• „Глас“-ове, предизвестили промяната
• Историята като фейк или кога национализмът става антинационален
• Казармата през радио „Люксембург“
– Самиздата на сп. „Глас“ излезе преди 1989-а година? Разчиташе ли, че ако стане нещо, баща ти ще те защити?
– Не. Баща ми, беше председател на Съюза на писателите, но имахме различни политически позиции. Отношенията ни бяха коректни – уважавам го и като поет, и като родител. Но се карахме за политика. А за списание “Глас” бях уволен от “Народна култура” и глобен от Сдужение Българска книга и печат. От Сдружението (то беше цензурата тогава – всякак книга или периодично издание трябваше да бъде одобрена от тях ) ни заплашиха, че ако направим още един брой, с нас ще се занимава Държавна сигурност. И ни глобиха с по 500 лв., а работната ми заплатата тогава беше 200. Впрочем баща ми престана да бъде председател на СБП през лятото на 1989 г. и негови политически приятели ме обвиняваха, че това е станало заради мен.
В издателство „Народна култура“ бях редактор за поезия и превеждах от английски и руски. С Вера Ганчева, която беше директор на издателството, бяхме приятели, обаче тя била казала, че съм „гноен цирей който трябва да бъде изстискан от издателството“. И бях уволнен.
Правихме списанията заедно с Едвин – моето „Глас“ и неговото „Мост“. Произвеждахме ги в домашни условия на фотохартия, защото нямахме достъп до реална печатна техника. Имаше два обществени ксерокса в София и ако дадеш документ, за да ти го отпечатат, чакаш на опашка. Но ако занесеш ръкопис, чак на другия ден си го вземаш, трябваше да го прочетат. На ксерокс не можеше да се направи голям тираж. Но идеята хрумна на Еди – да го печатаме на двустранна фотохартия. Правихме ги в банята – като снимки. За около седмица всеки ден труд направихме по 50 бройки от двете списания. На мен ми беше художник Стефан Десподов, който стана прекрасен художник и на „Литературен вестник“, и на Народния театър. Владо Руменов, също чудесен художник, галерист, рисуваше за списанието на Едвин.
До 10-ти ноември направихме по 4 броя от всяко списание. Нямахме достъп и до разпространителска мрежа. Давахме ги на приятели или на хора, които уважаваме, а някои от тях правеха копия на служебен ксерокс. Миряна Башева например. След 10 ноември още на първия митинг, продадохме около 1000 бройки с приятели. Тогава нямаше други независими издания. Но преди 10 ноември самиздатите не се продаваха, а се раздаваха.
Сега по-младите хора си представят самиздат като това сам да си издадеш книга. Самиздатът не е това. Навремето Солженицин или друг руски дисидент, пише текст на пишеща машина с индиго и го прави в 5 екземпляра. Дава го на петима приятели и всеки също прави по 5 копия. Ако авторът е популярен и има много почитатели, може за кратко време тиражът да стигне до десетки хиляди. Самиздатът е текст, който сам се издава, а не който авторът сам си издава.
– Как дойде до убеждение, че марксизмът е неадекватен?
– Баща ми беше комунист и когато влязох в гимназията, той стана член на ЦК. Майка ми Дора Бонева е художник, не се е занимавала пряко с политика. Дядовците и бабите ми също не са били комунисти. Дядо ми Спиридон е бил лекар и е починал от бъбреци през 1947 година. Дядо ми по майчина линия, Иван Бонев, поет, е близък приятел с композитора Петко Стайнов още от Казанлък. Той му е писал текстове за хорови произведения. По девети септември е бил директор (не собственик) на текстилна фабрика в Габрово, което му създава имидж за враг.
Всеки си прави сам биографията. Аз никога не съм бил комунист, не съм бил член на БКП. Винаги съм имал критично отношение към онова общество. С баща ми имахме спорове още когато бях в гимназията за това, което става в България. Тогава още не бях стигнал до извода, че марксизмът е вредна и опасна идеология. Говорили сме за тоталитарния режим в България и СССР. Като ученик съм си падал по Че Гевара, който също не беше положителния герой за Партиятя, но младежите на запад го виждаха ката дългокос и брадат герой. Говоря за 70-те години, когато съм бил ученик. Още тогава започнах да развивам интерес първо към индийската мистика, след това към християнската. Превеждал съм Бхагавадгита в края на 1980-те. Вече знаех че подтисничеството в комунистическото общество произлиза от самата марксистка идеология – кървава революция, диктатура, червен терор.
