Нациите са въобразени общности, слепени с лепилото на въображението
Фото Николета РАЙДОВСКА
Сега ще ви кажа нещо, може би неочаквано. Патриотизмът и национализмът не са едно и също нещо. Обикновено се смята, че национализмът е лош вариант на патриотизма, патриотизмът е любов към родината, а пък национализмът – омраза към чуждите. Това е грешно. Не е съвсем грешно, но засяга страничен феномен. Дълбоката разлика между патриотизма и национализма е друга. Тя личи от цитата от „Българи от старо време“, който аз съм избрал: „…но по всичко това Дядо Либен имал и една малка слабост. Той обичал своето отечество, но не цялото, не всичкото, а само Копривщица…“.
Кой обича цялото отечество? Разбира се, повествователят, алтер его на Любен Каравелов. Той казва: „Обичам те, мое мило отечество, обичам твоите сипеи и чукари…“ и т. н. Той обича всичкото, а пък Дядо Либен, българин от старо време, обича малкото и Копривщица. Тоест предмодерният човек обича малкото отечество, а модерният съвременен човек обича голямото отечество. Това е съществената разлика между патриотизма и национализма. Понятието патриотизъм следва от понятието „патрия“ в елинските полиси и се развива оттам. В предмодерните антични времена е значело нещо различно от модерната нация. И невинаги е било симпатично. „Патрия“ и „патриотес“ са обичали родното си място. Но за жителя на полиса любовта към родното място е белег на неразвитост. За него съществува и една друга любов – към полиса. Свободните граждани са изградили полиса, те са създали свободите, правата и демократичната уредба на полиса и се гордеят с това. И ето защо елините не уважават варварите, които имат една-единствена социална връзка и тя се казва патриотизъм. Жителите на полиса също са патриоти, но освен това те са граждани. И оттук води началото си онова, което по-късно ще бъде наречено
граждански патриотизъм
Това означава не етническа, културна и езикова връзка, а политическа връзка – хора, които искат да бъдат свободни и да живеят заедно свободни.
Фото Николета РАЙДОВСКА
Християнството е религията, която казва, че вече няма грък, няма елин, няма юдеи – всички са едно в името на Иисуса Христа. Християнството не признава връзки с родители, връзки между полове, любов между отделни хора. Той изисква да има една- единствена универсална божествена любов, която споява всички в християнската общност, наречена Ойкумен. Само това е общността на хората, Ойкуменът е наднационален. Просвещението създава светски универсалистки идеал и той се нарича Човечество. Този идеал е критикуван най-вече от колониални позиции, тъй като се оказа, че зад човечеството се крие образът на самата имперска и колониална Европа, която разпространява своята цивилизация, но поне импулсът е универсалистки, а не партикулариски. Патриотизмът е партикуларен идеал. Той е любов към малкото, интимното и частното. За различни периоди от историята на човечеството, патриотизмът винаги е ценност, но никога не е абсолютна ценност.
Какво е отношението между нация и патриотизъм? Има разни теории на нацията. Модернистите конструктивисти твърдят, че нацията е модерно явление, възникнало от началото на XVIII век нататък и че процеси на образуване на нации има и до днес в Африка. Древните общества не разполагат с технологии, които могат да направят единни милионни колективи. Милионният колектив е феномен на новото време. Той обединява анонимни хора, които не се познават и няма да се познават.
Какъв е националният идеал на всеки национализъм? Той е различен от имперския. Империята обединява разни народи и ги оставя в тяхното различие. Национална държава изисква съвпадение на политическата единица, това е самата суверенна държава и на културната единица – езикът, религията, обичаите, традициите, големите разкази, символите. И на конкретна територия. Когато съвпаднат политическа организация, културна организация и територия,
е осъществен националният идеал
Това се случва рядко.
