите са заглушени от радиоелектронни средства.
След първата вълна от артилерия и въздушни удари над зоната на операции прелита и стратегически бомбардировач Б52, който напълно унищожава останалото от батальона. В рамките на останалото денонощие Ф22, Ф15 и дронове продължават систематично да прелитат и елиминират остатъци от врага. Целият този убийствен огън се ръководи непрестанно на земя от JTAC (Joint terminal attack controller) – оператори, специализиращи в разпознаване, маркиране на цели и координиране на въздушните удари в реално време. От своя страна останалите оператори продължават да налагат огън с миномети и леко оръжие, като накрая по слухове цевите са били толкова нажежени, че са палили цигари на тях.
В края на операцията загубите на „Вагнер“ и режимът не могат да бъдат точно изчислени – според различи източници възлизат на няколко стотин убити и всички останали ранени. По изтекли разговори на наемници от „Вагнер“ става ясно, че такъв убийствен огън не е бил виждан никога – множество от убитите дори не е можело да бъдат изтеглени или идентифицирани, а на места огънят е бил толкова силен, че пясък и метал са били разтопени. За „Вагнер“ това събитие остава запомнено като „Червеният февруари“.
Демонстрацията на такава убийствена сила е ясно послание от секретаря по обрана Джеймс Матис и CENTCOM – атаки срещу американски военнослужещи, няма да бъдат толерирани по никакъв начин. Месец по-късно отново се получава струпване на сили на режима по р. Ефрат – този път след едно обаждане на американците до руското командване силите бързо се разпръскват.
Реакцията на Асад и руснаците след удара е да осъдят атаката като акт на агресия, но предвид получените гаранции от руското командване, че нямат общо с атаката, това осъждане няма широк отзвук и целият инцидент бива бързо заметен под килима.
Причината за тази атака най-вероятно няма да бъде категорично доказана скоро. Като много други неща в Русия и това потъна в тайна. Руският журналист Максим Бородин, който разследваше участието на „Вагнер“ в битката, стана жертва на типичния „случаен“ инцидент– падане от балкон. Това, което може да се направи, е да се дадат най-достоверните предположения.
Едното е, че атаката е била одобрена най-високо в Кремъл с цел да се тества волята на американците да отговорят на тази атака.
Другата хипотеза е, че атаката не е била съгласувана, а е дело на вече бившия собственик на „Вагнер“ Евгени Пригожин. Разследвания и доклади за „Вагнер“ сочат, че в Сирия и други държави освен директно заплащане наемниците получават и част от приходите на превзети от тях съоръжения (рафинерии или мини например). Рафинерията до Хашам, където са се намирали американските сили и бунтовници, е била привлекателна плячка, а постижението „Вагнер“ да превземе американска база би било голяма политическа победа. Напълно възможно е атаката да е направена с очакването, че редовната руска армия и министърът на отбраната Шойгу няма да позволят на американците да отговорят с целия си асортимент от възможности. Това не се случи.
Още преди това имаше спорове между Вагнер и руската армия – например приноса на наемниците в превземането на Палмира от ИДИЛ, но с Хашам слуховете за разлом в отношенията между Пригожин и министъра на отбраната Сергей Шойгу бяха потвърдени. Шойгу беше обвинен, че нарочно е оставил „Вагнер“ да бъдат пометени, за дa подкопае репутацията на „Вагнер“.
Битката при Хашам е първият пряк сблъсък между руснаци и американци след края на Студената война и демонстрира огромните военни възможности на САЩ и волята им да ги използват. Демонстративното унищожение на „Вагнер“ под носа на руските сили беше и признак, че руската военна мощ е далеч под очакванията. Хашам също беше първият явен сигнал за конфликт между наемниците и руското министерство на отбраната. Конфликт, който в Украйна продължи и прерасна в преки обиди, обвинения и заплахи, докато накрая не се стигна до бунта на „Вагнер“.