Не знам доколко моят Бог се вписва в християнската представа. Последната ми книга „Смъртта и Бог“ съдържа стихотворения и есета на религиозно мистични теми. Гностическите евангелия, които излязоха през 90-те години, ми направиха силно впечатление, особено Евангелието на Тома, в което Исус казва не само „аз съм син божий“, той казва: „вие всички сте деца на Бог. Ако тези, които ви водят, ви кажат, че царството небесно е в небето, то тогава птиците небесни ще стигнат там преди вас. А аз ви казвам, че царството небесно е в сърцата ви и когато разберете това, ще разберете, че всички сте деца на Бог.“
– Книгата „Астероид“ е триптих за края на света. Прилича ми на „Времеубежище“ с гмуркане във времето и излизане на друго място…
– Моята книга се появи преди „Времеубежище“ на Георги Господинов. Представлява триптих от новели, които са свързани, но могат да се четат и поотделно. Идеята е дистопична за бъдещето, но има хепи енд. Да кажем – в Отвъдното. Дистопия е една от частите, която е съкратен вариант на романа ми „2084-та“. Първата част е на библейска тематика, само че действието се развива в бъдещето, а сюжета е Старозаветен. Третата новела, която е в центъра на романа, е до голяма степен автобиографична. Действието се развива в три различни епохи, две от които са в бъдещето. Това е донякъде роман на идеи подобни на тези, които имам в стихосбирката „Смъртта и Бог“. В нея – на белите страници са есета, на черните – стихотворения. Пиша много, но не бързо. Романът е писан в продължение на 5 години, стихосбирката също съдържа неща, събирани 5 години, а някои стихотворения са и по-стари, но преработени.
- Кое предпочиташ – концептуална или спонтанна поезия?
– Много важно е да си искрен, но искреността не означава непременно, че ще кажеш нещо важно. В поезията не съм привърженик на спонтанната автобиографична поезия, която има, разбира се, своето място и навремето си падах много по битниците. Преводач съм на Алън Гинзбърг. Това е тип спонтанна поезия, изповедна. Но изповедната поезия идва от романтизма, Байрон например, където авторовата биография и лирическият герой се допълват и съвпадат.
– Сега фейсбук превърна личната изповед в основен начин на самоизразяване.
– Според Уилям Уърдсуърт поезията е емоция, възстановена в спокойно състояние. При силни емоции, човек все едно е интоксикиран с алкохол или с дрога – не мисли рационално. Ако пишеш, когато си пил, на другия ден не можеш дори да разбереш какво си писал. Човек трябва да се дистанцира – както един художник гледа картината отдалече, за да я види цялата, не може да си забие носа в нея. Спонтанността е важна в поезията, но не всичко, което казваме спонтанно е важно, или добре казано. Последните ми стихосбирки са предимно концептуални – „Марс“, „Писмо в небето“ и „Смъртта и Бог“. Имат обща тема, около която се развиват. В „Писмо в небето“ тя е за езика. В буквалния смисъл – езикът и в един по-мистичен смисъл – Словото. „Смъртта и Бог“ и по заглавието личи, че е концептуална, съдържа и стихотворения, и есета на тази тема.
– Какво мислиш за Паметника на Съветската армия…
- Големият скулптор Любомир Далчев, един от неговите автори, има писмо, в което казва, че паметникът трябва да се махне. Това е паметник на Съветската армия, която окупира страната ни на 9 Септември 1944-та година, без да има война с България. В България няма немски войници, нито сме във война с СССР – те ни обявяват война и ни окупират и тогава става деветосептемврийския преврат. ОФ взима властта от едно реално демократично и антифашистко правителство. Паметникът не символизира победата над нацизма, а окупацията на България и доминацията на Москва в течение на десетилетия. И практическата загуба на национален суверенитет, защото България се управляваше от Москва, както и всички съветски сателити в Източна Европа. Да не говорим за унизителните опити дори да станем република на СССР. След тази съветска окупация – следва така наречения Народен съд, убийства без съд и присъда. Убити са хиляди хора, докато Нюрнбергския процес осъжда на смърт само 12. Имаме хиляди хора, лежали по лагери, включително бивши съюзници на комунистите, а и комунисти – лежат по затворите и в Белене десетки години.