Как се отнасят национализъм и патриотизъм? Национализмът изисква ново социално въображение. Отделният индивид трябва да се идентифицира във въображението си с една огромна и анонимна общност от хора, които не познава и няма да познава. Трябва да се идентифицира не само с тези, които са негови съвременници, а с мъртвите и с бъдещите хора. Това изисква променено социално въображение, неслучайно Бенедикт Андерсън нарича нациите „въобразени общности“. Това не значи, че нациите са нереални, ни най-малко. Те са истински реални, но им е необходимо лепилото на въображението.
Какво прави национализмът? Не отрича патриотизма, не го критикува, както се случва в други случаи. Национализмът присвоява неговият език, неговите представи и ги превръща в метафори и хиперболи. Огромната и анонимната необозрима нация се мисли през този национално-патриотичен език като малка, интимна и топла родна общност. Необозримата територия се представя като обозрима земя, отечество. Суверенната държава се представя като родина майка земя, напоена с кръвта на дедите, модерното се мисли като древно родно и телесно дори. То е свързано с цялото: „…там където съм аз първо мляко засукал…“ е централен мотив на всеки национализъм. Представите на обикновения човек за връзката му с родното място се взимат като символен ресурс и се превръщат в език, който описва цялата огромна територия и цялата огромна нация.
Национализмът се превръща в национализъм–патриотизъм. И вече е в състояние
да управлява дълбоки и екзистенциални енергии
Не просто да изисква лоялност от поданиците, както са изисквали империите, а да изисква вярност в любовта, в живота и смъртта и да представлява връзката между човека и родината като последна и най-високата ценност. Само експроприацията на езика на патриотизма позволява на национализма да накара индивидът да изпита тази интимна и страстна идентификация със своята част на света. Национализмът прави и нещо друго. Той може да накара другите части на света да изглеждат чужбина или както казва Ботев, „пуста чужбина“. Останалите части на света стават пуста и празна земя, тя не вълнува емоционално, а другите хора са превърнати в чужденци или още по-лошо – във врагове, или още по-лошо в „съюзници разбойници“. Това е оптика, която хиперболизира интимната топла връзка със своето и дистанцира, отчуждава, а понякога демонизира чуждото. И това е огромен грях на национализма.
Има разни видове национализми. Има огромна разлика между победните имперски национализми на Френската и на Британската империя, освободителните движения на колониалните народи и национализмите на народи, които сами себе си европеизират, какъвто е българският.
Модерният национализъм е двойнствена ценност. Той е ценност. Нека да го кажа ясно и да не би някой да се обърка, че съм враг на модерния национализъм. Напротив, аз съм в някакъв смисъл патриот и националист. Но нека да разделим едното от другото. Заслугата на модерния национализъм за кохезията на милионни колективи, модерни колективи и нациите, вътре в които са унищожени феодалните йерархии и са създадени условия за демокрация. Създадени са условия за
солидарност между хора с различен произход,
бедни и богати, бивши аристократи и хора от плебса, така че всички в рамките на нацията са братя и сестри. Те са равноправни. Всички равноправно сме българи – един генерал, друг е редник, но всички заедно сме българи.
И както казах, другата вече, огледална страна на тази любов към своето, е омразата към всичко, което може да бъде чуждо. Тази омраза е само потенциална, но винаги може да избухне и да доведе до най-неприятни неща, както впрочем се е случило през XX век. Големите войни на XX и век и големите престъпления на XX век в значителна част се дължат на националистически мотиви. И греховете са на сметката на политико-екзистеницалното учение национализъм. Ние, освен че живеем в България, живеем в Европейски съюз, той е опит дълбоките травми и последствия от войнстващите национализми да бъдат преодолени. Омразата между Германия и Франция е преодоляна. Надявам се, че там няма да избухват внезапно взаимно враждебни движения. За враждата им могат да се разказват легенди, а сега вече, ако не са приятели, то са поне добри съюзници. Когато имат различия, сядат на масата за преговори.
Статията е написана по публичната лекция на проф. Александър Кьосев, изнесена във Военна академия (със съкращения). Заглавието е на редакцията.
Лекцията на Александър Кьосев предизвика голям интерес у преподавателите и студентите във Военната академия
