Николай Свинаров е бивш министър на отбраната. Роден е на 6 май 1958 г. в Шумен. Бащата му е лекар, а майка му – зъболекар. През 1982 г. завършва право с отличие в Софийския университет „Климент Охридски“. От 1984 г. е адвокат в Търговище, а от 1985 г. – в София. Започва в областта на наказателното право, а след 1990 г. специализира в областта на гражданското и търговското право. Според автобиографията му е „защитавал дела със значителен интерес и правна сложност“. Член е на Софийска адвокатска колегия 2 мандата. От 1998 до 2001 г. е избран за главен секретар на Висшия адвокатски съвет.
Николай Свинаров участва в Центъра за граждански контрол върху актове и действия на администрацията, който като обществено сдружение често оспорва правителствени нормативни документи пред Върховния административен съд.
В парламента влиза през 2001 г. от 25-и столичен район. На 24 юли 2001 г. е избран за министър на отбраната в правителството на Симеон Сакскобургготски (2001–2005). Бил е и председател на Комисията по вътрешна сигурност. С настоящото интервю поставяме началото на серия от интервюта и публикации по повод на 20 години от членството ни в НАТО и 75 години от създаването на Алианса.
– Г-н Свинаров, когато вие бяхте министър на отбраната, България беше приета в НАТО, какво си спомняте днес от онова време?
– Поканата през ноември 2002 г. и пълноправното членство година и половина по-късно стана, когато аз бях военен министър, но нещата не започват от нас. Аз не съм от тези политици, които казват, че от нас започва всичко. Като идея нещата бяха казани преди повече от 30 години в парламента от Соломон Паси. След това Стефан Софиянски подаде молбата като служебен министър-председател, има и изключително дейно участие по времето на Иван Костов с военен министър Бойко Ноев и Надежда Михайлова като външен министър. Ние не се оказахме пред затворени врата, а бяхме пред вече открехнати врати, които трябваше да доотворим, за да получим поканата и пълноправното членство. Беше един съдбовен момент за мен, защото аз не съм бил член на Атлантическия клуб и това, че идейно и политически поддържам тази идея, не значи, че бях в детайли запознат с нея, ставайки министър. Имах екип, с който бързо навлязохме и се наложи да преодолеем някои изисквания – политически и военнотехнически, за да се случи това и да получим поканата и пълноправното членство.
– Кое е онова нещо, което никога няма да забравите?
– За мен поканата беше по-важният елемент, тя се случи на срещата в Прага през ноември 2002 г., когато в нашето посолство очаквахме с нетърпение решението, което за наше щастие беше позитивно, както и се надявахме. След поканата имаше малко работа за вършене и ние успяхме да постигнем този приоритет, който и тогава, а и сега се оказва изключително важен за националната сигурност на България.
– Какво е за вас и за България НАТО?
– И за мен, и за страната ми НАТО е едно и също. Това първо е повече сигурност, приобщаване към цивилизования свят, шансове, които различно се използват от страните членки. За мен България трябваше по-активно да участва в международни организации след падането на Берлинската стена и социалистическото управление у нас. Като че ли на нас ни липсват и самочувствието, и авторитетът, и волята за това.
– Колко готови бяхме за пълноправно членство в НАТО?
– За да получим членството, България трябваше да има подкрепата на всички държави – членки на Алианса, но особено на своите съседи. Ние имахме изключителна подкрепа от Гърция и Турция за влизането в Алианса, което беше важно, защото Балканите са взривоопасна зона поне през последните 150–200 години и по никакъв начин не бива да си позволяваме да се връща миналото с противопоставяне на държавите, които живеят в тази част на Европа. Сигурността ни се изразява и в това България да придобие адекватно въоръжение и техника, да изготви, както тогава искахме, макар и по-малобройни, но боеспособни подразделения, които да могат да участват както в мисии зад граница, така и при защитата на териториалната цялост и суверенитета на държавата, защото членството в НАТО и, не дай Боже, прилагането на чл. 5 не означава, че държавата членка трябва да вдигне ръце и да чака своите партньори, тя трябва да участва в защитата на собствените си национални интереси.
– Как постигнахте баланса за определяне на числеността на армията ни в онези години?