Пътят към ада е покрит с добри намерения. И комунистите твърдяха, че искат да създадат общество на равенство и справедливост. Но самата идеология предвиждаше терор и диктатура. А всяка идеология с амбиции да прекрои радикално цялото общество по предварителен план, и всяка религия може да се превърне в инструмент за терор над хората и в геноцид. Най-малко това може да се случи с една индивидуалистична идеология. Идеология, която поставя човешката личност в центъра, а не абстрактно общество, в името на което може да се жертва всеки индивид. И при всяка религия – говорим за ислямския фундаментализъм, само че фундаментализмът тръгва в края на 19 век от протестантска идея, че в ежедневието трябва да спазваме религиозните принципи, а не само когато ходим в черква. Източните религии повече търсят индивидуален път за съвършенство – будизмът и индуизмът. Но така или иначе всяко нещо, което се изповядва в църква, синагога, джамия, будистки храм, е колективна религия – има мистицизъм, който е лично преживяване на Бог и вяра в безсмъртието на човешката душа. Колективната религия, както и колективната идеология създават възможност да имаме примера с Инквизицията. Кръстоносните походи са също джихад, а един от тях унищожава Византия и Константинопол. Колективистичната идеология утвърждава идеята, че имаме предварителен план и ще направим общество по него. И винаги се проваля, защото светът се променя и този план в момента, в който започнеш да го осъществяваш, вече е несъстоятелен – светът се е променил. И когато по насилствен път се опитваш да направиш дори най-доброто според теб, самото насилие противоречи на твоята уж хуманна идея.
– Как си обясняваш, че днес паметника има толкова защитници?
- Абсурдно ми се вижда. Когато събориха паметника „1300 години България“ на Старчев пред НДК, нямаше демонстрации. Значи за нас съветския воин с разветия „Шпагин“ над София е по-мил от „1300 години България“. Един паметник в центъра на столицата има символен смисъл. Не е само произведение на изкуството. Аз не съм за това да се унищожи и той няма да се унищожи. Скулптурните групи ще отидат в Музея на комунизма. Само че неговото пространството е малко. То трябва да е в парк, където да се сложат всички статуи – на Ленин, на Георги Димитров, на Сталин, които още по комунистическо време бяха махнати и никой не е протестирал. А защо е този вой за съветския войн с разветия шмайзер?
– Защита уж от позиция на национализъм, пък става антинационална.
- Не трябва да се посяга на историята, но историята се пише от победителите. Каналът (днес ул. Евлоги Георгиев) се е казвал „Адолф Хитлер“. Да върнем ли това име? А Варна беше “Сталин”.
Историята трябва да се пази, но в учебниците и в музеите, а не в центъра на града, там тя носи вече друг смисъл. Там е мястото на археологическите разкопки, свидетелство за нашето минало, паметници на национални герои. А тук говорим за паметник, построен 1954 г. Не дори от съветската власт, когато тя окупира България, а 10 години по-късно, издигнат по времето на Червенков с решение на Политбюро на ЦК на БКП. Някои казват, че той ознаменува победата над горянството – въоръжената съпротива срещу комунизма.
– Отиваш с Фулбрайтова стипендия в САЩ, пък там започваш като хлебар…
- Това е мит, базиран на едно стихотворение на баща ми. Да, работил съм и в книжарница, и като продавач в кулинарен магазин, който имаше пекарна, и като пощаджия – през лятото, когато не преподавах в университета. Работил съм и като учител 11 клас в гимназия, която беше в беден квартал. Преподавах и български език в Държавния департамент. Там ме завари 11 септември. Един ден идват и ни казват: приключихме часовете… Минах покрай Пентагона на път за вкъщи. Един ъгъл от огромната петоъгълна сграда, където се е ударил самолета, гореше. Падането на Близнаците в Ню Йорк видях само по телевизията. Тези събития бяха ключов момент. Настана мрачна атмосфера. Америка беше ведра и оптимистична страна преди това.
- А защо се върна?
Отидох там защото не исках да бъда винаги асоцииран с баща ми, както беше в България. Отидох в страна, в която никой не знае кой съм, нито кой е баща ми, където съм себе си. Не беше лесно, нямах подкрепа, нито финансова, нито морална, за да гледам семейството си. Синът ми беше малък. Но се справихме. Той сега живее в Англия, но отрасна в САЩ.
А защо се върнах? Като станах на 50 години, реших, че следващите 50 ще живея в България. Заминах на 35, а на тая възраст е трудно човек да се пренаправи в нова държава, да стане американец. Освен това си намерих добра работа в България. Аз и там имах добра работа, но кандидатствах за преподавателска позиция в Американския университет в Благоевград и я получих.
– А какво ноу-хау донесе?
- Тринадесет години не са малко. В началото например не разбирах правилно смисъла на понятия като “политическа коректност” или “формална поезия” .Тук в България по комунистическо време, “политическа коректност” значеше следване на Партийната линия, а под “формална поезия” и формализъм, се разбираше модерна поезия в свободен стих. Оказа се, че там е обратното – “формална” означава поезия, в която се работи с формата – рима, метрика, тоест – класически стих.
В Америка бях университетски преподавател и имам издадени четири книги. Във Вашингтон бях известен. Но Америка е голяма страна, това че си известен в университетските среди не значи, че си известен в цялата страна.
Много хора днес под самиздат разбират сам да се издадеш, да си платиш. Това в Америка се казва vanity press (суетна преса). Така всеки може да си издаде книга. Днес човек може да си има публика и онлайн без да печата книги. Моите 4 книги в САЩ са приети (което не е никак лесно) и издадени от сериозни издателства, не такива, които печатат срещу заплащане..
Що се отнася до творческото писане, то тръгва от Америка, там още от 30-те години е имало “работилници” (workshops) за творческо писане. Преподавал съм и творческо писне, и литература. Някои казват, че можеш да станеш писател като учиш творческо писане, теория и практика на писането. Други казват, че всичко е въпрос на талант. Моето мнение е, че един уъркшоп по творческо писане те учи не толкова как да пишеш, а как да четеш поезия. Много хора пишат, но не четат, но ако не знаеш какво е поезия, ти си пишеш лични излияния, а то не е задължително да е поезия. Човек трябва да знае какво е метафора, какво е метрика, какво е петостъпен ямб например. Не е задължително да ги ползва, но трябва да ги знае. В преподаването ми сега, постоянно четем и анализираме образци на световната поезия. Щото как можеш да създаваш и свириш музика, ако никога не си слушал музика и не знаеш на практика какво е, например, симфонична музика? За да свириш на пиано, ти трябват технически умения и практика. Същото е и за писането – изисква да научиш някакви техники. И да си чел много, много добра поезия. Не е само да имаш емоционални преживявания или да имаш какво да кажеш, ами да знаеш и как да го кажеш. Как да го “изсвириш”.
– Какво мислиш за войната в Украйна?
– Ужасно е. Тя вече продължава 2 години и се дадоха много невинни жертви. Путинската идеология звучи като черен хумор: украинците били руснаци, нямало такъв народ – и затова ходим да ги убиваме! Какво ще постигне Путин с това? Има хора в България, които казват че няма македонска нация, ама не сме отишли да нападнем Македония и да избиваме братското ѝ население. А Путин точно това прави. Гогол е писал на украински преди да напише великите си произведения на руски. Болката на Путин и на новите руски националисти е, че Московията взима традициите си от Киевска Рус. А това е Украйна. Която пък взима кирилицата, писмеността, езика и културата от България.
Представи си каква дезинформация е имало в Съветския съюз, щом тогава смятаха, че писмеността им, кирилицата, идва от Ломоносов. По времето на Ломоносов е измислен печатния шрифт, но кирилицата не е “руската азбука”. Щеше да се казва ломоносовица, а не кирилица.
– Те за всяко световно откритие си имат своя версия.
– Путин се изяви като сатрап по-кървав от Брежнев и се доближава до Сталин. Той почита Сталин, а е против Ленин и Горбачов. Върви по стъпките на учителя си – цялата руска опозиция или бяха убити или вкарани в затвора като Навални. Тези, които не напуснаха Русия преди да ги арестуват или преди да ги убият като Анна Политковская. В путинската идеология украинците са фашисти, па дори и европейците са хем гейове, хем фашисти. Нещо такова е цяла Европа, а те са носители на моралната и всякаква истина. Но това си е чист фашизъм. Путинската идеология това е националсоциализъм или нацизъм пар екселанс, който доведе до тази война. И войната е не само срещу Украйна, която нападна и опустошава територията ѝ, убива цивилни хора всеки ден. Той твърди, че е във война с Европейския съюз и НАТО. България поименно беше назована като вражеска държава.