– Баланса постигнахме лесно, след като направихме сметка с такъв бюдже колко армия може да се издържа, като едновременно се отделят пари и за капиталови разходи. Когато станах министър през 2001 г., капиталовите разходи от бюджета на МО бяха под 5%, а през 2005 г. бяха 25%. Това не се дължи на министъра и на екипа му, а на това, че имаше повече средства, България беше поела ангажимент пред Алианса да поддържа бюджет за отбрана 2,6% от БВП. Това беше достатъчно, за да реализираме програмите, които тогава изработихме по плана за модернизация, приет от Народното събрание през 2004 г. След приемането ни и след промяната на управлението през 2005 г. се прие бюджет за 2006 г., който беше наполовина от обещания пред Алианса, и бюджетът за отбрана от 2,6% стана 1,3% от БВП. С този бюджет години наред парите за отбрана стигаха само за издръжка. Като българин разбирам как ние сме свикнали да имаме голяма армия, въоръжена по съвременни съветски образци преди промените, но не си даваме сметка, че тогава са отделяни между 25% и 30% от БВП за отбрана. С тези пари може да има голяма армия. Това беше тогава спорът ни с Генералния щаб на армията и с цялостното военно командване, но аргументите, като че ли натежаха и всички разбраха, че е по-добре да имаме боеспособна армия и да отделяме пари за капиталови разходи, отколкото да поддържаме една армия, която не може да отговаря на съвременните изисквания. България пое редица ангажименти, голяма част от тях за щастие изпълнихме, както като участие в мисии, все едно дали под егидата на ООН, НАТО, или в коалиция на желаещите, както беше в Ирак. Страната ни трябваше да придобие действителен опит. Почти бяхме забравили да си пожелаваме мир и си желаехме само здраве. Сега пожеланията вече започват с мир и здраве, защото вече виждаме истинска война.
– Защо точно тогава ни приеха в НАТО?
– За членството в НАТО винаги има и политически елемент. За мен беше изключително важно, че успяхме да го използваме. Политическият момент се изразяваше и в изключителния авторитет и приноса, който Симеон Сакскобургготски тогава имаше. Той настина беше посрещан навсякъде по света с уважение. Ръководството на Атлантическия клуб също изигра голяма роля, за да наложат идеята, че без НАТО България остава незащитена в съвременните условия.
– Как бихте коментирали войната в Украйна и членството ни в НАТО от днешна гледна точка?
– Защитата на държавите – членки е много по-голяма в Алианса. За съжаление, Украйна преди началото на войната, а и след началото й не отговарвя на редица критерии, за да бъде член на НАТО. За страната ни е от изключително знчение, че е член на НАТО. Ние трябва да бъдем адекватен партньор на държавите – членки на Алианса, и по старата българска поговорка: Да се погрижим сами за себе си, пък, ако някой ни помогне, това е добре.
– Като че ли преди 20 години бяхме по-единни за членството ни в НАТО. днес, сякаш обществото ни е повече поляризирано, дали само с политически аргументи можем да си обясним това?
– Имаше доста спорни въпроси, една част от тях бяха между политическото и военното ръководство, друга част бяха между цялостното политическо ръководство и обществеността у нас. При всички срещи, по време на кандидатстването ни за членство в Алианса, аз обяснявах как армията ни е влязла преди България. Обяснявах как в Българската армия менталната реформа е завършена, което към днешна дата установявам, че не е било съвсем така. Виждаме доста примери за обратното, което е напълно обяснимо, защото животът на хората премина в един строй и в една обстановка и много трудно човек може да се обърне за ден-два или за година-две. Тогава политическото изказване имаше нужда точно от това и аз съм го правил и не съжалявам, защото това беше част от изискванията. Когато летяхме за Ирак с генерал Никола Колев, тогава лекарят, който пътуваше с нас, беше сегашният началник на ВМА – генерал-майор Венцислав Мутафчийски. Ние видяхме само последиците от големия ужас, но те бяха достатъчно покъртителни, за да си направи човек сметка още веднъж дали е трябвало, или не да има подобно участие. Продължавам да твърдя, че въпреки непрежалимите загуби подобни участия в мисии са от изключително значение за фактическата подготовка на армията ни за участие в такива действия.
– Как виждате бъдещето на НАТО и България?
– Аз винаги съм бил оптимист по отношение на развитието на нашата държава. Но като наблюдавам световните тенденции и особено Европа, започвам да имам колебания, защото нещата точно на политическо ниво като че ли останаха без цел и смисъл. Аз имах едни изказвания преди повече от 20 години, преди поканата ни за членство, че няма да се учудя, ако Русия влезе в НАТО преди България. За мен пътят на демократизацията минава през членство в подобни общественши организации, защото в този век на глобализация това е важно. Дори Русия не може сама да се справи с нищо и когато не намира подкрепа поради собствените си грешки в Европа, ги търси другаде. Няма държава, колкото и мощна да е тя, която сама може да гарантира своите приоритети и сигурност. Чисто икономически вече е доказано, че социалистическата и постсоциалистическата икономика не може да се развива, както се развива една модерна пазарна икономика.