Какво ни очаква, ако нямаме щита на НАТО? Ако, не дай Боже, превземе Украйна, ние сме следващите. Това е в тяхната идеология, създадена за Задунайска губерния, стара руска мечта, която не можа да се сбъдне след Освобождението.
– Какво ще се случи, ако Тръмп стане президент?
– Лошо за Украйна, лошо и за Америка – Тръмп е напълно неадекватен. Националпопулист, играч, който в живота си изпълнява всякакви роли. Тръмп е опасна личност, опита се да организира държавен преврат с нападението на Конгреса, след като оспори изборната си загуба — нещо, което никога не се е случвало в Съединените щати. Там е имало убити президенти, но няма прецедент, в който някой е дошъл на власт по друг начин, освен с избори. Откакто съществува американската демокрация и конституция, а тя е най-старата конституция в света. Джордж Вашингтон се е отказал да бъде на власт повече от два мандата – и това е останало като правило. А са му предлагали да стане крал. Джордж Вашингтон, впрочем, е горе долу връстник на Паисий Хилендарски.
– Дали отдалечаването от Втората световна война е и забравяне на ред прецеденти от младото поколение?
– По целият свят има тази тенденция на националпопулизма. И в Европа. У нас е „Възраждане“. Забравя се, че демокрацията е много крехка и че трябва човек непрекъснато да се грижи за нея, защото тя лесно може да бъде унищожена. Диктатурата е по-неустойчива от демокрацията, защото загива заедно с диктатора. Но демокрацията изисква хората да вярват в нея. Ако хората не ѝ вярват, не се грижат за нея, тя престава да съществува. Ако си кажат, и да гласувам, и да не гласувам – все тая, ами тогава ще те управлява, който се докопа до властта. За демокрацията всички трябва да се грижим. Гражданското общество включва и протести, но най-вече парламентаризъм и възможността да изпратим в парламента представители, за които сме гласували. Ако сме сбъркали, зле за нас, но следващия път може да се поправим.
– А войната в Израел?
– Трагична история. Хамас отвлече хора от музикален фестивал, това беше удар срещу израелския народ. Държавата трябваше да се защити. Но това, което става в момента с масовото убиване на невинни хора, не го приемам. Някои крайно десни израелски политици са в коалиция с Нетаняху. Но това са политиците. Можем ли да кажем, че германският народ е виновен за Хитлер? За ивицата Газа също, не смятам, че трябва да се накаже цялото цивилно население заради Хамас. Но Хамас започна войната с ракетни удари и отвличане на невинни хора, които още са в плен.
– Забравяме ли историята?
- Джей Лено (американски телевизионен водещ) интервюираше млади американци по улиците на Лос Анджелис, които смятаха, че през Втората световна война Америка е воювала срещу Съветския съюз. Историческата неграмотност, която у нас също не е малка, е опасна. За мен Втората световна война беше нещо далеч в историята, а тя беше свършила в Европа само 12 години преди да се родя! От 10 ноември 1989 г. има вече 34 години. За младите хора това е далечна история.
Навсякъде по света има амнезия. Интернет дава възможност за масов достъп до информация, но и за масов достъп до дезинформация, възможност за промиване на мозъци. Имаме общност от хора, които вярват, че земята е плоска. Шокиращо. А сме 21 век
– Сякаш има групиране на силите – от една страна Русия, Иран, Китай, Северна Корея и арабски монархии, а от друга Европа, САЩ и не знам кой вече.
– Демокрацията е застрашена в целия свят. Китай е основният противник на Съединените щати, защото е втора икономическа сила в света с амбиции да стане първа. Но засега няма идеи да използва военна сила за световна хегемония. Ако в Тайван стане военен конфликт, това вече е световна война, но не съм убеден, че ще се случи. Съюзът между Русия и Китай е трагикомичен – Русия беше големият брат по комунистическо време, а сега Китай е големия брат. Русия е източник за суровини на Китай, но големият брат е Си, а не Путин. Икономически Китай завладява Сибир и източната територия на Русия, докато Путин се опитва да унищожи Украйна. Тръмп, беше в приятелски отношения с Путин и говореше агресивно срещу Меркел и Макрон, срещу Европа, беше даже приятел на севернокорейския Ким. Неговата идея е, че Китай е основният враг на Америка, но той сякаш беше по-приятелски настроен към Русия, отколкото към Европейския съюз, което е опасно.
- Какви са ти впечатленията от твоите студенти? В момента най-масовата музика е чалгата…
- Не мисля, че чалгата е любима музика на повечето мои студенти. Бих казал че повечето са доста интелигентни деца. Малко пресилено, да се мисли, че младите хора са тотално неграмотни. Има интелигентни, знаещи и четящи млади хора. Има разбира се и нечетящи. Но начинът на четене днес е различен – четеш един текст, кликваш и отиваш на друг текст. Способността да се занимаваш със 100 неща едновременно, ти разсейва вниманието. Нашето поколение не чете така. Те пък нямат търпението да изчетат дълъг текст и да мислят върху него, а непрекъснато скачат от едно на друго.
Има обаче голяма заплаха за бъдещето и на демокрацията, и на цивилизацията изобщо. Амнезия за историята или да приемаме фалшива история за истинна. Намесват няколко фактора. Едното са социалните медии. Тик-Ток, Инстаграм — можеш дори да не знаеш език, работиш само с образи и клипове. Досега, за да работиш в интернет, трябва да знаеш английски. Работиш с писмени команди и четеш текстове. Компютърът вече може ти чете текстовете. Работи се повече с изображения, отколкото със слово.
Голяма опасност е изкуствения интелект. Chat GPT не само събира информация, но може да генерира смислен текст. Той е голяма заплаха за академичната общност. Студентите вече могат да си кажат темата на машината и тя им пише есето. И два пъти една и съща тема не ти дава един и същи резултат. Направих опит, беше Тодоровден. Установих, че всеки може да си го свали и да си го ползва безплатно. Казвам напиши ми сонет за Тодоровден. Ама на английски, Chat GPT на български не е толкова развит. За 30 секунди – цък, цък, цък. Перфектен шекспиров сонет с рими, с метафори „Като светла звезда в тъмна нощ…“ Ако студент ми напише такова стихотворение, трябва да му пиша шестица, най-малко заради техническите умения. И говорим за поезия, не само да пише есе. Не само студентите могат да излизат от университета неграмотни, ами може да има и неграмотни преподаватели, на които докторската дисертация им е написал Chat GPT. Това е дистопия, която чука на вратата ни. За щастие вече има и друг изкуствен интелект, който като прочете текст, може каже дали е писан от човек или от изкуствен интелект. Но, както казва Ювал Харари, изкуственият интелект е заплаха за цялата човешка цивилизация, защото притежава нейния ключ – езика. И може да се самоусъвършенства без наша намеса.
– Имаш ли спомени от казармата?
– Там бях една година. Имах странна болест – всеки 6-ти ден вдигах по 40 градуса температура в продължение на 9 години през пубертета. Бяха ми издали медицинска бележка да не ходя войник. Скрих я, защото всички викат, аааа ти си връзкарче – заради баща ми. Не я показах на комисията. Отидох в Мусачево – радиоразузнаване, като много ученици от Английската гимназия. Слушахме “вражески радиостанции” по радиото. Мусачево е близо до София, мнозина в неделя си отиваха до вкъщи. Наказваха, когото хванат. Мога да разкажа истории от ареста и как съм копал запушена тоалетна.
В казармата за първи път чух песента Find Me Somebody to Love на Куин. По време на нощна смяна. Седяхме 10 войника в една стая – метални приемници с копче, дето се върти по 12 скали. Трябваше да слушаме грамите на НАТО и Шести американски флот от Гърция и Турция. Те са кодирани – с букви, за всяка буква си има дума. Ние само записваме, а някой друг, би трябвало да се мъчи да ги декодира. Тъй като проверяващите офицери идваха откъм гърба ни, за да ни хванат на местопрестъплението, слагахме огледалце на приемника, за да се види кога се отваря вратата. По скалата на няколко места имаше радио Люксембург. То пускаше само рок музика и го избирахме близо до честотата, която трябва да прослушаме. Отвори ли се вратата, врътваме копчето и го слагаме там където трябва да слушаме. Разбира се по българското радио не можеше да се чуе “вражеската” музика – рок – която слушахме.
